Изповядвам

* * *

И точно тогава взех решението, което беше започнало да зрее през дъждовната вечер във Валкарка. Извадих онези триста листа, над които се съсипах от работа, опитвайки се да говоря за злото, макар вече да знаех, че то е неизразимо и загадъчно като вярванията, и на обратната, чиста страна, сякаш беше някакъв палимпсест, започнах да пиша писмото, което, струва ми се, вече привършвам, тъй като стигнах до hic et nunc503. Въпреки усилията на Льоренс, не съм използвал компютъра – той си стои послушно в единия край на писалището. Тези листове съдържат писаното хаотично, ден след ден, с много сълзи, смесени с малко мастило.

Всички тези месеци пишех трескаво, пред твоя портрет и двата пейзажа, които ми подари – личната ти представа за моята Аркадия и малката полукръгла абсида на „Сант Пере Бургалски“. Разглеждах ги като обсебен – познавам всички подробности, всеки щрих и всяка сянка. И всички истории, които са ми подсказали. Пишех неуморно пред този своеобразен олтар, съграден с твоите рисунки, сякаш участвах в надбягване между паметта и забравата, която ще бъде моята първа смърт. Пишех, без да мисля, изливах върху хартията всичко, което може да се разкаже, вярвайки, че някой запален по палеонтологията, да речем, Бернат, ако се съгласи, ще го разчете, за да го даде на не знам кого си. Може би това е моето завещание. Много объркано, но завещание.

503 Тук и сега (лат.). – Б. пр.