Изповядвам

* * *

На триста четирийсет и три километра на север от хотела, където Адриа бленуваше Сара да дойде при него и да го помоли да започнат отначало, а той да попита как разбра, че съм в този хотел, и тя да отвърне свързах се с детектива, към когото си се обърнал ти, за да разбереш къде съм; но понеже тя не идваше, той не слизаше нито на закуска, нито на вечеря, не се бръснеше, нищо не правеше, защото искаше само да умре и не преставаше да плаче; на триста четирийсет и три километра от болката на Адриа треперещите ръце, които държаха един брой от Gazet van Antwerpen299, го изпуснаха. Вестникът падна на масата до чашата с липов чай. Пред телевизора, който предаваше същата новина. Мъжът отмести вестника и той падна на земята. Погледна ръцете си: не можеше да овладее треперенето им. Закри лицето си и се разплака както не беше плакал от трийсет години. Адът винаги е готов и само чака да влезе в някое кътче на душата ни.

Вечерта вторият канал на VRT отрази новината, но с акцент върху личността на основателя на болницата. И съобщиха, че в десет вечерта ще бъде излъчен документален филм на VRT за него, сниман преди две години във връзка с отказа му да получи наградата „Крал Бодуен“, защото към нея нямало субсидия за издръжка на болницата „Бебенбелеке“. И защото нямал намерение да пътува до Брюксел за никаква награда, тъй като счита, че присъствието му е по-необходимо в болницата, отколкото където и да е другаде. В десет вечерта една трепереща ръка натисна копчето, за да включи стария телевизор. Чу се мъчителна въздишка. На екрана се появи логото на „60 минути“ и веднага след това – кадри, очевидно снимани тайно: доктор Мюс казва на някого, докато крачи под портика на болницата край една пейка, боядисана в зелено и без следи от кръв, нямаше нужда да правят никакъв репортаж; в болницата има много работа и не бива да се разсейват.

– Един репортаж може да ви бъде от голяма полза – малко възбуденият глас на Ранди Остерхоф, който отстъпва назад, насочил скритата камера към доктора.

– Ако искате да направите дарение, болницата ще ви бъде много благодарна. – Посочи зад себе си: – Днес е ден за ваксинации и е доста напрегнато.

– Може да почакаме.

– Моля.

Тук се появяваше заглавието: „Бебенбелеке“. После кадри с бедното обзавеждане на болницата, милосърдните сестри в разгара на работата, не вдигат глава, затрупани с работа, проникнати от онази почти нечовешка отдаденост на работата. И някъде съвсем на заден план – доктор Мюс. Един глас разказваше, че доктор Мюс е от едно селце край Балтийско море, че преди трийсет години се е установил в „Бебенбелеке“, буквално без нищо, и камък по камък е вдигнал тази болница, която покрива, макар и не напълно, нуждите от здравеопазване в обширния район Куилу.

Човекът с треперещата ръка стана и отиде до телевизора да го изключи. Знаеше този репортаж наизуст. Въздъхна.

Преди две години го бяха излъчили за пръв път. Почти не гледаше телевизия, но в този момент телевизорът беше включен. Отлично си спомня, че му беше направило впечатление онова живо, чисто журналистическо въведение: доктор Мюс бърза за някой спешен случай и казва на журналистите, че няма време за нищо друго освен за...

– Познавам този човек – беше казал човекът с треперещите ръце.

Изгледа внимателно репортажа. Нито Бебенбелеке, нито имената Белеке и Киконго му говореха нещо. Но лицето, лицето на доктора... Това лице беше свързано с болка, с неговата голяма и единствена болка, но той не знаеше как. И тогава отново се появи болезненият спомен за неговото семейство, за малката Труде, моята изгубена Тру, за Амеличе, която го упрекваше с поглед затова, че нищо не прави, той, който трябваше да спаси всички, и тъщата, която непрекъснато кашляше, вкопчила се в цигулката, и моята Берта с Жулиет на ръце, и целият този огромен ужас. И какво общо има лицето на доктора с толкова много болка? Към края на репортажа, който той си наложи да изгледа, разбра, че в оная зона на ендемична политичес­ка нестабилност Бебенбелеке беше единствената болница на стотици километри наоколо. Бебенбелеке. И един лекар, чието лице му причиняваше болка. И когато се появиха надписите, си спомни къде и как се беше запознал с доктор Мюс, брат Мюс, траписткия монах с благия поглед.

Тревогата дойде, когато един брат санитар, силно притеснен, прошепна на ухото на отеца приор: не знам какво да правя, четирийсет и девет килограма, отче, заприличал е на кука, отче, и очите му са изгубили блясък. Аз...

– Никога не е имало блясък в очите му – неблагоразумно се изпусна да каже отецът приор и веднага си помисли, че не е проявил милосърдие към един брат от общността.

– Просто не знам какво още да направя. Месната и рибената супа за болните почти не ги докосва. Хвърляме ги.

– А послушанието?

– Прави усилие, но не може. Сякаш е загубил желание да живее. Даже напротив, сякаш бърза, да ме прости Господ, ако трябва да кажа това, което мисля.

– Трябва да го кажеш, брате. Задължава те пос­лушанието.

– Брат Роберт – каза братът санитар, като бършеше с кърпа потта от плешивото си теме и се мъчеше да потисне треперенето на гласа си – иска да умре. И освен това, отче...

И докато прибираше кърпата между гънките на расото, издаде тайната, която отецът приор още не знаеше, защото преподобният отец Мартен беше пожелал да я отнесе в гроба. Абатът беше подписал, че брат Роберт е достоен да влезе като послушник в манастира на Цистерцианския орден на строгото съблюдение в Ахел300, досами свежите и бистри води на река Тонгелреп, място, което изглеждаше идеално да облекчи мъките на душата, наказана заради чуждите грехове и собствената слабост. Ахелското абатство „Свети Бенедикт“ беше идилично кътче, където Матиас Алпартс, бъдещият брат Роберт, щеше да се научи да обработва земята и да диша чист въздух до кравешкия тор, щеше да се научи да прави сирене, да обработва медта или да мете и най-прашните кътчета на манастирския двор и всяко помещение, което му наредят да мете, обгърнат от строгото мълчание, което съпътстваше двайсет и четири часа в денонощието монасите траписти, неговите нови братя. Не му беше никак трудно да става всеки ден в три часа – най-студения час на нощта, и да се отправя с вкочанени от студ крака, тъй като сандалите не можеха да ги стоплят, за утринната молитва, която му даваше надежда за нов ден, а може би и нова надежда. И след това, отново в килията, да се упражнява в lectio divina301, при все че понякога това беше часът на терзанията, защото всички образи нахлуваха отново в ума му, съвсем ясни, без милост към сломената му душа, и ден след ден Бог онемяваше, както по времето, когато бяха в ада. Затова камбаната, която зовеше за хвалебствена молитва, звучеше като мъничка надежда, а после, на манастирската служба в шест часа, доколкото му позволяваше скромността, не сваляше поглед от своите живи, благочестиви братя и се молеше в един глас с тях, повтаряйки никога повече, Господи, никога повече. Може би се чувстваше близо до щастието, когато започваше четиричасовата работа на фермата. Шепнеше ужасните си тайни на кравите, докато ги доеше, а те му отвръщаха с напрегнат поглед, изпълнен със състрадание и разбиране. Скоро се научи да прави сирене с tuinkruiden302, ставаше много ароматно и той си представяше как го раздава на хилядите енориаши с думите тялото Господне, той, който нямаше право да причестява, тъй като беше помолил да уважат волята му и да не му дават и най-ниския чин, защото той не е никой и иска само едно кътче, където да се моли на колене до края на дните си, тъй както беше сторил брат Микел от Сускеда, друг беглец, потърсил убежище в „Сант Пере Бургалски“ преди няколко века. Четири часа сред кравешкия тор, прехвърляйки бали трева, като прекъсваше работата само за молитвата в третия час303, а след като си измиеше ръцете и лицето, за да не обиди другите братя с лошата миризма, влизаше в църквата, сякаш тя беше убежище от злото, и се молеше с братята си в шестия час, по пладне. Неведнъж висшестоящите му бяха забранявали да мие всеки ден чиниите, тъй като това беше задължение на всички членове на общността без изключение, и той трябваше заради светото послушание да сдържа желанието си да служи, а в два часа следобед отново се връщаха в убежището, което им даваше църквата, за молитвата в деветия час и тогава му оставаха два часа работа, но не при кравите – наторяваше лехи и гореше бурени, докато брат Паулус доеше кравите, а после пак трябваше да се мие, за разлика от братята, заети в библиотеката, които най-много да си изплакнат напрашените пръсти, като свършат работа, и които може би завиждаха на братята, занимаващи се с физически труд, вместо да стоят затворени и да си хабят зрението и паметта. Втората lectio divina, следобедната, беше дълга прелюдия, която завършваше в шест с песнопенията на вечерната служба. След вечерята, по време на която се преструваше, че яде, идваше комплеторият304, всички събрани в църквата, на тъмно, само верният пламък на две свещи осветяваше образа на Ахелската Богородица, и когато камбаните на манастира „Свети Бенедикт“ биеха в осем вечерта, той си лягаше като своите братя, с надеждата, че утрешният ден ще бъде точно като днешния и следващият също, и така вовеки веков.

Отецът приор погледна брата санитар с отворена уста. Защо преподобният абат отец Манфред трябваше да отсъства тъкмо сега! Защо трябваше генералният капитул да се свиква именно в деня, когато брат Роберт беше изпаднал в нещо като прострация, от която ограниченото познание на брата санитар не можеше да го извади? Защо, вселенски Боже? Защо приех да стана приор?

– Но той е жив, нали?

– Да. Изпаднал е в кататония. Така смятам. Казваш му стани, и той става, казваш му седни, и той сяда. Казваш му говори, и той се разплаква, отче.

– Това не е кататония.

– Вижте, отче, когато става дума за рани, одрасквания, счупени кости и изкълчвания, за грип и настинка, за болки в корема – винаги съм насреща, но за тези душевни терзания...

– И какво препоръчвате, брате?

– Аз, отче...

– Да, какво препоръчвате?

– Да го прегледа истински лекар.

– Доктор Гел едва ли ще може нещо да направи.

– Имам предвид истински лекар.

За щастие, на третото заседание на генералния капитул отецът абат Манфред сподели разтревожен пред другите братя абати това, което му беше съобщил по телефона приорът с изплашен и далечен глас. Отецът абат на Мариавалд305 му каза, че ако сметне за уместно, в неговия манастир има един монах лекар, който въпреки своята крайна смиреност и напълно против волята си беше си спечелил име даже извън манастира. Че лекува болести както на тялото, така и на духа. И че брат Ойген Мюс е на негово разположение.

За първи път от десет години, след като на шестнайсети април от лето Господне 1950-о беше успял да постъпи в ахелското абатство „Свети Бенедикт“ и беше станал брат Роберт, Матиас Алпартс напускаше пределите на абатството. Дланите, опрени върху краката му, трепереха много силно, с изплашени очички гледаше през мръсния прозорец на ситроена „Щромберг“306, който подскачаше по прашния път, отнасяйки го далеч от неговото убежище към бурния свят, от който бе пожелал да избяга завинаги. Братът санитар от време на време го поглеждаше крадешком, Матиас усещаше и се мъчеше да се разсее, гледайки тила на мълчаливия шофьор. Пътуването до Хаймбах продължи четири часа и половина, през които, в стремежа си да наруши упоритото му мълчание, братът санитар успя да измърмори молитвите от третия, шестия и деветия час, съпроводен от шума на неизправния карбуратор. Стигнаха пред вратите на Мариавалд, когато камбаните, толкова различни от ахелските, Господи, призоваваха общността за вечерня.

На другия ден, след хвалебствената молитва, му наредиха да почака, седнал на твърда пейка в един от ъглите на широк и добре осветен коридор. Няколкото почтителни думи на немски, изречени от монаха санитар, прокънтяха в ушите му като безмилостни заповеди. Монахът санитар, помощник на брат Мюс, и братът санитар от Ахел изчезнаха зад една врата. Вероятно им трябваше предварителна информация. Във всеки случай го оставиха сам с всичките му страхове; след това брат Мюс го въведе в тихия кабинет, седнаха от двете страни на една маса и той го помоли на доста правилен нидерландски да му обясни какво го измъчва; и брат Роберт се втренчи в очите му, срещна благия пог­лед и тогава болката му се отприщи и той започна да говори: защото, представи си, обядваш вкъщи с жена си, с тъща си и с трите дъщерички, тъщата е малко настинала, постлали сме новата покривка на бели и сини карета, защото днес малката Амеличе, която е най-голямата, има рожден ден. След тези думи брат Роберт говори цял час, без да млъкне, без да си поеме дъх, без да поиска чаша вода, без да престане да гледа чистата маса и без да вижда тъжния поглед на брат Ойген Мюс. И след като разказа цялата история, добави и така прекарах живота си, с наведена глава, оплаквах своето малодушие и се питах как да поправя това зло, докато не ми хрумна мисълта да се скрия там, където споменът никога няма да може да ме настигне. Почувствах нужда отново да разговарям с Бога и поисках да постъпя в картезиански манастир, но там ме увериха, че това, което съм намислил, не е разумно. От този ден нататък започнах да лъжа и когато почуках на други две места, не споменах причините за моята болка, нито пък я показах. При всеки следващ разговор научавах какво трябва да казвам и какво трябва да премълчавам, така че, когато почуках на вратата на ахелското абатство „Свети Бенедикт“, вече знаех, че никой няма да попречи на моето късно призвание, и умолявах, ако това не противоречи на послушанието, да ми позволят да живея в манастира, като върша винаги най-скромната работа. И от този ден отново поч­нах да разговарям по мъничко с Бога и научих кравите да ме слушат.

Доктор Мюс го хвана за ръката. Останаха така в мълчание може би десет, може би двайсет минути; и тогава брат Роберт започна да диша по-спокойно и каза след толкова години мълчание в манастира споменът отново ме връхлетя.

– Трябва да бъдете готов, защото ще ви връхлита от време на време, брате Роберт.

– Няма да мога да издържа.

– Ще можете, с Божията помощ.

– Бог не съществува.

– Вие сте монах трапист, брате Роберт. Нима искате да ме скандализирате?

– Моля Бог за прошка, но не разбирам Неговите намерения. Защо ако Бог е любов...

– Това, което ще ви крепи да бъдете човек, е съзнанието, че никога не сте причинили зло, подобно на онова, което гложди душата ви. Подобно на онова, което са сторили на вас.

– Не на мен, на Тру, на Амелия, на малката Жулиет, на моята Берта и на настиналата ми тъща.

– Прав сте, но и на вас са ви сторили зло. Героичен човек е този, който на злото отвръща с добро.

– Ако срещна отговорните за... – изхлипа. – Не знам какво бих направил, отче. Кълна ви се, мисля, че не съм способен да им простя...

Брат Ойген Мюс пишеше нещо на едно листче. Брат Роберт го погледна в очите и той също го погледна, както в онзи момент, когато доктор Мюс казваше на журналиста, че няма време за губене, и без да знае беше погледнал по същия начин към обектива на скритата камера. И тогава Матиас Алпартс разбра, че трябва да отиде в Бебенбелеке, където и да е това, за да срещне отново този пог­лед, който можеше да го успокои, защото спомените отново го бяха връхлетели.

299 Антверпенски вестник (нидерл.) – белгийски всекидневник, списван на нидерландски език. – Б. р.

300 Става дума за траписткото абатство, намиращо се в град Хамонт-Ахел (Североизточна Белгия). – Б. р.

301 Букв. „божествено четиво“ (лат.); според католическата традиция – вникване в Божието слово чрез четене, размишление, молитва и съзерцание. – Б. р.

302 Градински подправки (нидерл.). – Б. пр.

303 Часовете от денонощния богослужебен цикъл не съвпадат с астрономическите. Третият каноничен час обхваща времето от 9 до 12 часа; шестият – от 12 до 15 часа; деветият – от 15 до 18 часа. – Б. р.

304 Комплеторий – последният от каноничните часове, с който завършва денят; съответства на повечерието в православното богослужение. – Б. р.

305 Трапистко абатство, разположено близо до град Хаймбах (Германия). – Б. р.

306 Става дума за модела „Траксион аван“, наричан в Испания „Щромберг“ по названието на първоначално използвания карбуратор. – Б. р.