Изповядвам

* * *

Няколко нощи по-късно отново плаках, но не от любов. Всъщност беше пак от любов. В пощенската ми кутия имаше съобщение от някой си Калаф, нотариус от Барселона, господин, когото изобщо не познавах – веднага си помислих за евентуални проб­леми с продажбата на магазина, с бог знае какви семейни дела, защото винаги съм изпитвал недоверие към нотариусите, макар сега да изпълнявам ролята на нотариус по отношение на този живот, който все по-малко ми принадлежи. За какво говорех, а, да, нотариусът Калаф, непознат господин, който ме накара да чакам половин час без никакви обяснения в една много старомодна приемна. Влезе в старомодната приемна с трийсет минути закъснение, не се извини, не ме погледна в очите, поглади гъстата си бяла брадичка и поиска да му покажа личната си карта. Върна ми я с гримаса, която изтълкувах като израз на досада и разочарование.

– Госпожа Мария Долорс Карио се е разпоредила вие да получите част от наследството й.

Аз, наследник на Лола Чика? Била е милионерка, а цял живот е работила като прислужница, и то в семейство като моето? Боже мой.

– И какво е предполагаемото наследство?

Нотариусът ме погледна малко накриво, сигурен съм, че никак не му допадах, но в сърцето ми все още се таеше разочарованието от Париж, с онази фраза бях устроила живота си, Адриа, и вратата, която се затвори, та не ми пукаше какво може да си помисли за мен цялата нотариална колегия. Нотариусът отново поглади брадичката си, поклати глава и прочете завещанието с подчертано носов глас.

– Картина от някой си Модест Уржел, датирана хиляда осемстотин деветдесет и девета година.

Лола Чика, по-голям инат си от мен.