Изповядвам

* * *

– Как си, красавице?

Момичето, от ден на ден все по-хубаво, винаги отвръщаше с усмивка и свеждаше поглед, така че очите й се превърнаха в една от най-вълнуващите загадки, които Феликс Ардевол трябваше спешно да разгадае. Почти толкова вълнуващи, колкото ръкопис на Гьоте без собственик.

– Днес ти нося повече и по-добре платена работа – каза, като влизаше в кабинета на професор Боск. И дядо Адриа се приготви да оценява, да удостоверява автентичност, да си получи хонорара и никога да не пита, абе, Феликс, слушай, откъде, по дяволите, вадиш този материал. И как правиш така, че... А? Докато наблюдаваше как съдружникът му вади книжа, дядо Адриа си почисти стъклата на пенснето. Преди ръкописът да се сложи на масата, представлението не можеше да започне.

– Готика, канцеларски курсив – каза доктор Боск, като си слагаше пенснето и гледаше стръвно ръкописа, който вече беше на масата. Взе го и дълго време го оглежда от всички страни.

– Непълен е – наруши накрая дългото мълчание.

– От четиринайсети век ли е?

– Да, виждам, че напредваш в учението.

По това време Феликс Ардевол вече бе заложил капани за всяко парче хартия, папирус, пергамент, отделно или в снопче, което можеше да се намери по лавиците на безразборно струпаните и прашни архиви, библиотеки, културни институти, общини и черкви на много места в Европа. Младият господин Беренгер, същинска образцова хрътка, по цял ден обикаляше тези места и правеше първа оценка, която предаваше с подробности по ненадеждните телефони от онова време. В зависимост от решението купуваше съкровището на безценица от собствениците, в случай че не успееше да го открадне, и го предаваше на Ардевол, който го оценяваше заедно с доктор Боск. Всички печелеха, включително паметта за предметите. Но по-добре беше никой да не знае. Никой. За десет години бе преровил много плява, много. Но от време на време попадаше на някоя перла, като онзи екземпляр от изданието на L’après-midi d´un faune67 от 1876 година с илюстрации на Мане, в който имаше и ръкописни текстове от самия Маларме, вероятно последните написани от него редове, забравени на тавана на мизерната общинска библиотека във Валвен68. Или трите пергамента, цели и в добро състояние, от архива на канцеларията на Юхан ІІ, дял от някакво наследство, спасени по чудо на търг в Гьотеборг. Всяка година попадаше на три-четири перли. За тези перли работеше денонощно Ардевол. Лека-полека в самотата на огромния апартамент, който беше наел в Ешампле69, назряваше идеята да отвори антикварен магазин, където да отива всичко, което не е истинска перла. От това решение произтече друго: да приема наследствени дялове, съдържащи и други предмети освен ръкописи. Вази, бонго, мебели „Чипъндейл“, поставки за чадъри, оръжие... всякакви вещи, изработени преди много години, които вече за нищо не стават. Така влезе в дома му първият музикален инструмент.

Годините минавали; господин Ардевол, моят баща, посещавал професор Боск, моя дядо, когото можах да видя, когато бях много малък. А Карме, моята майка, навършила двайсет и две години и един ден господин Феликс Ардевол казал на своя колега искам да говоря с теб за дъщеря ти.

– Какво й се е случило? – Малко уплашен, доктор Боск свали пенснето и погледна приятеля си.

– Искам да се оженя за нея. Ако нямаш нищо против.

Доктор Боск стана и излезе в тъмното антре, объркан, размахал пенснето. На две-три крачки зад него Ардевол внимателно го наблюдаваше. След няколко минути нервни разходки доктор Боск се обърна и погледна Ардевол, без да забележи, че очите му са наситено кафяви.

– На колко години си?

– На четирийсет и четири.

– А Карме трябва да е на осемнайсет-деветнайсет, най-много.

– На двайсет и две и половина. Дъщерята ти е навършила двайсет и две години и няколко месеца.

– Наистина ли?

Мълчание. Доктор Боск си сложи пенснето, сякаш се готвеше да изучава възрастта на дъщеря си. Погледна Ардевол, отвори уста, свали си пенснето и с разфокусиран поглед продума на себе си, изпълнен с възхищение, сякаш се намираше пред Птолемеев папирус, Карме е навършила двайсет и две години...

– Навърши ги още преди няколко месеца.

В този момент външната врата се отвори и влезе Карме, придружена от Лола Чика. Погледна двамата мъже, застанали мълчаливо насред антрето. Лола Чика изчезна с пазарската кошница, а Карме отново ги погледна, като си сваляше палтото.

– Случило ли се е нещо? – попита.

67 „Следобедът на един фавн“ (фр.) – поема от френския поет символист Стефан Маларме, чието първо издание е илюстрирано от Едуар Мане. – Б. пр.

68 Градче недалеч от Париж, където Маларме прекарва голяма част от свободното си време отдаден на творчеството си и където умира. – Б. р.

69 Богаташки квартал в Барселона. – Б. пр.