Изповядвам

44

В околностите на Хедингтън Хаус беше спокойно и приятно, както Адриа си беше представял. Преди да натисне звънеца, Сара го погледна, усмихна се и Адриа се почувства най-обичаното същество на света и едва се сдържа да не я обсипе с целувки точно когато една прислужница отвори вратата, а зад нея се показа възхитителната фигура на Алин дьо Гюнзбург. Сара и нейната далечна леля се прегърнаха мълчаливо, сякаш бяха стари приятелки, които не са се виждали дълги години, или две колежки, които дълбоко се уважават, въп­реки че има известно съперничество между тях, или като две възпитани дами, едната много по-млада от другата, които иди, че разбери дали по професионални съображения трябва да поддържат най-вежливи отношения, или като племенница и леля, които не са се виждали през живота си, или като двама души, които знаят, че са могли да бъдат на косъм да ги застигне дългата ръка на Абвера, на Гестапо или на СС, ако календарът им беше отредил да живеят във времето и на мястото на нещастието. Защото злото се стреми да провали всички планове за щастие, колкото и скромни да са те, и се старае да остави колкото се може по-голяма разруха след себе си. Сперматозоиди, яйцеклетки, лудешки танци, преждевременна смърт, пътувания, бягства, запознанства, мечти, съмнения, раздели, сдобрявания, заминавания и толкова други пречки, които могат да осуетят тази среща, бяха преодолени чрез топлата прегръдка на две непознати, на две забележителни жени, едната на четирийсет и шест години, другата на повече от седемдесет, и двете мълчаливи, усмихнати, на входната врата на Хедингтън Хаус, пред мен. Колко странен е животът.

– Заповядайте, влезте.

Подаде ми ръка все така усмихната. Ръкувахме се мълчаливо. Да, две партитури на Бах в рамки радваха очите на посетителите. Направих усилие да си върна спокойствието и така можах да се усмихна вежливо на Алин дьо Гюнзбург.

Два незабравими часа в кабинета на Исая Бърлин на горния етаж на Хедингтън Хаус, заобиколени от книги, с часовника върху камината, който караше времето да минава прекалено бързо. Бърлин беше много потиснат, сякаш знаеше, че наближава неговият час. Слушаше Алин, усмихваше се под мустак и казваше аз вече съм си изпял песента. Вие трябва да продължите. А после добави по-тихо не се страхувам от смъртта, само се сърдя. Смъртта ме ядосва, но не ме плаши. Където си ти, смъртта я няма, където е смъртта, теб те няма424. Затова да се страхуваш от нея, е губене на време. Толкова много говореше за смъртта, че съм сигурен, че се страхуваше, може би толкова, колкото и аз. И добави Витгенщайн казваше, че смъртта не е събитие от живота. А на Адриа му хрумна да го попита какво го изненадва в живота.

– Да ме изненадва? – Замисли се. Сякаш идваше полека, отдалеч, тиктакането на часовника изпълни помещението и мислите ни. – Да ме изненадва... – повтори. И се реши: – Ами да, самият факт, че съм могъл да се наслаждавам спокойно на живота сред толкова много ужас в най-лошия век от историята на човечеството. Защото беше най-лошият в сравнение с останалите И не само за евреите.

Погледна ме плахо, като че ли се колебаеше, известно време търсеше подходящата фраза и накрая добави бях щастлив, но винаги съм изпитвал угризенията и чувството за вина на оцелелия.

– Какво? – попитаха Алин и Сара едновременно.

И тогава осъзнах, че последните думи беше прошепнал на руски. Преведох им ги, без да мръдна, без да свалям поглед от него, защото Бърлин още не беше свършил. И сега, вече на английски, продължи прекъснатата си мисъл и каза с какво съм заслужил на мен да не ми се случи нищо? – Поклати глава: – За зла участ, повечето евреи от този век живеем с такъв камък на сърцето.

– Според мен и евреите от други векове също – каза Сара.

Бърлин те погледна с отворена уста и мълчаливо се съгласи. И тогава, сякаш ставаше дума да се разсеят тъжни мисли, се поинтересува от публикациите на професор Адриа Ардевол. Изглежда, че беше прочел с интерес „История на европейската мисъл“, беше му харесала, но все още смяташе „Естетическата воля“ за истинска перла.

– Аз недоумявам как е попаднала в ръцете ви.

– О! Благодарение на един ваш приятел. Нали, Алин? Ония смешници, единият два метра, а другият метър и половина... – Припомняше си усмихнат, загледан напред, в стената: – Странната двойка425.

– Исая...

– Бяха убедени, че ще ме заинтересува, и затова ми я донесоха.

– Искаш чай, нали?

– Да, кажи...

– Искате ли чай? – Сега tante Алин се обърна към всички ни.

– Какви двама мои приятели? – попита Адриа учуден.

– Един Гюнзбург. Алин има толкова много роднини... че понякога ги бъркам.

– Гюнзбург... – каза Адриа озадачен.

– Един момент...

Бърлин стана с известно усилие и отиде в ъгъла. Забелязах как Алин Бърлин и Сара се спогледаха – всичко това за мен беше много странно. Бърлин се върна с един екземпляр от моята книга. Почувствах се поласкан, като видях пет-шест хартийки, стърчащи от страниците. Отвори я, извади една хартийка и прочете Бернат Пленса от Барселона.

– А, да, разбира се – каза Адриа, без да съзнава какво казва.

Не си спомням нищо повече от разговора, защото блокирах. И тъкмо в този момент влезе прислужницата с огромен поднос с всички прибори и аксесоари, нужни за да се наслади човек на чая както подобава. Говориха за още много неща, които си спомням мъгляво. Какво удоволствие, какъв лукс е този дълъг разговор с Исая Бърлин и tante Алин...

– Откъде да знам! – отговори Сара и трите пъти, когато на връщане Адриа попита дали знае какво общо има Бернат с всичко това. А на четвъртия му каза защо не го поканиш на чай да опи­та някой от тези, които купихме?

424 Мисъл на древногръцкия философ Епикур. – Б. р.

425 Алюзия за пиесата „Странната двойка“ от американския драматург Нийл Саймън. – Б. пр.