Изповядвам

58

Вече стават прекалено много мъртъвците в тази къща – доколкото разбра Адриа, това измърмори баща му. И се разхождаше из сътворения свят, без да вижда гръбчетата на книгите. А лекциите бяха загубили живеца си, защото единственото му желание беше да седи пред автопортрета на Сара в кабинета и да съзерцава твоята тайна, любима моя. Или в мълчание – пред картината на Уржел в столовата, сякаш искаше да бъде свидетел на невъзможното бягство на слънцето откъм Треспуй. И само от време на време поглеждаше неохотно снопчето лис­тове, понякога вземаше някой лист, въздъхваше и написваше по няколко реда или препрочиташе скептично работата от предния ден или седмица и я намираше за болезнено незначителна. Въпросът е там, че не знаеше как да се справи с това. Защото дори апетита си беше загубил.

– Вижте, Адриа.

– Да?

– От два дни нищо не сте яли.

– Не се безпокойте, нямам апетит.

– Разбира се, че се безпокоя.

Катерина влезе в кабинета, хвана Адриа за ръката и взе да го дърпа.

– Ама какво правите? – повиши глас Адриа, изненадан.

– Ако ще и да ревете. Още сега ще дойдете с мен в кухнята.

– Е-е! Я ме оставете на мира! – Адриа Ардевол, възмутен.

– Не. Извинявайте, но няма. – По-възмутена и крещи по-високо от него: – Не сте ли се видели в огледалото?

– Хич не ми е притрябвало.

– Хайде, пред мен. – Груб и властен глас.

Той беше Хаим Епстейн, а Лола Чика беше хауптщурмфюрерът, който го отведе от двайсет и шеста барака, нарушавайки заповедта на щурмбанфюрер Барбер, защото някой беше измислил много забавна игра, лов на зайци. Хауптщурмфюрер Катарине го накара да влезе в кухнята и вместо половин дузина уплашени унгарки намери супа с ориз и фиде и филе на скара с разрязан на две домат. Хауптщурмфюрер Катарине го накара да седне на масичката и Хаим Ардевол почувства глад за пръв път от много дни насам и започна да се храни с наведена глава, сякаш се боеше да не му се скара хауптщурмфюрерката.

– Много е вкусна – за супата.

– Искате ли още?

– Да. Благодаря.

По време на вечерята Катарине, с очи, скрити от козирката, права, удряше заплашително с пръчката по конча на лъснатия ботуш и пазеше затворника да не избяха от кухнята. Дори успя да го накара да хапне едно кисело мляко за десерт. Когато свърши, затворникът каза благодаря, Лола Чика, стана и излезе от кухнята.

– Катерина.

– Катерина. Не трябваше ли вече да сте си вкъщи?

– Да. Но не искам, като дойда утре, да ви намеря в някой ъгъл изсъхнал като чироз.

– Преувеличавате.

– Никак даже. Като чироз, по-мъртъв и от Мъртво море.

Адриа се върна в кабинета, защото си мислеше, че проблемът е в изписаните листове, които не го удовлетворяваха. Прекалено много неща, за да ги влачи сам. И дните отминаваха. Месеците също, бавни, безкрайни. Докато един ден чух сухо плюене на земята и казах какво искаш, Карсън.

– Не виждаш ли, че не може повече така?

– Зависи как се чувстваш...

– Как се чувстваш?

– И аз не знам.

– Хау.

– Да, кажи.

– Ако ми позволите да се намеся.

– Хайде, казвай, Черни орльо.

– Вятърът в откритата прерия ще повлияе добре на болния ти дух.

– Да. Вече си мислех за пътуване, но не знам къде да отида, нито какво да правя.

– Достатъчно е да приемеш поканите от Оксфорд, Рен, Тюбинген и не знам още откъде.

– От Констанц.

– Точно така.

– Прави сте.

– Ловът ще бъде успешен, ако благородният воин смело се хвърли в нови ловни и бойни подвизи.

– Разбрах те, благодаря. Благодаря и на двама ви.

Послушах моите съветници и отидох да се развея из прериите на Европа в търсене на благородни подвизи. Тръпката да пише отново се появи – плахо, колебливо, може би благодарение на пътуванията и подкрепата на онези, които го питаха кога ще публикуваш нова книга, Ардевол.

Накрая – един куп листове, изписани от едната страна, които никак не го задоволяваха. Загубих напълно импулса за работа. Не знам къде е злото и не знам как да обясня моята обърканост на агностик. Липсва ми философски инструментариум, за да продължа нататък. Упорито търся мястото, където пребивава злото, и знам, че не е само в един човек. А в много хора? Злото плод ли е на извратена човешка воля? Или не, то произтича от Дявола, който го влага у подходящите според него хора, както смяташе, струва ми се, горкият Матиас Алпартс със сълзящите очи. Лошото е, че Дяволът не съществува. А къде е Бог? Строгият Бог на Авраам, необяснимият Бог на Иисус, Аллах жестокият и любящият... Да питат жертвите на което и да било извратено действие. Ако Бог съществуваше, неговото равнодушие пред последствията от злото би било възмутително. Какво казват по този въпрос теолозите? Колкото и поетично да се изразяват, в края на краищата се сблъскват всъщност със своята ограниченост: абсолютното зло, относителното зло, физическото зло, моралното зло, злото заради вина, злото от мъка... Боже мой. Би било смешно, ако злото не причиняваше болка. А природните бедствия, които също са зло? Те друг вид зло ли са? А болката, която предизвикват, друг вид болка ли е?

– Хау.

– Какво.

– Загубих нишката.

– И аз, Черни орльо – измърмори Адриа пред купа листове, изписани на ръка с неговия нечетлив, но стегнат почерк. Стана и се разходи из кабинета, за да поразмърда мозъка си. Знаеш ли какво се случваше с мен, Сара? Вместо да разсъждавам, виках. Вместо да мисля – плачех или се смеех, а така не може да се напише никаква студия. И тогава си казах седем, две, осем, нула, шест, пет.

Отворих сейфа на баща ми, не бях го отварял от години. Седем, две, осем, нула, шест, пет. Любопитно ми беше, защото не си спомнях какво съм прибрал там. Намерих два дебели плика с разни документи на татко и на майка, вероятно съвсем ненужни: фактури отпреди хиляда години, бележки за спешни действия, загубили значението си след петдесет години. И някакви акции и други ценни книжа, които отделих за управителя – да ги погледне, да прецени и да ме посъветва какво да правя с тях. И в една синя папка, сам и тъжен – ръкописа на арамейски, който баща ми ми беше написал преди много години. Посланието със закъснели последици. Ако сега баща ми можеше да научи, че в края на краищата съм се разделил с Виал, сигурно щеше да се развика и да ми зашлеви един хубав шамар. В същата папка имаше още един талисман, също самотен: писмото, което ми изпрати Исая Бърлин, благодарение на машинациите на Бернат. Благодаря, Бернат, приятелю, ако всичко е наред, пръв ще прочетеш тези страници и ще можеш да махнеш последното излияние.

В един ъгъл имаше още нещо. Плик на „Кодак“. Отворих го с любопитство в пръстите: вътре бяха снимките, които направих на моята сториони в деня, когато я върнах на Матиас Алпартс. Даже не си спомнях, че след като проявих снимките, ги бях прибрал в сейфа. Спомнях си само, и до днес мисля така, съмнението, че съм направил най-голямата глупост на света, оставяйки се да ме трогне една история, прекалено драматична, за да е лъжлива. Прегледах снимките една по една: бяха от тези, на гърба на които са отбелязани месецът и годината, когато са направени. Прегледах ги: предната част, гърба, околниците, прекрасния орнамент в долния край, ефовете; и тази, която направих, като си заврях лицето в отвора на ефа – вътре едвам се четеше Laurentius Storioni Cremonensis me fecit. Уф. Минах на следващата и останах с отворена уста: беше снимката, която си беше направила пред огледалото на твоя гардероб. Нещо като автопортрет, може би преди да започнеш да се рисуваш. Датата – две години преди другите снимки. Забравила ли си я? Или си започнала филма и си го забравила във фотоапарата, смятайки да го изснимаш, за да го занесеш за проявяване? Имаше още две снимки, направени от теб. Погледът на Адриа се замъгли и трябваше да направи усилие, за да се овладее. Беше той, навел глава на бюрото, пише. Снимка, направена тайно, когато вече не си говорехме. Беше сърдита и възмутена от мен, но тайно си ми направила снимка. Сега осъзнавам, че не съм се замислял достатъчно: скарването е било по-болезнено за теб, отколкото за мен, защото ти започна. А ако си получила мозъчния удар, защото си преживяла такова нап­режение?

Третата снимка беше рисунка, сложена на статива в ателието. Рисунка, коята никога не съм виждал и за която Сара никога не ми е говорила. Рисунка, запазена само на снимка, защото вероятно я е накъсала на парченца. Горкичката. Трудно се овладях да не се разплача и реших, че на другия ден, ако намеря негативите, ще дам да я увеличат. Разгледах я с настолната лупа. Бяха шест рисунки, които постепенно оформяха едно лице. Шест рисунки, които показваха все по-завършено полуизвърнатото личице на едно новородено дете. Не бих могъл да кажа дали са направени приживе, или по спомена за лицето на Клодин, така както тя го е запомнила. Или е мог­ла хладнокръвно да рисува мъртвата си дъщеричка. През цялото време тази снимка е стояла в сейфа до другите. Снимката на твоята болка. Защото не само си преживяла нещастието; мог­ла си дори да го нарисуваш; може би не си знаела, че това не може да се издържи. Помис­ли си за Целан. Помисли си за Примо Леви. Да нарисуваш или да напишеш нещо, означава да го преживееш отново. В този момент звънна проклетият телефон, сякаш искаше да подкрепи казаното с аплодисменти, и аз се разтреперих, сякаш се чувствах по-зле, отколкото преди. Наложих си, всъщност по нареждане на Далмау, да изпълня тежката задача да вдигна телефона.

– Да.

– Адриа, Макс се обажда.

– Здравей.

– Как си?

– Добре съм. – След пет секунди – А ти?

– И аз съм добре. Слушай, искаш ли да дойдеш на една дегустация в Приорат?

– Какво да ти кажа...

– Реших да напиша една книга... С много снимки, не като твоите.

– За какво?

– За процеса на дегустация...

– Сигурно е много трудно да изразиш писмено толкова крехки усещания.

– Поетите го постигат.

Сега ще го попитам какво знае за Клодин и за тази болка на Сара.

– Макс Волтес-Епстейн, поетът на виното.

– Ще дойдеш ли?

– Слушай. Искам да те попитам нещо... – Прекара ръка по голото си теме и успя да се сдържи навреме. – Хайде, казвай кога е?

– Тази събота и неделя, в центъра „Ким Солер“.

– Ще минеш ли да ме вземеш?

– Дадено.

Макс затвори телефона. Нямах никакво право да се ровя в живота на един добър човек като Макс. А може би не знае нищо. Защото Сарините тайни можеха да бъдат тайни за всички. Колко жалко, можех да ти помогна да понасяш по-леко болката си. Това ми се струва малко нескромно. Или да поема част от нея. Бих искал да бъда закрила за теб, а не можах, нито знаех как. Във всеки случай успях да ти спестя само някой и друг ситен дъждец, но нито една буря.