Изповядвам

35

– Рсрсрсрсрс.

Адриа беше в тоалетната, четеше Le forme del contenuto327 и много добре чу звънеца. Помисли си това момче от магазина „Муриа“, сега ли намери да звъни. Толкова се забави, че отново се чу това рсрсрсрсрсрс, и той си каза, че трябва да се смени звънецът с нещо по-модерно. Нещо като зън-зън, което все пак е по-весело.

– Рсрсрсрсрсрс.

– Ей сега – измърмори.

С Еко под мишница, отвори вратата и видя теб, любов моя, застанала на площадката, сериозна, с пътна чанта, по-скоро малка; гледаше ме с тъмните си очи, цяла минута стояхме двамата един срещу друг, тя на площадката, той на прага, хванал се за вратата, опитвайки се да превъзмогне изненадата. Когато изтече тази безкрайна минута, единственото, което му хрумна да каже, беше какво искаш, Сара. Не мога да повярвам, единствено това ми хрумна да ти кажа: какво искаш, Сара?

– Може ли да вляза?

Можеш да влезеш в моя живот, можеш да правиш каквото си искаш, любима Сара.

Но тя си позволи да влезе само вкъщи. Сложи куфарчето на пода. И за малко да останем още една минута прави, лице в лице, но сега вече в антрето. Тогава Сара каза с удоволствие бих изпила едно кафе. Тогава забелязах, че в ръката си държи жълта роза.

Още Гьоте го е казал. Хората, които в зряла възраст се опитват да осъществят желание от младостта си, вървят по грешен път. За хората, които не са познали или не са изпитали щастието в подходящия момент, каквито и усилия да полагат, вече е твърде късно. В любовта, която срещаш отново в зряла възраст, най-много да е останало живо някакво нежно повторение на щастливите мигове. Едуард и Отилие328 влязоха в столовата да пият кафе. Тя остави розата на масата с изящна небрежност.

– Кафето е много хубаво.

– Да. От Муриа е.

– Още ли съществува магазинът „Муриа“?

– Разбира се.

– За какво мислиш?

– Не искам... – Истината е, Сара, че не знаех какво да кажа. Затова попитах направо: – Ще останеш ли?

Пристигналата от Париж Сара не е онази двайсетгодишна Сара от Барселона, защото хората претърпяват метаморфози. Героите също. Научил съм го от Гьоте и все пак Адриа беше Едуард, а Сара – Отилие. Времето им се беше изплъзнало, донякъде и по вина на родителите. Аttractio electiva duplex329 действа когато поиска.

– Имам едно условие. Извини ме. – Отилие гледа в пода.

– Какво? – Едуард е нащрек.

– Да върнеш това, което е откраднал баща ти. Извини ме.

– Което е откраднал?

– Да. Баща ти е злоупотребил с много хора, изнудвал ги е. Преди, по време на войната и след нея.

– Но аз...

– Как мислиш, че е започнал тази търговия?

– Продадох магазина – каза той.

– Така ли? – Сара, изненадана. Даже ми се стори, че ти изпита тайно разочарование.

– Не искам да бъда собственик на магазин и никога не съм одобрявал постъпките на баща ми.

Мълчание. Сара отпи от кафето си и го погледна в очите. Прониза го с поглед и Адриа се почувства задължен да отговори:

– Слушай: продадох антикварен магазин. Аз не знам какво е придобил баща ми чрез измама. Уверявам те, че това не важи за повечето предмети. Скъсал съм с цялата тази история – излъгах аз.

Сара мълча десет минути. Замислена, гледаше пред себе си, сякаш Адриа не беше там; уплаших се да не би да поставя неизпълними условия само за да има извинение пак да избяга. Жълтата роза лежеше на масата и внимателно ни слушаше. Пог­леднах я в очите, тя не избегна погледа ми, просто беше потънала в своите размишления, все едно мен ме няма. Това беше нещо ново в поведението ти, Сара, и то се проявяваше само в изключителни случаи.

– Добре – каза след хиляда години. – Можем да опитаме. – Отпи още една глътка кафе. Аз бях толкова нервен, че изпих три чаши една след друга, което гарантира една безсънна нощ. Сега вече ме погледна в очите, нещо толкова болезнено, и ми каза виждаш ми се уплашен.

– Така е.

Адриа я хвана за ръката и я заведе в кабинета пред шкафа с ръкописите.

– Този шкаф е нов– отбеляза ти.

– Добра памет имаш.

Адриа отвори първите две чекмеджета и аз извадих моите ръкописи, моите скъпоценности, които караха пръстите ми да треперят, моите Декарт, Гонкур... и казах всичко това е мое, Сара, купил съм го с мои пари, защото ми е приятно да колекционирам ръкописи, да ги притежавам, да ги купувам или не знам какво. Мое е, купено, не съм изнудвал никого.

Казах го точно с тези думи, знаейки, че вероятно лъжа. Изведнъж настъпи тежко, тъмно мълчание. Не смеех да я погледна. Но тъй като мълчанието се проточи, хвърлих поглед към нея. Плачеше мълчаливо.

– Какво ти е?

– Извини ме. Не съм дошла да те съдя.

– Съгласен съм... Но аз искам да сме наясно.

Тя деликатно издуха носа си, а аз не се реших да кажа кой знае откъде ги мъкне Морал и с какви средства си служи.

Отворих долното чекмедже, където бяха листовете от La Recherche, от Цвайг и пергаментът за освещаването на „Сант Пере Бургалски“. Когато се канех да й кажа, че тези ръкописи са на баща ми и вероятно са плод на изнуд... тя затвори чекмеджето и повтори прости ми, не съм дошла да те съдя. И аз най-подло си замълчах.

Ти седна, малко объркана, на работната маса, където имаше отворена книга, струва ми се Masse und Mаcht330 на Канети.

– И сториони е купена законно – отново излъгах, сочейки шкафа с инструментите.

Погледна ме разплакана, искаше да ми вярва.

– Добре – каза ти.

– И аз не съм баща ми.

Ти се усмихна едвам-едвам и каза прости ми, прости ми, прости ми, че влязох така в твоя дом.

– Нашият дом, ако ти желаеш.

– Не знам дали нямаш някаква... Дали нямаш... не знам, някаква връзка, която... – Пое въздух: – Дали няма друга жена. Не искам да руша нищо, което...

– Аз дойдох да те търся в Париж. Не си ли спомняш?

– Да, но...

– Няма никаква жена – излъгах за трети път като апостол Петър.

На такава основа подновихме нашата връзка. Знам, че беше неразумно от моя страна, но исках да я задържа на всяка цена. Тогава тя се огледа. Погледът й се насочи към стената, където бяха картинките. Приближи се. Протегна ръка и както правех аз като малък, леко докосна с два пръста миниатюрата на Абрахам Миньон, на която беше изобразен разкошен букет от жълти гардении в керамична саксия. Аз не й казах очите ти са на пръстите, а се усмихнах щастливо. Тя се обърна, въздъхна и каза всичко си е както преди. Както съм си го спомняла всеки божи ден. Застана пред мен и неочаквано спокойно ме попита защо дойде да ме търсиш?

– За да възстановя истината. Защото не можех да приема, че толкова години си живяла с мисълта, че съм те обидил.

– Аз...

– И защото те обичам. А ти защо дойде?

– Не знам. Но и аз те обичам. Може би дойдох за... Не, нищо.

– Кажи. – Хванах двете й ръце, за да я накарам да говори.

– Ами-и-и... за да поправя грешката, която допуснах поради слабост на двайсет години.

– И аз не мога да те съдя. Случи се така, и толкоз.

– Освен това...

– Какво?

– Освен това защото не можех да забравя пог­леда ти там, на площадката пред дома ми.

Усмихна се, замислена за нещо свое.

– Знаеш ли как изглеждаше? – попита.

– Като продавач на енциклопедии.

Избухна в смях, твоят смях, Сара! И каза да, да, да, точно така. Но веднага се овладя и каза върнах се, защото те обичам, да. Ако ти приемаш това.

Повече не помислих колко пъти бях излъгал тази сутрин. Даже не бях способен да ти кажа, че когато стоях пред теб в Huitième Arrondissement, ти с ръка на вратата, сякаш всеки момент ще я хлопнеш под носа ми, ме обхвана паника, никога не съм ти казвал това. Там, като добър продавач на енциклопедии, не се издадох. Но дълбоко в душата си знам, че отидох в Париж, в твоя дом на quarante-huit rue Laborde, за да чуя, че не искаш и да знаеш за мен, и така да затворя една глава, без да се чувствам виновен и за да имам добър повод да плача. Но след като беше казала „не“ в Париж, Сара се появи в Барселона и каза с удоволствие бих изпила едно кафе.

327 „Формите на съдържанието“ (ит.) – труд на Умберто Еко. – Б. пр.

328 Герои от романа на Гьоте „Сродства по избор“. – Б. пр.

329 Двойно избирателно сродство (лат.). Терминът „избирателно сродство“ е въведен от шведския химик Торберн Бергман (ХVІІІ в.) за означаване на реакционната способност на веществата. Гьоте пренася научното понятие за взаимното привличане и отблъскване на елементите в сферата на човешките отношения. – Б. р.

330 „Маси и власт“ (нем.). – Б. пр.