Изповядвам

* * *

За да можем да се разходим из гробището през нощта, трябваше да прескачаме островърхата ограда. Беше много студено, но и на двамата ни идваше добре, защото бяхме пили страшно много бира, той вървеше след камерната музика, а аз се запознавах с нови преживявания. Разказах му за лекциите по иврит и по философия, на които ходех между лекциите по филология, и за решението да прекарам живота си в учение и ако мога да чета лекции в университета – прекрасно, ако ли не, ще стана частен ерудит.

– А как ще си изкарваш прехраната? Ако изобщо имаш нужда от това.

– Винаги мога да дойда да вечерям у вас.

– Колко езика говориш?

– Ти не зарязвай цигулката.

– Още малко и ще я зарежа.

– А защо си я донесъл?

– За да упражнявам пръстовката. В неделя ще свиря у Текла.

– Хубаво, нали?

– Да, уф. Вълнуващо. Но трябва да направя доб­ро впечатление на родителите й.

– Какво ще свирите?

– Сезар Франк.

В продължение на една минута и двамата, сигурен съм, си припомняхме началото на сонатата на Франк, онзи изящен диалог между два инструмента, който беше само въведение към големи наслади.

– Съжалявам, че зарязах цигулката – казах аз.

– Сети се да се оплакваш, педал такъв.

– Казвам го, защото не искам ти да съжаляваш след няколко месеца и да ме ругаеш, че не съм те предупредил.

– Мисля, че искам да стана писател.

– Мисля, че е много добре да пишеш. Но няма защо да се отказваш от...

– Може ли да престанеш да се държиш бащински, по дяволите?

– Върви на майната си.

– Научи ли нещо за Сара?

Вървяхме мълчаливо до края на алеята, до гроба на Франц Грюбе. Разбрах, че съм постъпил доб­ре, като не му казах нищо за Корнелия и за моите страдания. По онова време вече ми допадаше да се съобразявам с представата, която имаха за мен другите.

Бернат повтори въпроса само с поглед и не настоя повече. Студът беше много остър и очите ми сълзяха.

– Да се връщаме ли? – попитах аз.

– Кой е този Грюбе?

Адриа погледна умислен дебелия кръст. Франц Грюбе, 1918–1943. Лотар Грюбе с трепереща ръка възмутено махна клонката от къпина, която някой беше сложил там като оскърбление. Къпината го одраска, но той не можа да си помисли за дивата роза на Шуберт, защото отдавна вече злата съдба беше обсебила мислите му. Положи с любов букет от бели рози, бели като душата на неговия син.

– Искаш да се погубиш – каза му Херта, която въпреки това пожела да дойде с него. Тези цветя крещят.

– Нямам какво да губя. – Изправи се. – Напротив, спечелих награда син герой, смел и мъченик.

Огледа се. Дъхът му излизаше във формата на плътен облак. Знаеше, че белите рози, този вик на бунт, вечерта ще замръзнат. Но вече стана един месец, откакто бяха погребали Франц, и той беше обещал на Анна да му носи цветя на 16-и всеки месец, до деня, когато вече няма да може да ходи. Беше най-малкото, което можеше да направи за своя син, героя, смелия, мъченика.

– Този Грюбе някой важен ли е?

– А?

– Защо се спря тук?

– Франц Грюбе, хиляда деветстотин и осемнайсета, хиляда деветстотин четирийсет и трета.

– Кой е той?

– Нямам представа.

– Ебаси какъв студ е тук, в Тюбинген. Винаги ли е така?

Лотар Грюбе живееше тихо и сърдито от идването на Хитлер на власт и показваше мълчаливата си сръдня на съседите, които се преструваха, че не виждат, че Лотар Грюбе е сърдит, и казваха този човек си търси белята; а той сърдито разговаряше със своята Анна, като се разхождаше сам из парка и й казваше не може така никой да не се разбунтува, не може така. А когато Франц се върна от университета, където си губеше времето да учи закони, които щяха да бъдат отменени от Новия ред, светът рухна пред него, защото неговият Франц, с очи, блеснали от вълнение, му каза татко, следвайки указанията и желанието на фюрера, току-що направих постъпки да вляза в СС и е много вероятно да ме приемат, защото успях да проверя, че сме чисти до пет или шест поколения назад. А Лотар, смаян, объркан, каза какво са ти направили, сине, как така...

– Татко, навлизаме в Една Нова Ера, Изградена от Сила, Енергия, Светлина и Бъдеще. И така нататък, Татко. И искам да се радваш.

Лотар плака пред своя ентусиазиран син, а той му се скара, задето лее толкова сълзи от слабост. През нощта разказа това на своята Анна и каза прощавай, Анна, моя е вината, моя е вината, защото му позволих да отиде да учи далеч от къщи; те са ни го заразили с фашизъм, любима Анна. И Лотар Грюбе имаше много време за плач, защото един лош ден младият Франц, който отново беше далеч от къщи, не пожела да срещне изпълнения с упрек поглед на баща си и се ограничи да му изпрати въодушевена телеграма, в която се казваше, че Трета Рота На Waffen-SS255 За Не Знам Чий На Не Знам Какво, Татко, Е Изпратена На Южния Фронт, Стоп. Най-Пос­ле Ще Мога Да Жертвам Живота Си За Моя Фюрер, Стоп. Не Плачи За Мен, Ако Това Се Случи. Стоп. Ще Живея Вечно Във Валхала. Стоп. Лотар плака и реши, че това сигурно е тайна, и онази вечер не каза на Анна, че беше получил Телеграма от Франц, Пълна с Омразни Главни Букви.

255 Въоръжени подразделения на СС. – Б. пр.