Изповядвам

* * *

За мен творбите на Сара са като прозорец към вътрешното мълчание. Покана да се вгледаш в себе си. Сара, обичам те. И си те спомням как предлагаш да бъдат подредени трийсетте картини и тайно правиш първите ескизи на твоя автопортрет. А галеристите от „Артипелаг“ надминаха себе си: Сара Волтес-Епстейн. Въглен. Прозорец към душата. Разкошен каталог, който те приканва да не пропускаш това събитие. Или да купиш цялата изложба. Творбите на твоята зрялост, които ти отнеха две години работа. Без да бързаш, естествено, спокойно, както винаги си работила ти.

Автопортретът е картината, която й коства най-голямо усилие, затворена в ателието, без свидетели, защото се срамуваше да я видят как се наб­людава в огледалото, гледа се на листа и изпипва детайлите, сладката гънка в ъгълчетата на устните или малките поражения, които се крият в бръчките. Или малките гънки около очите, които те правят неповторима. И всички онези мънички подробности, които не знам как да опиша, превръщащи едно лице, сякаш е цигулка, в пейзаж, където се отразява дългото зимно пътуване с всички подробности, без никакъв свян, боже мой. Като безмилостния тахограф, който записва всичко в живота на шофьора на камион, твоето лице рисува нашите сълзи, твоите сълзи без мен, които не знам за какво са, сълзите заради нещастието на твоето семейство и на твоите близки. И някои радости, които бликаха в изразителните очи и озаряваха прекрасното лице, което е пред мен, докато ти пиша това дълго писмо, което трябваше да бъде две страници. Обичам те. Открих те, загубих те и отново те намерих. И най-важното – имахме предимството да започнем да стареем заедно. Докато нещастието не влезе вкъщи.

През онези дни не беше в състояние да прави никакви илюстрации и поръчките започнаха да се забавят, както никога не беше й се случвало. Всичките й мисли бяха насочени към портретите с въглен.