Изповядвам

* * *

С годините разбрах, че животът на майка не е бил никак лесен. Вероятно не е било добро решение да се омъжи за баща ми, въпреки че той толкова елегантно е свалял шапката си, за да я поздрави и да й каже как си, красавице. Сигурно щеше да бъде по-щастлива с някой друг мъж, който от време на време да не е прав или пък да сбърка, или да вземе да се разсмее просто така. Всички вкъщи бяхме белязани от неподкупната сериозност на баща ми, леко покрита с житейска горчивина. Макар че по цял ден наблюдавах и бях доста умно дете, трябва да призная, че само подочувах нещо, без да разбирам какво става. Затова, като венец на тази вечер, страхотна за мен, защото ми се струваше, че съм си върнал майка, попитах ще мога ли да уча с Виал, майко? Майка замръзна на място. Няколко мига гледа стената и аз си помислих хайде пак постарому, вече никога няма да ме погледне. Но тя се усмихна едвам-едвам и отвърна остави ме да го обмисля. Като че ли тогава осъзнах, че положението може да започне да се променя. Промени се, разбира се, но не както аз бих желал. Естествено, ако не беше така, нямаше да те срещна. Забелязала ли си, че животът е необяснима случайност? Два милиона сперматозоиди от бащата, а само един опложда зрялата яйцеклетка. Това, че си се родила ти, че съм се родил аз, е огромна случайност. Можеше да се родим милиони различни същества, които да не бъдем нито ти, нито аз. Това, че на двамата ни харесва Брамс, също е случайност. Това, че в твоето семейство има толкова много мъртви и толкова малко оцелели. Само случайност. Ако нашите гени, а после и съдбите ни пред някое от милионите възможни кръстопътища се бяха отклонили от предначертания път, нямаше да може да се напише всичко това, което бог знае кой ще прочете. Колко жестоко.