Изповядвам

* * *

Тъй като беше изчезнал и последният лъч светлина, залата се осветяваше от една факла с пламък, треперлив като душата на Шаром, който слушаше почти в несвяст заключението на високия съд, прочетено от мощния глас на Николау Еймерик, който го осъждаше, в присъствието на свидетели, на смърт чрез пречистващия огън, в навечерието на свети апостол Яков, загдето отказа да се покае, като приеме кръщение, с което би спасил от смърт ако не тялото, то поне душата си. След като сложи подписа си под присъдата, брат Николау предупреди брат Микел:

– На осъдените първо трябва да се отреже езикът. Не забравяйте.

– Не е ли достатъчно да им се запуши устата, Ваше Превъзходителство?

– На осъдените първо трябва да се отреже езикът – настоя с търпението на светец брат Николау. – И няма да допусна никакво отклонение от правилата.

– Но Ваше Превъзходителство...

– Те много знаят, изхитрят се да прехапят превръзката на устата и... Аз искам еретиците да онемеят, щом ги закарат пред незапалената клада, защото, ако още могат да говорят, биха могли с богохулството и ругатните си да оскърбят благочестието на присъстващите.

– Тук никога не се е случвало да...

– Но в Лейда се е случвало. И докато аз заемам този пост, няма да позволя това. – Погледна го с черните си очи, толкова черни, че чак причиняваха болка, и като сниши глас: – Никога няма да позволя, никога. – Повишавайки тон: – Гледайте ме в очите, когато ви говоря, брате Микел! Никога.

Стана и бързо напусна залата, без да погледне нито секретарите, нито осъдения, нито останалите помощници, защото беше поканен на вечеря в двореца на епископа, закъсняваше и много го мъчеха голямата жега в този ден, главоболието и високата му температура.

Навън, поради големия студ, проливният дъжд се бе превърнал в обилен тих снеговалеж. Вътре, загледан в преливащите цветове на виното във вдигнатата чаша, той каза на своя домакин да, роден съм в заможно и дълбоко религиозно семейс­тво и благодарение на духовните устои на моето възпитание, по пряка заповед на фюрера, изразена в конкретните инструкции на райхсфюрер Химлер, поех върху скромната си личност тежкия товар да се превърна в непробиваема защита срещу вътрешния враг на родината. Това вино е отлично, докторе.

– Благодаря – отвърна доктор Фойгт, малко отегчен от толкова дрънкане. – За мен е чест, че можете да го опитате в този мой импровизиран дом – това му хрумна да отговори. С всеки ден все повече го отвращаваха гротескните личности без никакво възпитание.

– Импровизиран, но удобен – каза оберлагерфюрерът.

Още една глътчица. Навън снегът вече покриваше срамотите на земята с дебел свенлив чаршаф от мраз. Топлинката на виното. Оберщурмбанфюрер Рудолф Хьос, роден в Жирона през дъждовната есен на 1320 година, в онази далечна епоха, когато земята беше плоска и на безразсъдните пътешественици очите им изскачаха от орбитите, когато упорстваха, водени от любопитството и въображението, да изследват края на света, оберщурмбанфюрер Рудолф Хьос беше особено горд да сподели това вино като с равен с авторитетния, с добро положение в общест­вото доктор Фойгт и бързаше да разкаже за това, сякаш между другото, на някой колега. Животът е прекрасен. Особено сега, когато земята отново ставаше плоска и те с помощта на спокойния поглед на фюрера сочеха на човечеството къде са силата, властта, истината и бъдещето и доказваха, че безус­ловното осъществяване на идеала е несъвместимо с каквато и да било форма на съчувствие. Силата на Райха вече беше безгранична и в сравнение с нея действията на всички еймериковци в историята изглеждаха като детска игра. С помощта на виното му хрумна една възвишена фраза.

– За мен заповедите са свещени, колкото и трудни за изпълнение да ми се струват, тъй като в качеството ми на офицер от СС трябва да бъда готов за безрезервна саможертва на моята личност в изпълнение на дълга към родината. Затова през 1334 година, когато навърших четиринайсет години, влязох в манастира на братята проповедници доминиканци в моя град Жирона и посветих целия си живот и дадох всичко от себе си, за да заблести Истината. Наричат ме жесток, кралят Пере239 ме мрази, завижда ми и би искал да ме унищожи, но мен това не ме засяга, защото срещу вярата не защитавам нито краля, нито баща си, не приз­навам майка си и не зачитам рода си, тъй като над всичко служа единствено на Истината. От моята уста ще чуете само Истината, Ваше Преосвещенство.

Господин епископът собственоръчно напълни чашата на брат Николау и той го опита, без да усеща какво пие, защото, вбесен, продължаваше да говори и каза изтърпях заточение, бях свален от поста си на инквизитор по заповед на крал Пере и бях избран за главен викарий на Доминиканския орден тук, в Жирона, но това, което не знаете, е, че проклетият крал упражни натиск върху папа Урбан и той не прие моето назначение.

– Не знаех това.

Господин епископът, седнал на удобния стол, с добре изправен гръб, целият нащрек, наблюдаваше мълчаливо как главният инквизитор бърше потта от челото си с ръкава на расото. След пауза, дълга колкото две „Отче наш“:

– Добре ли се чувствате, Ваше Превъзходителство?

– Да.

Епископът млъкна и пийнаха глътка вино.

– И все пак сега, Ваше Превъзходителство, вие отново сте главен викарий.

– Благодарение на моето постоянство и вяра в Бога и на Неговото свято милосърдие си върнах поста и достойнството на главен инквизитор.

– Нека всичко да е за добро.

– Да, но сега кралят ме заплашва с ново заточение и приятелски гласове ме предупреждават, че иска да ме убие.

Епископът дълго мисли и премисля. Накрая Негово Преосвещенство вдигна плахо пръст и каза крал Пере твърди, че вашето упорство да заклеймявате съчиненията на Люл...

– Люл? – кресна Еймерик. – Вие чели ли сте нещо от Люл, Ваше Преосвещенство?

– Е, аз... Ами... дда.

– Е, и?

Оня черен поглед на Еймерик, който пронизваше душите. Негово Преосвещенство преглътна:

– Не знам какво да кажа. На мен... Аз съм чел... В края на краищата аз не знаех, че... – Накрая се предаде: – Аз не съм теолог.

– И аз не съм инженер, но успях да постигна крематориумите в Биркенау да работят двадесет и четири часа в денонощието, без да се пръснат. Освен това успях да постигна да не се побъркват мъжете от Sonderkommando240, които надзирават пълчищата от мишки.

– Как успяхте, скъпи оберлагерфюрер Хьос?

– Не знам. Като проповядвам Истината. Като обяснявам на всички зажаднели души, че евангелското учение е само едно, а моята свята мисия е да не позволя грешката и злото да подкопаят същината на Църквата. Затова работя – за да унищожа всички ереси, а най-ефикасният начин е да се унищожат еретиците, стари и нови.

– Само че кралят...

– Главният инквизитор и викарий на Ордена, пристигнал от Рим, го разбра добре. Познаваше враждебното отношение на Пере към моята особа и прецени, че въпреки всичко трябва да продължа да поддържам присъдата срещу всички и всяка една от книгите на омразния и опасен Рамон Люл. Не възрази срещу никое от действията, които бяхме предприели в онези години, и в една вълнуваща света литургия по време на проповедта даде моята скромна особа като пример за това как трябва да постъпва всеки – от първия до последния оберлагерфюрер. Каквото и да казва кралят на Валенсия, Каталония, Арагон и Майорка. Тогава се почувствах щастлив, защото бях верен на най-святата клетва, която съм дал и която съм могъл да дам в живота си. Във всеки случай проблемът беше оная жена.

– Има нещо, което... – Епископът се поколеба, после вдигна предпазливо пръст. – Забележете, не казвам, че не заслужават да умрат. – Погледна цвета на виното в чашата си и му се стори червен като пламък. – Не може...

– Не може какво? – Еймерик, нетърпелив.

– Непременно ли трябва да умрат на клада?

– Практиката в цялата Христова Църква пот­върждава, че трябва да умрат на клада, да, Ваше Преосвещенство.

– Това е ужасна смърт.

– В момента изгарям от висока температура, но не се оплаквам, не спирам да работя за доброто на светата майка Църквата.

– Повтарям: това е ужасна смърт.

– Но заслужена! – избухна Негово Превъзходителство. По-ужасни са богохулството и постоянството в греха. Не е ли така, Ваше Преосвещенство? – в това време аз гледах безлюдния манастирски двор, потънал в мислите си. Осъзнах, че съм сам. Погледнах наоколо. Къде изчезна Корнелия?

Групата туристи чакаше търпеливо и дисциплинирано в един ъгъл в двора на „Бебенхаузен“, само Корнелия я нямаше... А, ето я, разхождаше се умислена, сама насред двора, винаги непредвидима. Наблюдавах я някак жадно и ми се стори, че усети, че я гледам. Спря се с гръб към мен и се обърна към групата, която чакаше да се съберем достатъчно хора, за да започне посещението. Махнах й с ръка, но тя или не ме видя, или се престори, че не ме вижда. Корнелия. Една сипка кацна на чешмата пред мен, пи глътка вода и изчурулика звучно. Адриа потръпна.

В навечерието на свети Яков, привечер, единствената утеха на Жозеп Шаром беше, че си спести погледа на брат Николау, защитника на Църквата, който лежеше в леглото си, изгарящ от упорита висока температура. Относителната вялост на брат Микел от Сускеда, протоколист и помощник на главния инквизитор, не му спести обаче нито болка, нито страдание, нито ужас. В тъмното и лениво зазоряване на свети Яков, без прохлада след дългите дни с безмилостно слънце, две жени и един мъж, с три мулета, натоварени с дисаги и кошове, пълни със спомени, а отгоре пет спящи деца, напуснаха еврейския квартал и тръгнаха по брега на река Тер, следвайки в своето бягство пътя на двете семейс­тва, които бяха заминали предния ден. Оставяха зад себе си шестнайсет поколения от родовете Шаром и Меир в скъпия на сърцето им благороден, но неблагодарен град Жирона. Все още бавно се издигаше димът на беззаконието там, където беше издъхнал злощастният Жозеп, убит от завистта на своя анонимен доносник. Долса Шаром, единственото дете, което се събуди навреме, за да може да види за последен път гордите стени на катедралата, очертани на фона на звездите, заплака безгласно, в такт с крачките на мулето, за смъртта на много неща в една-единствена нощ. Искрица надежда очак­ваше групата в Естартит241 – едно корабче, наето от горкия Жозеп Шаром и Масот Бонсеньор преди няколко дни, когато бяха видели, че злото наближава, когато го предчувстваха, без да знаят точно откъде, как и кога ще ги сполети.

Корабчето се възползва от свежия полъх на вятъра от запад, за да се оттласне от кошмара. На другия ден вечерта спря в Сиутаделя де Менорка242, където качи още шест души, и след три дни пристигна в Палермо, Сицилия, където се възстановяваха три дни от морската болест, следствие от вълнението в Тиренско море. След като се съвзеха, възползвайки се от благоприятни ветрове, пресякоха Йонийско море и хвърлиха котва в албанското пристанище Дуръс; тук слязоха шестте семейства, побягнали от сълзите към някое място, където никой няма да ги обижда заради прошепнатите молитви по време на шабат. Еврейската общност в Дуръс ги посрещна с отворени обятия и те се установиха тук.

Долса Шаром, малката бежанка, имаше деца, внуци и правнуци и на осемдесет и четири години все още неизменно си спомняше тихите улици на еврейския квартал в Жирона и огромната християнска катедрала, открояваща се на фона на звездите и замъглена от сълзите. Въпреки носталгията семейство Шаром Меир живя и преуспяваше в Дуръс цели дванайсет поколения, а времето беше толкова упорито, че накрая споменът за прапрадядото, изгорен от безжалостните гои243, излиня и почти се изтри от паметта на децата на децата на децата, както и далечното име на любимата Жирона. В един хубав ден от 5420 година на патриарсите244, в бедствената 1660 християнска година, Емануел Меир се почувства привлечен от възможностите за търговия на Черно море. Емануел Меир, осми праправнук на Долса бежанката, се премести в шумната Варна в България, на Черно море, по времето, когато там господстваше Високата порта. Моите родители, които бяха ревностни католици в една предимно лутеранска Германия, копнееха аз да стана свещеник. Известно време обмислях това.

– Щяхте да бъдете добър свещеник, оберщурмбанфюрер Хьос.

– Мисля, че да.

– Убеден съм: каквото и да правите, винаги го правите добре.

Оберщурмбанфюрер Хьос се възгордя от заслужената похвала. Реши да задълбае в темата още по-високопарно:

– Това, което току-що изтъкнахте като моя доб­родетел, може и да ме погуби. Особено сега, когато райхсфюрер Химлер ще ни посети.

– Защо?

– Защото като оберлагерфюрер поемам върху себе си отговорността за всички пропуски в системата. Например от последното зареждане с бидони с газ „Циклон“ са останали само за още две или най-много три процедури, а на интенданта и през ум не му минава да ме предупреди или да направи поръчка. И хайде, молй за услуги, да докарат камиони, които може би са нужни на друго място, и се сдържай да не се скараш на интенданта, защото всички в Освиенцим живеят на края на силите си. Извинете, в Аушвиц.

– Предполагам, че опитът от Дахау...

– От психологическа гледна точка разликата е огромна. В Дахау имахме затворници.

– Доколкото ми е известно, са умирали и продължават да умират много.

– Да, доктор Фойгт, но Дахау е лагер за затворници. Аушвиц-Биркенау е лагер, замислен, планиран и разчетен за унищожаване на мишките. Ако не беше вярно, че евреите не са човешки същества, бих си помислил, че живеем в ад, който има врата – газовата камера, и едно направление – към пещите за кремиране с техните пламъци, или към изкопаните ями в гората, където горим останалите бройки, защото не можем да смогнем с количеството материал, който ни пращат. Досега не бях говорил за това с никого извън лагера, докторе.

– Добре правите, че се разтоварвате, оберщурмбанфюрер Хьос.

– Разчитам на вашето чувство за професионална тайна, защото райхсфюрерът...

– Разбира се. Вие сте християнин... Психиатърът е като изповедник. Като изповедник, какъвто вие можехте да бъдете.

За момент, тъй като ставаше дума да се разтовари човек, на оберлагерфюрер Хьос му мина през ума да спомене нещо за онази жена, но въпреки силното колебание успя да се сдържи. Стори му се, че е бил на косъм. Би трябвало да внимава повече с виното. Разпростря се върху темата за моите хора, които трябва да бъдат много силни, за да изпълняват работата, за която са назначени. Онзи ден един войник на тридесет навършени години, не някой подрастващ, нали, се разплака в една от бараките пред колегите си.

Доктор Фойгт погледна своя гост и се престори на изненадан; почака, докато той изпие почти без да диша, още една чаша вино и след пауза от няколко секунди произнесе въпроса, който гостът очакваше с нетърпение:

– И какво се случи?

– Бруно, Бруно, събуди се!

Но Бруно не се събуди, ревеше, болката преливаше от устата и от очите му и старшина Матхаус уведоми висшестоящите, защото не знаеше какво да прави, и след три минути самият оберлагерфюрер, оберщурмбанфюрер Рудолф Хьос, се яви точно когато редник Бруно Любке извади пистолета и го пъхна в устата си, без да престава да реве. Войник от СС! Това е СС!

– Редник, мирно! – изкрещя оберщурмбанфюрер Хьос. Но тъй като войникът ревеше и завираше дулото в гърлото си, началникът му понечи да го възпре и тогава Бруно Любке стреля, с надеждата да замине направо за ада и да забрави завинаги Биркенау, пепелта, която бяха принудени да дишат, и погледа на онова момиченце, досущ като неговата Урсула, което той беше блъснал, за да го вкара в газовата камера същия онзи следобед, а после пак го видя, когато една еврейска мишка от Специалния отряд отряза косата му и я сложи в купчината пред крематориумите.

Хьос погледна презрително войника, проснат на земята, и локвата бледа кръв на страхливия чакал и се възползва от случая да произнесе импровизирана реч пред потресените войници; каза им, че няма по-голяма вътрешна утеха и духовна наслада от абсолютната увереност, че твоите дела са извършени в името на Бога и целят да се предпази светата католическа и апостолска вяра от многобройните й врагове, които няма да мирясат, докато не я унищожат, брате Микел. И ако някой ден се поколебаете и отново се опитате да спорите с мен на публично място дали е правилно, или не да се реже езикът на призналите подсъдими, колкото и да съм ви благодарен за помощта, която ми оказвате, уверявам ви, че ще изоблича пред висшестоящите инстанции вашата неизпълнителност и мекушавост, недостойни за един служител на съда на Светата инквизиция.

– Беше проява на милосърдие, Ваше Превъзходителство.

– Бъркате милосърдие с мекушавост. – Брат Николау Еймерик се разтрепера от едва сдържан гняв. – Ако настоявате, ще бъдете обвинен в най-сериозно неподчинение.

Брат Микел наведе глава, разтреперан от страх, и душата му се сви от ужасна болка, като чу как неговият началник добави започвам да си мисля, че вашата неизпълнителност се дължи не само на мекушавост, но и на снизходителност към еретиците.

– За Бога, Ваше Превъзходителство!

– Не споменавайте напразно Божието име! И знайте – сигурен съм, че тази мекушавост ще ви направи предател и враг на Истината. Брат Николау покри лицето си с ръце и известно време се моли горещо. Глух глас прекъсна дълбокия му размисъл и той изрече ние сме единственото око, което следи за греха, ние сме пазители на правата вяра, брате Микел, притежаваме истината и сме самата истина и колкото и тежко да ви се струва наказанието, което налагаме на еретика, било за тялото или за писанията му, какъвто е случаят с омразния Люл, когото, за жалост, не можах да пратя на кладата, помислете, че прилагаме правото и закона и това съвсем не е недостатък, а е голяма заслуга. Освен това ви напомням, че отговаряме само пред Бога, а не пред хората. Ако онези, които жадуват да бъдат праведни, са щастливи, брате Микел, много по-щастливи са тези, които прилагат закона, особено ако сте наясно, че нашата мисия е точно определена от нашия любим фюрер, който знае, че може напълно да се осланя на честността, патриотизма и непоколебимия дух на своите есесовци. Нима някой от вас се съмнява в плановете на фюрера? Изгледа всички властно, заплашително, като крачеше мълчаливо. Нима някой се съмнява в способността на нашия райхсфюрер Химлер да взема решения? Какво ще му кажете, когато вдругиден дойде тук? А? След драматична пауза от цели пет секунди: Махнете оттук тази мърша!

Изпиха още по две чаши или може би четири-пет и той разказа още истории, които не си спомняше много добре, носен от еуфорията, която го обземаше при спомена за онази героична сцена.

239 Педро IV (1319–1387), на каталонски Пере – крал на Арагон. – Б. пр.

240 Специален отряд (нем.); в Аушвиц – отряд от затворници, чието задължение било да водят своите сълагерници до газовите камери и да унищожават труповете. – Б. пр.

241 Крайбрежно градче в днешната провинция Жирона. – Б. р.

242 Град, разположен на западния бряг на остров Менорка. – Б. р.

243 Не-евреи. – Б. пр.

244 Според еврейското летоброене. – Б. р.