Изповядвам

* * *

На другия ден взеха автобуса за гарата в Щутгарт, защото с влака в Тюбинген се беше случило нещо, и всеки си гледаше своя пейзаж – Бернат, обгърнат в непреклонно враждебно мълчание, с намусено изражение, за което се погрижи да не слиза от лицето му след образователното посещение на манастира „Бебенхаузен“.

– Един ден ти ми каза, че най-близкия приятел не се лъже. Спомни си, Бернат. С други думи, престани да се правиш на обиден, дявол те взел. – Каза го на висок глас, защото да говориш на каталонски в автобус, който пътува от Тюбинген до Щутгарт, буди странно чувство на изолираност и безнаказаност.

– Извинявай, с мен ли говориш?

– Да. И добави, че ако това долно копеле, моят най-близък приятел не е способен да ми каже истината и предпочита да постъпи като всички, о, много добре, Бернат, колко много... Липсва ми вълшебната искра. И ти не бива да ме лъжеш. Никога вече не ме лъжи, Адриа. Иначе няма да бъдем приятели. Помниш ли тези думи? Твои са. Каза още нещо, каза знам, че си единственият, който ми казва истината. – Погледна го изкосо. – Никога няма да престана да казвам истината, Бернат. – Погледна пред себе си и добави: – Стига да имам достатъчно сили.

Автобусът измина няколко километра сред мъгла и влага.

– Свиря, защото не мога да пиша – каза Бернат, гледайки през прозореца.

– Сега ми харесваш! – извика Адриа. И погледна госпожата на предната седалка, сякаш се канеше да поиска мнението й. Госпожата отклони погледа си към сивия, дъждовен и тъжен пейзаж, който ги приближаваше до Щутгарт: кресливи средиземноморци, сигурно са турци. Дълго-дълго мълчание, накрая лицето на по-високия от двете млади турчета се поотпусна и той погледна изкосо своя другар:

– Сега ти харесвам? Какво искаш да кажеш?

– Изкуството наистина е следствие от някаква фрустрация. Щастието не настройва творчески.

– Ами ако е така, аз съм творец трепач.

– Ей, влюбен си, не забравяй.

– Имаш право. Но само сърцето ми работи – уточни Кемал Бернат. – Останалото е боклук.

– Бих се разменил с теб още сега. – Исмаил Адриа каза това искрено.

– Съгласен съм. Но не можем да го направим. Обречени сме да си завиждаме.

– Какво ли си мисли госпожата, която седи отпред?

Кемал я наблюдаваше, докато тя упорито съзерцаваше пейзажа, който вече беше градски, но все така сив и дъждовен. Кемал се радваше, че може да смени изражението си – колкото и обиден да се чувстваш, е много уморително да гледаш намусено. С вид на човек, който произнася велика мисъл:

– Не знам. Но съм сигурен, че се казва Урсула. – Урсула го погледна. Отвори и затвори чантата си, може би за да прикрие смущението си, помисли си Кемал.

– Има син на нашата възраст – добави Исмаил.

Когато започна изкачването, каруцата взе да пъшка и каруцарят удари силно с камшика по гърба на конете. Пътят беше прекалено стръмен, за да могат да го изкачат с двайсет души в каруцата, но басът си е бас.

– Вече може да се бръкнеш в джоба, сержант! – каза каруцарят.

– Още не сме горе.

Войниците, които искаха да изпитат удоволствието да видят как сержантът губи един бас, затаиха дъх, сякаш така помагаха на горките животни да се изкачат по склона дотам, където започваха къщите на Ван. Изкачването беше дълго, мъчително и когато най-после стигнаха горе, каруцарят се засмя и каза Аллах е велик и аз и моите мулета – също. Как ви се стори, сержант?

Сержантът даде една монета на каруцаря и Кемал и Исмаил се усмихнаха скришом. За да се отър­си от унижението, подофицерът взе да раздава заповеди на висок глас:

– Всички долу! Сега ще видят арменците убийци!

Каруцарят запали доволен пуричка, докато наб­людаваше как войниците, въоръжени до зъби, слизаха от каруцата и се отправяха към първата къща във Ван, готови на всичко261.

– Адриа?

– Да.

– Къде беше?

– А?

Адриа погледна напред. Урсула си оправи жакета и отново се загледа в пейзажа, привидно безразлична към историите на младите турци.

– Може пък да се казва Барбара.

– А? – Усилие, за да се върне в автобуса. – Да. Или Улрике.

– Ако знаех, нямаше да ти дойда на гости.

– Ако знаеше какво?

– Че не ти харесва моя разказ.

– Напиши го отново. Но се вживей в образа на Амадеу.

– Главната героиня е Елиза.

– Сигурен ли си?

Двамата млади турци млъкнаха. След известно време:

– Така, прегледай го пак; ти разказваш от гледна точка на Амадеу и...

– Съгласен съм, добре, добре. Ще го напиша отново. Нали така?

На перона Бернат и Адриа се прегърнаха и фрау Урсула си помисли боже, тия турци така, посред бял ден, и продължи към сектор „Б“ на перона, доста по-далеч оттам.

Бернат, все още прегърнат с Адриа, ми каза благодаря ти, негоднико, искрено ти го казвам.

– „Искрено“ се отнася за негодник или за благодарностите?

– За това, което ми каза за неудовлетворението.

– Ела пак, когато пожелаеш, Бернат.

Трябваше да тичат по перона, защото не знаеха, че е трябвало да чакат на сектор „В“. Фрау Урсула, вече седнала, ги видя да минават и си помисли света Богородице, колко скандално се държат.

Бернат, дишайки шумно, се качи във вагона. Чак след минута забелязах, че още стои прав, разговаря с някого с жестове, нагласява раницата си и показва билета. Сега не знам дали да се кача да му помогна, или да го оставя да се оправя сам, да не би да се засегне. Бернат се наведе да погледне през прозореца и му прати усмивка. Седна уморен и отново го погледна. Когато изпращаш най-скъпия на душата си приятел на гарата, трябва да си тръгнеш, щом той се качи във вагона. Но Адриа вече беше закъснял. Усмихна се в отговор. Трябваше да отклонят поглед. Двамата едновременно погледнаха часовника. Три минути. Въоръжих се със смелост, махнах с ръка за довиждане, той почти не помръдна и си отидох, без да поглеждам назад. На самата гара си купих Frankfurter Allgemeine и докато чаках автобуса за връщане, го прелистих с желанието да се съсредоточа в нещо различно от светкавичното горчиво-сладко гостуване на Бернат в Тюбинген. На дванайсета страница – заглавие на една колонка на кратка новина. „Психиатър убит в Бамберг“. Бамберг? Бавария. Защо, боже мой, някой би желал да убие психиатър?

– Хер Ариберт Фойгт?

– Аз съм.

– Не съм поискал час. Съжалявам.

– Няма значение, влезте.

Доктор Фойгт покани учтиво смъртта да влезе. Новодошлият седна на скромния стол в чакалнята, а докторът влезе в кабинета с думите веднага ще ви приема. В чакалнята се чу шум от прибиране на листове хартия и отварящи се и затварящи се чекмеджета. Най-после докторът се появи в чакалнята и помоли смъртта да влезе в кабинета. Новодошлият седна където му посочи докторът, а той – на своя стол.

– Кажете – изрече.

– Дошъл съм да ви убия.

Преди доктор Фойгт да успее да направи каквото и да било, новодошлият се беше изправил и се прицелваше с един „Стар“ в слепоочието му. Докторът наведе глава под натиска на дулото на пистолета.

– Нищо не можете да направите, докторе. Знаете, че смъртта идва, когато идва. Не си запазва час.

– Вие поет ли сте? – без да мръдне глава, на педя от масата, започва да се поти.

– Синьор Фаленями, хер Цимерман, доктор Фойгт... Убивам ви в името на жертвите на вашите нечовешки експерименти в Аушвиц.

– А ако ви кажа, че сте сбъркали човека?

– Ще се пукна от смях. По-добре не ми казвайте това.

– Ще ви платя двойно.

– Не ви убивам за пари.

Мълчание, капки пот се стичат по носа на доктора, все едно е в сауната с Бригите. Смъртта сметна за необходимо да направи следните принципни уточнения:

– Убивам за пари. Но не и вас. Фойгт, Буден и Хьос. С Хьос закъсняхме. Вас и Буден ви убиват вашите собствени жертви.

– Моля за прошка.

– Сега наистина ще се пръсна от смях.

– Мога да ви посоча следа за Буден.

– Уф, какъв предател. Посочете ми.

– Срещу живота.

– Срещу нищо.

Доктор Фойгт сподави ридание. Опита се да се овладее, но не можа. Затвори очи и въпреки волята си се разрева от злоба.

– Хайде! Свършвайте най-после! – изкрещя.

– Бързате ли? Понеже аз не бързам.

– Какво искате?

– Сега ще ви направим един експеримент. Като онези, които вие правехте с вашите мишлета. Или с децата.

– Не.

– Да.

– Кой е тук? – искаше да вдигне глава, но пистолетът не му позволяваше.

– Приятели, не се безпокойте. – Щракна с пръс­ти нетърпеливо: – Хайде, информацията за Буден.

– Не знам нищо.

– А! Да не искате да го спасявате?

– Изобщо не ме интересува Буден. Разкайвам се за това, което съм направил.

– Вдигнете глава – каза смъртта, като го хвана за брадичката и вдигна главата му, без да се церемони. – Какво си спомняте?

Пред него някакви тъмни мълчаливи сенки, като на квартална изложба, държаха табло със снимки: мъже, чиито очи се бяха пръснали, разплакано дете, със срязани като нарове колене, жената, на която направиха цезарово сечение без упойка. И още две, които не разпозна.

Доктор Фойгт отново се разрева и взе да крещи за помощ. Не млъкна, докато не се чу изстрелът.

261 В целия епизод се съдържат алюзии към младотурското движение и неговите водачи и към масовото унищожение и депортация на арменското население в Османската империя през 1915–1923 г. – Б. р.