Изповядвам

* * *

Ръкоплясканията изпълниха залата. Бяха по-топли от обикновено; и това ясно се виждаше, защото хората, които живеят под диктатура, свикват да се изразяват между редовете и чрез ръкопляскания, с прикрити жестове, поглеждайки към господина с шлифера и тънкия мустак, който много вероятно е от тайната полиция, внимавай, забележи, че ръкопляска едвам-едвам. Хората се бяха научили да разбират този език, който чрез страха искаше да се бори срещу страха. Аз само усещах това интуитивно, защото нямах баща, майка беше погълната от работата в магазина и гледаше под лупа единствено как напредвам с цигулката, а Лола Чика не искаше да говори на тази тема: по време на войната бяха убили един неин братовчед анархист и сега тя отказваше да стъпва по хлъзгавия терен на уличната политика. Светлините започнаха да гаснат, хората взеха да ръкопляскат, маестро Толдра излезе на сцената и без да бърза, се отправи към своя пулт. В полумрака видях как Сара написа нещо на своята програма, подаде ми я и поиска моята, за да не остане без програма. Някакви числа. Телефон! Подадох й моята програма, без да й напиша телефона си, като последния идиот. Аплодисментите стихнаха. Забелязах, че Бернат, смълчан на мястото си от другата ми страна, наблюдаваше всяко мое движение. Настъпи тишина.

Толдра предложи един „Кориолан“180, който аз чувах за първи път и много ми хареса. После, когато отново излезе, водеше за ръка Яша Хайфец, може би за да му покаже, че е на негова страна, или кой знае защо. Само че той кимна с глава студено, арогантно, отвратително, тъпо, горделиво, отблъскващо, омразно и високомерно. Изобщо не желаеше да скрива раздразнението си. Даде си цели три минути, за да се отърси от възмущението си, докато маестро Толдра прав, без да поглежда встрани, търпеливо чакаше да му каже давай. И започнаха. Спомням си, че останах с отворена уста по време на целия концерт. А на аndante assai181 плаках без никакъв свян, понесен от физическото удоволствие от бинарния ритъм на цигулката, вграден в триолите на оркестровия фон. И от това как темата заглъхва в ръцете на оркестъра, накрая в тромбона и в едно смирено пицикато. Красота. Хайфец беше сърдечен, смирен, близък, любезен и отдаден на каузата на красотата, която ме покори. На Адриа му се стори, че очите на Хайфец блестят подозрително. Бернат, знам това, сподави дълбоко ридание. В антракта стана и каза трябва да отида да го поздравя.

– Няма да те пуснат.

– Ще опитам.

– Чакай – каза тя.

Сара стана и ни направи знак да я последваме. Ние с Бернат се спогледахме учудени. Качихме се по страничните стълбички след нея и минахме през една врата. Отвътре портиерът ни направи знак vade retro182, но Сара, усмихната, посочи маестро Толдра, който говореше с един от музикантите и сякаш усети жеста на Сара, обърна се, видя ни и каза здравей, принцесо, какво правиш? Как е майка ти?

Дойде да я целуне за поздрав. Нас не ни погледна. Маестро Толдра й обясни, че Хайфец е дълбоко обиден от надписите, които, изглежда, заливат целия периметър на Двореца, затова е отменил участието си в концерта на следния ден и напуска страната. Не е най-подходящият момент да го безпокоим, нали разбираш?

След концерта, вече на улицата, се убедихме, че както афишът, така и стените наоколо с катранени надписи на испански подканяха евреите да си вървят.

– Аз на негово място щях да свиря на утрешния концерт – каза Адриа, бъдещият историк на идеите, без да знае нищо за историята на човечеството. Сара му прошепна на ухото, че много бърза, а освен това му каза обади ми се. Адриа почти не можа да реагира, защото Хайфец все още беше в главата му, и само отвърна да, да, благодаря.

180 Става дума за увертюрата „Кориолан“ от Бетовен. – Б. р.

181 Втора част от Концерт за цигулка № 2 на Прокофиев. – Б. р.

182 Назад (лат.) – алюзия за думите на Иисус Христос Vade retro, satanas – „Махни се от Мене, сатана“ (Мат. 4:10). – Б. пр.