Изповядвам

* * *

Накрая спечели предложението за „Бебенхаузен“, защото Адриа този ден беше настроен за история и...

– Не, ти цял живот си настроен за история. За теб всичко е история.

– По-скоро историята на всяко нещо обяснява сегашното състояние на това нещо. А днес съм настроен исторически и отиваме в „Бебенхаузен“, защото според теб винаги командвам аз.

Беше невъобразим студ. Дърветата на Вилхелм­щрасе пред факултета, горкичките, голи, без листа, се държаха на положение търпеливо, знаейки, че ще дойдат по-добри времена.

– Аз не бих могъл да живея тук. Ще ми измръзнат ръцете и няма да мога да свиря...

– Значи, ако зарежеш цигулката, може да останеш да живееш тук.

– Разказах ли ти каква е Текла?

– Да. – Впусна се да бяга. – Давай, това е автобусът!

В автобуса беше толкова студено, колкото навън, но хората разкопчаваха яката на палтата си. Бернат каза има трапчинки на бузите, приличат...

– Приличат на пъпчета, вече ми каза.

– Ей, ако не искаш да...

– Не носиш ли снимка?

– Ей, жалко, не. Не се сетих.

В действителност Бернат нямаше снимка на Текла, защото още не беше я снимал, защото още нямаше фотоапарат и защото Текла нямаше снимка, за да му я даде, но за мен това няма значение, защото не ми омръзва да я описвам.

– Да, ама на мен ми омръзва да те слушам.

– Толкова неприятен си, че не знам защо още разговарям с теб.

Адриа отвори чантата, която беше част от собственото му аз, извади снопче листове и му ги показа.

– Защото чета твоите маниащини.

– Я гледай, прочети ли го?

– Още не.

Адриа прочете заглавието и не прелисти страницата. Бернат го наблюдаваше с крайчеца на окото. И двамата не забелязаха, че правият път навлиза в долина – елите в гората от двете страни бяха като поръсени с брашно. Изминаха две минути като вечност и Бернат си помисли, че ако за четене на заглавието му трябва толкова време, значи... Може би му подсказва нещо, може би му се възхищава, както се възхитих аз, когато го написах на първата страница. Но Адриа гледаше петте думи на заглавието и си мислеше не знам защо не мога да отида и да й кажа: Корнелия, да скъсаме, и край. Държа се като мръсница, не е ли така? И от сега нататък ще се отдам на мъката си по Сара; знаеше, че това, което си мислеше, беше лъжа, че щом се озове пред Корнелия, ще се размекне напълно, ще отвори уста и ще направи каквото тя му каже, даже ако му каже да си отиде, защото чака ново преживяване, боже мой, защо се оставям да ме води за носа.

– Харесва ли ти? Хубаво е, нали?

Адриа излезе от своя свят. Изправи се уплашен:

– Ей, тук слизаме!

Слязоха на спирката на шосето. Пред тях – замръзналото село Бебенхаузен. Една белокоса жена, която беше слязла заедно с тях, им се усмихна. На Адриа изведнъж му хрумна нещо: попита я дали може да ги снима с този фотоапарат, виждате ли? Тя остави кошницата на земята, взе апарата и каза разбира се, къде трябва да натисна?

– Тук. Много сте любезна, госпожо.

Двамата приятели застанаха така, че да се вижда селото, покрито с тънък лед, който го правеше да изглежда негостоприемно. Жената щракна и каза готово. Адриа взе апарата и кошницата. Посочи й с жест да върви по пътя, а той ще носи кошницата. Тримата поеха по нанагорнището, което водеше до къщите в селото.

– Внимавайте – каза жената, – защото заледеният асфалт подвежда.

– Какво ти каза? – Бернат, целият слух.

В същия момент се подхлъзна при една крачка и падна по задник насред пътя.

– Това – отвърна Адриа през смях.

Бернат се изправи засрамен, измънка една ругатня и трябваше да се престори, че всичко е наред. Когато изкачиха стръмнината, Адриа даде кошницата на госпожата.

– Туристи?

– Студенти.

Той й подаде ръка и каза Адриа Ардевол. Приятно ми е.

– Херта – каза жената. И си тръгна с кошницата в ръка, без нито за миг да се подхлъзне.