Изповядвам

31

Huitième arrondissement, quarante-huit rue Laborde292. Жилищна сграда по-скоро мрачна, с потъмняла от пушек фасада. Натисна копчето и вратата се отвори със сух, предупреждаващ звук. На пощенските кутии установи, че трябва да се качи на sixième étage293. Предпочете да се изкачи по стълбите вместо с асансьора, за да изразходва излишъка от енергия, натрупан заради паническия страх. Когато стигна горе, постоя няколко минути, за да се успокои дишането му и да си възвърне нормалния ритъм на сърцето. И натисна звънеца, който прозвуча бзсбзсбзсбзс, сякаш искаше да запази тайната. Площадката беше доста тъмна, никой не отваряше вратата. Дали това са леки стъпки? Да? Вратата се отвори.

– Здравей.

Когато ме видя, ти остана с отворена уста и замръзнало изражение на лицето. Да знаеш как подскочи сърцето ми, когато те видях отново след толкова години, Сара. Беше по-възрастна, не искам да кажа състарена, по-възрастна, но все така хубава. Една по-спокойна красота. Тогава си помислих, че никой няма право да ни краде младостта, както бяха постъпили с нас. Зад теб, на една конзола, букет от много красиви цветя, но бледи на цвят и тъжни, поне така ми се стори.

– Сара.

Тя продължаваше да мълчи. Естествено, ме поз­на, но не ме очакваше. Не бях дошъл в подходящ момент, не бях добре приет. Отивам си, ще се върна по друго време, обичам те, бих искал, искам да говоря с теб за... Сара.

– Какво искаш?

Като продавач на енциклопедии, който знае, че разполага с половин минута, за да изстреля посланието, което ще попречи на скептичния клиент да затвори вратата под носа му, Адриа отвори уста и загуби тринайсет секунди, докато каже измамиха ни, измамиха те, избяга, защото ти казаха ужасни неща за мен. Лъжи. И ужасни неща за баща ми. Истини.

– А писмото, което ми изпрати, където ми казваш, че съм смрадлива еврейка, че високомерното ми семейство може да върви на майната си, а?

– Аз никога не съм ти пращал писмо! Не ме ли познаваш?

– Не.

Енциклопедията е полезно пособие за всяко семейство с културни интереси, каквото е вашето, госпожо.

– Сара. Дойдох да ти кажа, че всичко това е било замислено от майка ми.

– Поздравления. Кога беше това?

– Преди много години. Но аз го научих едва преди пет дена. Времето, което ми беше нужно, за да те намеря! Ти изчезна, не аз!

Произведение с такива качества винаги е от полза, за вашия мъж и за вашите деца. Имате ли деца, госпожо? Имате ли съпруг? Омъжила ли си се, Сара?

– Мислех, че си избягала заради твои си проб­леми, и никой не искаше да ми каже къде си. Дори твоите родители...

На двайсет и две вноски, много удобни за плащане. А десетте тома може да ползвате още от първия ден.

– У вас ненавиждаха баща ми за...

– Всичко това вече го знам.

Може да задържите този том, за да го разгледате, госпожо. Ще дойда пак, не знам, може би догодина, само не ми се сърдете.

– Аз нищо не знаех.

– Писмото, което си ми написал... Ти лично си го дал на майка ми. – Сега сви в юмрук ръката, с която държеше вратата, сякаш беше готова всеки момент да ме прасне по носа. – Подлец!

– Аз не съм ти писал никакво писмо. Всичко това са лъжи! Не съм давал нищо на майка ти. Та ти даже не ме запозна с нея!

Отчаяна атака преди отстъплението: не ме карайте да мисля, госпожо, че не сте културна жена, която се интересува от световните проблеми!

– Покажи ми го! Не познаваш ли моя почерк? Не видя ли, че те мамят?

– Покажи ми го... – повтори тя саркастично. – Скъсах го на парченца и го изгорих, беше написано с омраза.

Боже мой, иде ти да убиеш. Какво да правя, какво да правя?

– Нашите майки ни настроиха един срещу друг.

– Желая доброто на моя син и се грижа за бъдещето му – каза госпожа Ардевол.

– А аз – за доброто на моята дъщеря. – Леден отговор на госпожа Волтес-Епстейн. – Нямам никакъв интерес тя да общува с вашия син. – Суха усмивка: – Като знам чий син е, не мога да го гледам с добро око.

– Ами тогава няма какво да говорим повече, може ли да пратите дъщеря си някъде за известно време?

– Коя сте вие, че да ми заповядвате?

– Добре. Моля ви да предадете на вашата дъщеря това писмо от моя син.

Подаде й запечатан плик. Рашел Епстейн се поколеба за секунда, но после го взе.

– Може да го прочетете.

– Коя сте вие, че да ми казвате какво да правя.

Разделиха се студено, бяха се разбрали отлично. И госпожа Волтес-Епстейн отвори писмото, преди да го даде на Сара, разбира се, че е така, Адриа.

– Аз не съм ти писал никакво писмо...

Мълчание. Прав на площадката пред апартамента на rue Laborde, Huitième Arrondissement. Една съседка със смешно кученце слизаше и поздрави Сара с вял жест, а тя й отвърна с разсеяно кимване.

– Защо не ми каза нищо? Защо не ми се обади? Защо не поиска да го обсъдиш с мен?

– Избягах разплакана и си казвах отново същото, не, не може, няма да стане.

– Отново същото?

Сега очите ти бяха разплакани, натежали от твоята непозната история.

– Вече бях преживяла едно разочарование. Преди да те срещна.

– Боже мой. Нямам вина, Сара. Аз също страдах от твоето бягство. Едва преди пет дни разбрах защо си избягала.

– И как ме намери?

– Чрез същата агенция, която ни беше шпионирала. Обичам те. Не съм престанал да тъгувам за теб всеки изминал ден. Исках обяснения от твоите родители, но те не пожелаха да ми кажат нито къде си, нито защо избяга. Беше ужасно.

Все така стояха на площадката пред жилището в Huitième Arrondissement; през отворената врата падаше светлина върху фигурата на Адриа, но Сара не го покани да влезе.

– Обичам те. Искаха да съсипят любовта ни. Разбираш ли?

– Съсипаха я.

– Не разбирам как така повярва всичко, което ти наговориха.

– Бях много млада.

– Вече беше на двайсет години.

– Бях само на двайсет години, Адриа. – С колебание: – Казаха ми какво да правя и го направих.

– А аз?

– Да, имаш право. Но беше ужасно. Твоето семейство...

– Какво?

– Баща ти... това, което е направил...

– Аз не съм баща ми. Нямам никаква вина за това, че съм син на баща си.

– Много ми беше трудно да погледна така на нещата.

Госпожата иска да затвори вратата, а той с уверена усмивка й казва да забравим енциклопедията, госпожо, и прибягва до последното средство: еднотомния енциклопедичен речник, който ще помага на вашите деца да си пишат домашните. Колко е шибан този живот, сигурно имаш един куп деца.

– А защо не ми се обади тогава?

– Защото бях устроила живота си. Трябва да зат­воря вратата, Адриа.

– Какво означава бях устроила живота си? Омъжи ли се?

– Адриа, стига вече.

И госпожата затвори вратата. Последното, което видя, бяха тъжните цветя. На площадката зачерква името на изгубената клиентка и проклина тази работа, пълна с провали и само тук-таме по някой успех.

Пред затворената врата останах само с мрака в моята душа. Нямах сили дори да се поразходя из града de la lumière294, всичко ми беше безразлично. Адриа Ардевол се върна в хотела, просна се на леглото и заплака. За момент си помисли дали няма да е по-добре да счупи огледалото на шкафа, което отразяваше болката му, или да се хвърли от балкона. Реши да се обади по телефона, с влажни очи, с отчаяние на устните.

– Да.

– Здравей.

– Здравей, къде си? Звънях у вас и...

– В Париж съм.

– А.

– Да.

– Този път нямаше ли нужда от адвокатка?

– Не.

– Какво ти става?

Адриа помълча няколко секунди; вече съзнаваше, че се опитва да смеси олио с вода.

– Адриа, какво ти става? – И тъй като мълчанието беше прекалено дълго, опита се да го наруши: – Да нямаш френска полусестра?

– Не, нищо, няма нищо. Май малко ми липсваш.

– Добре. Кога се връщаш?

– Утре сутринта ще взема влака.

– Може ли да знам какво правиш в Париж?

– Не.

– Е, много добре – гласът на Лаура, ужасно обиден.

– Добре де... – гласът на Адриа, снизходителен. – Дойдох да прегледам оригинала на Della pubblica felicità295.

– Какво е това?

– Последната книга на Муратори296.

– Аха.

– Интересно. Между ръкописа и изданието има съществени разлики, както се опасявах.

– Аха.

– Какво ти става?

– Нищо. Ти си лъжец.

– Да.

Лаура затвори телефона.

Включи телевизора, вероятно за да забрави укорителния тон.

Попаднах на един белгийски канал на фламандски297. Оставих го, за да проверя как съм с нидерландския. Така чух новината. Разбирах отлично, помагаха ми ужасяващите кадри, но Адриа никога не би могъл да предположи, че случилото се може да има нещо общо с него. Всичко ме засяга. Смятам се виновен, задето човечеството се е отклонило в толкова нежелана посока.

Фактите, така както ги излагаха очевидците пред местната преса и така както по-късно стигнаха до белгийската, са следните: Туру Мбулака (Томас Лубанга Дийло – Матонге, Киншаса, местожителство Юмбу-Юмбу) постъпил в болницата „Бебенбелеке“ същия ден, дванайсети, с оплакване от силни болки в корема. Доктор Мюс му поставил диагноза перитонит и уповавайки се на Бога, го оперирал по спешност в мизерната операционна на болницата. Наложило се изрично да заяви, че в операционната няма да влезе никой от охраната, нито въоръжен, нито невъоръжен; че няма да може да влезе нито една от трите съпруги на пациента, нито първородният му син и че за да го оперира, трябва да си свали тъмните очила. И че го оперира по спешност не защото е местният племенен вожд, а защото животът му е в опасност. Туру Мбулака изревал да оставят, по дяволите, доктора да си върши работата, че се превива от болки и ще вземе да припадне, а изпадне ли в несвяст от болка, мъжът губи способността си за отбрана и враговете му лесно ще го победят.

Упойката, поставена от единствената медицинска сестра анестезиоложка в болницата, лишила Туру Мбулака от способността за отбрана в тринайсет часа и три минути. Операцията продължила точно един час и пациентът бил преместен в общата зала два часа по-късно (в „Бебенбелеке“ нямаше интензивно отделение), когато вече действието на упойката било започнало да отзвучава и можел да каже, без да си прехапе езика, че коремът адски го боли, мамка му, какво ми е направил? Доктор Мюс не обърнал никакво внимание на заплашителния коментар на пациента си – през дългия си живот се бил наслушал на какво ли не – и забранил на охраната да стои в залата. Да чакат на зелената пейка до самия вход, господин Туру Мбулака сега има нужда единствено от почивка. Жените на вож­да били донесли чисти чаршафи, ветрила срещу жегата и телевизор с батерии, който сложили при краката му. Както и много храна, която пациентът не можел и да опита през следващите пет дни.

В края на работния ден доктор Мюс бил много натоварен заради рутинните посещения в диспансера. С всеки изминал ден възрастта му тежала все повече, но той се преструвал, че не забелязва, и работел все така безупречно. Наредил на всички медицински сестри, с изключение на дежурната, да вървят да си почиват, макар да не било свършило работното време; често постъпвал така: искал да бъдат отпочинали на другия ден, защото никога не се знаело какво може да им поднесе следващият ден. Приблизително по същото време го посетил някакъв чужденец, с когото се затворил в кабинета си и разговарял повече от час неизвестно за какво. Започвало да се стъмва и през прозореца се чувало кудкудякането на една разтревожена кокошка. Когато луната се показала откъм Молоа, се чул глух трясък. Може би е било изстрел. Двамата телохранители се надигнали едновременно от зелената пейка, където пушели, сякаш задвижени от един механизъм, извадили оръжието от калъфа и се спогледали учудени. Шумът идвал от другата страна. Какво да правим, да отидем двамата, ти остани, ще отида аз. Хайде, върви, аз оставам за всеки случай, а?

– Обели ми това манго – извикал Туру Мбулака на третата си съпруга няколко секунди преди да се чуе изстрелът, ако това изобщо било изстрел.

– Докторът каза, че... – всъщност в залата не се било чуло нищо, нито предполагаемия изстрел, нито разговора, защото по телевизора на вожда течала шумна разправия с един участник в конкурс, който не можел да отговори на зададен въпрос, и публиката се късала от смях.

– Какво ти разбира докторът. Иска да ме тормози. – Погледнал към телевизора и на лицето му се изписало презрение. – Невежа сган – казал по адрес на нещастния състезател. Към третата съп­руга: – Хайде, обели ми мангото.

В момента, в който Туру Мбулака захапал забранения плод, се разиграла трагедията: в полутъмната стая влязъл някакъв въоръжен мъж, изстрелял един откос по Туру Мбулака, мангото се пръснало, а горкият пациент бил така надупчен, че страшната рана от операцията изглеждала като драскотина. С точна стрелба убиецът повалил трите беззащитни съпруги, огледал, целейки се, цялата зала, вероятно търсел първородния син, и напуснал помещението. Двайсетте болни на легло чакали примирени смъртоносния изстрел, но дъхът на смъртта ги подминал. Убиецът, който според едни носел жълта кърпа, според други синя, като и в двата случая тя скривала лицето му, изчезнал бързо в нощта. Някои твърдяха, че са чули мотор на кола, други не искаха нищо да знаят и още трепереха само при мисълта за случилото се, а според пресата в Киншаса убиецът или убийците били застреляли двамата некадърни телохранители на Туру Мбулака, единия в един от коридорите на болницата, а другия – на зелената пейка, която била изцапана с кръв. Освен това бяха убити една конгоанска милосърдна сестра и лекарят на болницата „Бебенбелеке“ доктор Мюс, който, стреснат от шума, бил влязъл в общата зала и сигурно е пречел на убийците. Или даже може да се е опитал да отблъсне нападението, с присъщото му презрение към опасностите, изтъквайки, че току-що е оперирал този човек. Или просто са го убили с един изстрел в главата, без да му дадат да гъкне. Не, според някои очевидци – с изстрел в устата. Не, в гърдите. Не, в главата. Всеки болен си имаше своя версия за всеки епизод от трагедията, макар да не беше видял нищо; а кърпата на убиеца, кълна се, беше зелена, или може би жълта, наистина се кълна. Освен това двама от болните, както и едно дете бяха засегнати от изстрелите, насочени срещу племенния вожд Туру Мбулака. Тук приключва описанието на това изненадващо нападение в един регион, където не бяха заложени кой знае какви европейски интереси. А VRT298 му посвети осемдесет и шест секунди, защото, след като гръмна новината, че бившият президент Жискар д’Eстен си е изцапал ръцете с диамантите на император Бокаса, той беше предприел една обиколка из Африка и стигайки до областта Куилу, се беше отклонил от маршрута, за да посети болницата „Бебенбелеке“, която вече беше добила известност въпреки нежеланието на основателя й, който живееше само за работата си. Жискар се беше снимал с доктор Мюс, който стоеше както винаги с наведена глава, както винаги загрижен за работата, която му предстоеше. И с милосърдните сестри от „Бебенбелеке“ и с някакво усмихнато дете с блестящи бели зъби, което се беше шмугнало и правеше муцунки зад официалните лица. Не беше минало много време оттогава. Адриа изключи телевизора – само тази новина му липсваше, за да се разстрои напълно.

Два дни по-късно проучвайки подробностите около нападението над болницата „Бебенбелеке“, и френският, и белгийският печат установиха следните факти: при атентата срещу племенния вожд Туру Мбулака, личност уважавана, мразена, клеветена, възхвалявана и вдъхваща страх в цялата област, бяха загинали седем души: пет от свитата на главатаря, една милосърдна сестра и директорът на болницата доктор Ойген Мюс, известен с трийсетгодишната си работа в полза на болните в това кътче на света между Белеке и Киконго. Под въпрос беше съдбата на болницата, основана от него самия през петдесетте години... и като някакво не толкова важно допълнение от последната минута, последните редове на новината гласяха, че в отговор на жестокия атентат срещу Туру Мбулака в Юмбу-Юмбу е имало безредици, които са причинили смъртта на дванайсет души от привържениците и противниците на тази толкова спорна фигура, нещо средно между военен диктатор и племенен вожд, непосредствен продукт на деколонизацията, извършена от белгийската държава.

292 Осми район, улица „Лаборд“ 48 (фр.). – Б. пр.

293 Шести етаж (фр.). – Б. пр.

294 На светлината (фр.). – Б. пр.

295 „За общественото благополучие“ (ит.). – Б. пр.

296 Луиджи Антонио Муратори (1672–1750) – италиански историк. – Б. пр.

297 Неофициално название на нидерландския, говорен в Белгия. – Б. р.

298 Vlaamse Radio- en Televisieomroeporganisatie – фламандски обществен радио-телевизионен оператор. – Б. р.