Изповядвам

* * *

Бях попитал Далмау с каква скорост протича процесът, колко трябва да бързаме, спешно ли е, разбираш ли?, а той стисна устни, за да си помогне да мисли.

– Всеки случай е различен.

– Ясно, мен ме интересува моят случай.

– Трябва да се направят изследвания. Сега имаме само симптоми.

– Наистина ли процесът е необратим?

– При днешното равнище на медицината, да.

– Мръсен номер.

– Така е.

Млъкнаха. Доктор Далмау погледна приятеля си, седнал от другата страна на бюрото в кабинета – не искаше да свие глава между раменете, мислеше трескаво и не искаше да втренчи поглед в жълтите петна на Модиляни.

– Аз все още работя. Чета с лекота.

– Ти самият признаваш, че имаш необясними бели петна. Че понякога изключваш. Че...

– Да, да, да... Но това се случва на всички стари хора.

– Шейсет и две годишен днес не значи стар. Имало е много признаци. И за много от тях не си си дал сметка.

– Да кажем, че това е третият път. – Мълчание. – Можеш ли да ми посочиш някаква дата?

– Не знам. Няма точна дата; това е процес, който ще се развива със своя скорост, а тя е различна при всеки болен. Ще следим състоянието ти. Но трябва да... – Млъкна.

– Какво трябва?

– Да се разпоредиш относно...

– Какво искаш да кажеш?

– Да оставиш нещата... в ред.

– Искаш да кажеш да направя завещание?

– Ами... Не знам как... Нямаш никого, нали?

– Не е така, имам приятели.

– Нямаш никого, Адриа. Трябва да оставиш всичко в ред.

– Колко е жестоко, братче.

– Така е. И ще трябва да наемеш някого, за да бъдеш сам колкото се може по-малко.

– Това ще стане когато му дойде времето.

– Добре. Но идвай на всеки петнайсет дни.

– Дадено – казах, подражавайки на Макс.