Изповядвам

20

Лицето беше покрито с трагични бръчки. Направи ми силно впечатление погледът – светъл, прям, той, струва ми се, ме обвиняваше. Или ме молеше за прошка, зависи как го гледах. В него видях толкова нещастия, преди Сара да ми каже каквото и да било. И всичките нещастия – събрани в няколко щрихи с въглен върху дебел бял картон.

– Тази рисунка ми направи най-силно впечатление – казах й аз. – Бих искал да се запозная с този човек.

Забелязах, че Сара не отговори нищо, само сложи отгоре рисунката с пейзажа от Кадакѐс207. Гледахме я мълчаливо. Цялата къща беше потънала в тишина. Огромният апартамент на Сариното семейство, където бяхме влезли едва ли не тайно днес, когато родителите й ги няма и няма никой. Богата къща. Като моята. Като крадец, като в деня Господен, като крадец ще вляза в твоя дом.

Не посмях да я попитам защо трябваше да отидем у тях, когато няма никой. На Адриа му беше много приятно да види в каква среда живееше това момиче, което с всеки изминал ден навлизаше все по-дълбоко, чак до мозъка на костите му, с тази меланхолна усмивка и толкова деликатни жестове, каквито не беше виждал у никой друг. А стаята на Сара беше по-голяма от моята, двойно по-голяма. И много красива, с тапети с гъски и селска къща, не като тази в имението Жес в Тона, а по-хубава, по-чиста, без мухи и смрад, като от приказка с картинки; тапети на малко момиче, които бяха запазили досега, когато тя беше на... не знам на колко години си, Сара.

– На деветнайсет. А ти на двайсет и три.

– Откъде знаеш, че съм на двайсет и три години?

– На лицето ти е изписано.

Сложи нова рисунка върху тази от Кадакес.

– Много добре рисуваш. Позволи ми да видя още веднъж онзи господин.

Тя сложи портрета на чичо Хаим най-отгоре. Погледът, бръчките, тъжната аура.

– Каза, че е твой чичо?

– Да. Вече е починал.

– Кога е починал?

– Всъщност е чичо на майка. Аз не го познавам. Е, бях много малка, когато...

– А как...

– По снимка.

– Защо му направи портрет?

– За да се помни съдбата му.

Редяха се на опашка за душовете. Гаврилов, същият, който по време на пътуването в конските вагони беше топлил двете момиченца, които бяха самички и нямаше кой да им подаде ръка, се обърна към доктор Епстейн и му каза водят ни на смърт, а доктор Епстейн му отговори шепнешком, за да не го чуят другите хора, че това е невъзможно, той е луд.

– Не, лудите са те, докторе. Моля ви, осъзнайте това!

– Всички вътре! Така, мъжете оттук. Децата може да отидат с жените, разбира се!

– Не, не, оставете дрехите подредени и запомнете номера на закачалката, за след душа, ясно ли е?

– Откъде си? – попита чичо Хаим, като гледаше в очите този, който им даваше наставления.

– Забранено ви е да разговаряте с нас.

– Кои сте вие? Също сте евреи, нали?

– Забранено ви е, дяволите те взели. Не ми усложнявай живота. – Викайки: – Запомнете номера на закачалката.

Когато всички мъже, голи, напредваха бавно към душовете, където вече имаше група голи жени, един офицер от СС с тънки мустаци и суха кашлица влезе в съблекалнята и попита има ли лекар тук? Доктор Хаим Епстейн направи крачка напред към душа, но Гаврилов до него му каза не ставайте глупак, докторе, това ви дава шанс.

– Ти мълчи!

Тогава Гаврилов се обърна и посочвайки бледия гръб на Хаим Епстейн, каза er ist ein Arzt, mein Oberleutnant208 и хер Епстейн прокле своя другар по нещастие, който продължи към душа с малко радост в очите, като си подсвиркваше тихичко един чардаш от Рожавьолди209.

– Ти лекар ли си? – попита офицерът, изправен пред Епстейн.

– Да – отвърна примирен и най-вече уморен. А едва беше навършил петдесет години.

– Облечи се.

Епстейн започна бавно да се облича, докато останалите мъже влизаха на душовете, водени като овце от служителите със сив и изхабен поглед, техните овчари.

Докато евреинът се обличаше, офицерът нетърпеливо крачеше напред-назад. Взе да кашля, може би за да не се чуват глухите викове на ужас, които идваха от зоната на душовете.

– Какво е това? Какво става?

– Хайде, достатъчно – каза неспокойно офицерът, като видя, че си вдига панталоните върху разкопчаната риза.

Изведе го навън, на жестокия студ в Освиенцим, накара го да влезе в една караулна будка и изпъди двамата пазачи, които се мотаеха там.

– Преслушай ме! – заповяда, като му пъхаше слушалка в ръцете.

Епстейн не разбра веднага какво искаше офицерът, който вече си разкопчаваше ризата. Сложи бавно слушалките на ушите си и за пръв път от Дранси210 насам се почувства облечен в някаква власт.

– Седнете! – заповяда, превърнал се в лекар.

Офицерът седна на табуретката в караулката. Хаим го преслуша внимателно и според това, което чуваше, си представи изтощени бронхи, пълни със секрет. Накара го да се обърне, преслуша го отпред и отзад. Накара го пак да се изправи, само заради удоволствието да дава заповеди на офицер от СС. За момент си помисли, че докато го преслушва, няма да го изпратят под душа с виковете на ужас. Гаврилов имаше право.

Не можа да скрие задоволството си, когато гледайки го в очите, каза на пациента си, че трябва да го прегледа по-обстойно.

– Какво искаш да кажеш?

– Преглед на гениталиите, палпиране в област­та на бъбреците.

– Добре, добре...

– Чувствате ли необясними болки тук? – попита, натискайки силно бъбрека с железните си пръсти.

– Внимавай, по дяволите!

Доктор Епстейн поклати глава, преструвайки се на разтревожен.

– Какво има?

– Вие сте туберкулозен.

– Сигурен ли си?

– Няма никакво съмнение. Болестта е доста напреднала.

– Тук изобщо не ми обръщат внимание. Сериозно ли е?

– Много.

– Какво трябва да правя? – попита, изтръгвайки слушалките от ръцете му.

– Аз бих ви пратил в санаториум. Това е единственото, което може да се направи. – Сочейки пожълтелите му пръсти: – И никакви цигари, за бога.

Офицерът повика пазачите и им каза да заведат мъжа на душовете, единият от тях му направи знак, че са приключили, това било последната смяна. Тогава си облече палтото и слизайки към сградите заедно с упоритата си кашлица, извика:

– Закарайте го в барака двайсет и шест.

Така спасил живота си. Но често казвал, че спасеният живот бил по-лошо наказание от смъртта.

– Никога не бях си представял такъв ужас.

– Това не е всичко.

– Разкажи ми.

– Не. Не мога.

– Хайде.

– Ела, ще ти покажа картините в големия салон.

Сара му показа картините в големия салон, показа му семейни снимки, обясни търпеливо кой кой е, но когато дойде време да си тръгва, защото може някой да се прибере вкъщи, му каза трябва да си ходиш. А, знаеш ли какво? Ще те изпратя малко.

Ето как стана така, че не се запознах с твоето семейство.

207 Живописно каталонско градче, разположено на средиземноморското крайбрежие. – Б. р.

208 Той е лекар, господин старши лейтенант (нем.). – Б. пр.

209 Марк Рожавьолди (1789–1848), по рождение Мордехай Розентал – унгарски композитор и цигулар, считан за баща на чардаша. – Б. пр.

210 Нацистки транзитен концентрационен лагер край Париж. – Б. р.