Изповядвам

* * *

Когато се върнах в Барселона, ми предложиха да водя курс по история на естетиката и културата в Барселонския университет и аз приех, без да се замислям, макар че нямах нужда да се занимавам с това. Имаше си своя чар – след толкова години в чужбина намирах работа в моя квартал, на десет минути пеш от къщи. Първия ден, когато отидох в катедрата да се уговарям за подробностите около моето постъпване на работа, се запознах с Лаура. Още първия ден! Руса, по-скоро ниска, мила, усмихната и – тогава не знаех това – с тъжна душа. Беше се записала в пети курс и питаше за не знам кой си професор, струва ми се, че беше Сердà, който бил ръководител на дипломната й работа, и то върху Косериу. Очите й сини. Приятен глас. Нервни ръце, не съвсем поддържани. И одеколонът или парфюмът й – още не знам каква е разликата между тях – много интересен. Адриа й се усмихва, а тя, здравей, тук ли работиш? А той: не знам точно. А ти? И тя: Как ми се иска!

– Не трябваше да се връщаш.

– Защо?

– Твоето бъдеще е в Германия.

– Ти нали не искаше да замина? Как върви цигулката?

– Ще се явя на конкурс за едно място в оркестъра „Сиутат де Барселона“.

– Чудесно, нали?

– Да, както виждаш. Ще стана служител.

– Не, ще бъдеш цигулар в един добър оркестър, с големи възможности да стане още по-добър.

– Ако спечеля конкурса. – Няколко секунди колебание. – И се женя за Текла. Искаш ли да ми станеш кум?

– Разбира се. Кога се жените?

Междувременно се случваха разни неща. Трябваше да си сложа очила за четене и косата започна да ме напуска, без да дава обяснения. Живеех сам в огромен апартамент в Ешампле, сред кашони с книги, пристигнали от Германия, които все нямах настроение да класифицирам и подредя, между другото и защото ми липсваха лавици. Най-важното, което се случи: не можах да убедя Лола Чика.

– Довиждане, Адриа, сине.

– Много съжалявам, Лола Чика.

– Искам да живея собствения си живот.

– Това го разбирам. Но тук все още е твоят дом.

– Потърси си прислужница, послушай ме.

– Не, не. Ако ти не... Невъзможно.

Щях ли да се разплача, защото Лола Чика си отива? Не. Това, което направих, беше да си купя едно хубаво пиано – сложих го в стаята на родителите си, която ставаше моя. Коридорът, който беше много широк, вече беше свикнал с препятствията от неотворени кашони с книги.

– Но... Извинявай.

– Кажи.

– Ти имаш ли жилище?

– Разбира се. Макар че вече хиляда години не живея там; имам едно апартаментче в Барселонета. Боядисах го.

– Лола Чика.

– Какво?

– Не се обиждай, но аз... Искам да ти подаря нещо, но не знам какво. От благодарност.

– Платено ми е за всеки божи ден, който съм живяла в този дом.

– Не искам да кажа това. Искам да кажа...

– Няма нужда нищо да казваш.

Лола Чика ме хвана за ръка и ме заведе в столовата, показа ми голата стена без картината на Модест Уржел.

– Майка ти ми направи подарък, какъвто не съм заслужила.

– Какво още мога да направя за теб...

– Да подредиш книгите, че така не може да се живее.

– Хайде, Лола Чика. Какво още мога да направя за теб?

– Да ме оставиш да си отида спокойно, наистина ти казвам.

Прегърнах я и осъзнах, че... това е невероятно, Сара, но ми се струва, че съм обичал Лола Чика повече от майка си.

Лола Чика си отиде, трамваите вече не минават шумно нагоре по „Люрия“, защото в края на франкизма общината беше избрала прякото замърсяване на въздуха, заменяйки всички трамваи с автобуси, но не беше махнала релсите, които се оказаха много удобни, за да се подхлъзват моторите. Аз се затворих вкъщи с намерението да уча и да те забравя. Настаних се в спалнята на родителите си и спях на същото легло, където се бях родил в шест часа и трийсет и осем минути сутринта във вторник, трийсети април хиляда деветстотин четирийсет и шеста година.

Бернат и Текла се ожениха много влюбени, с блеснали от радост очи, а аз им бях кум. По време на сватбения обяд, облечени като младоженци, ни подариха първата соната на Брамс, смело, без никой да ги подканя и без партитури. Толкова ревнувах тогава... Животът беше пред Бернат и Текла и с радост завиждах на щастието на моя приятел. Тъгувах за Сара и за нейното необяснимо бягство, отново завидях от дъното на душата си на Бернат, пожелах им много щастие в съвместния им живот, те заминаха, засмени и въодушевени, на сватбено пътешествие и лека-полека, ден след ден, започнаха да градят с постоянство, с всеотдайност своето нещастие.