Изповядвам

* * *

Животът продължи, по-тъжен, но жив. Появата на книгата с портрети на Сара Волтес-Епстейн ме изпълни с дълбока и непреодолима тъга. Биографичната справка, която написа Макс, беше кратка, но безупречна, както всичко, което прави Макс. После нещата се уталожиха: Лаура не се върна от Упсала, както и беше заплашила, че ще направи, а аз се затворих да пиша за злото, защото в главата ми се въртяха много идеи. Но макар и да пишеше отчаяно и да изписваше страници след страници, Адриа Ардевол знаеше, че не напредва; нямаше как да напредва, защото чуваше само звъна на телефона: едно много неприятно ре диез.

– Рсрсрсрсрсрсрс. – Сега беше звънецът на вратата.

– Имаш ли нещо против?

Адриа отвори широко вратата. Този път Бернат беше подходил съвсем целенасочено: носеше цигулката и голяма чанта с половината си живот вътре.

– Пак ли се скарахте?

Бернат влезе, без да потвърждава очевидното. Първите пет дни прекара мълчаливо, докато аз се борех с един безплоден текст и с настойчивия телефон.

С присъщата си доброжелателност на шестия и през следващите дни на вечеря Бернат се опитваше да ме убеди, че е крайно време компютърът да стане част от живота ми, и ме караше да преговоря това, което бях научил от Льоренс, но постепенно забравях поради липса на практика.

– Не, принципът ми е ясен. Но за да мога да го прилагам... трябва да го използвам, а нямам време.

– Не че нямаш време, няма начин човек да те накара да го научиш.

– Как искаш да уча компютър, като още не се справям с пишещата машина?

– Но я ползваш спокойно.

– Защото нямам секретар, който да ми преписва всичко на чисто.

– Не можеш да си представиш колко време ще спестиш.

– Аз съм рожба на кодекса494, а не на свитъка.

– Не те разбрах.

– Рожба съм на кодекса, а не на свитъка.

– Пак не те разбрах. Аз искам само да те науча да пестиш време с компютъра.

Нито Бернат успя да ме убеди, нито аз се реших да му говоря за Льоренс и как да избягва да се държи с него, както баща ми се беше държал с мен. И един ден видях, че си стяга куфара: точно две седмици след като беше поискал убежище вкъщи. Връщаше се у дома, защото, както ми каза, преди да си тръгне, не можел да живее така – не знам точно какво имаше предвид. Тръгна си полусдобрен с Текла и аз отново останах вкъщи сам. Сам завинаги.

Идеята не ми даваше мира и един хубав ден се обадих на Макс и го попитах дали ще си бъде вкъщи, защото трябва да го видя. И отидох в Кадакес, готов на всичко.

Къщата на Волтес-Епстейн е голяма, просторна, не много красива, но проектирана така, че човек да може да се наслаждава на гледките на заливчетата и на омировската синева на Средиземноморието. Беше рай, в който влизах за първи път. Стана ми много приятно, че Макс ме прегърна, щом прекрачих прага. Разбрах, че това е официалното ми приемане за член на семейс­твото, макар и след като всичко беше свършило. Най-хубавата стая в къщата се беше превърнала след смъртта на господин Волтес в кабинет на Макс – внушителна библиотека, казват, че е най-богатата в Европа, за света на виното: слънчеви склонове, лозя, лозови пръчки, лозови листа, болести, гроздове, монографии върху каберне, темпранильо495, шардоне, ризлинг, сира и прочее; история, географско разпределение, исторически кризи, епидемии, филоксера, създаване на различни сортове, лозата и идеалната географска ширина и надморска височина. Мъглата и лозата. Виното, което идва от студен климат. Стафиди. Планинско и високопланинско вино. Зелени лозя край морето.496 Изби, подземия, бъчви, дъбов материал от Виржиния и Португалия, сулфити, време за отлежаване, влажност, тъмнина, коркови дъбове, тапи, семейства, занимаващи се с добив на корк, фирми износители на вино, на грозде, на корк, на дърво за бъчви, биографии на прочути енолози, на семейства лозари, книги със снимки на различните цветове на лозята. Видове почви. Наименование за произход; контролирано, квалифицирано и защитено наименование за произход със законодателни публикации, списъци, карти, граници и история. Годините с най-добри реколти в историята. Райони, области и зони в лозарството и винарството. Интервюта с енолози и вино­производители. Бутилиране на виното. Шампанско. Кава.497 Пенливо вино. Гастрономия и вино. Бяло вино, червено вино, розе, младо вино, отлежало вино. Десертни и сухи вина. И един допълнителен раздел за сладки и силни ликьори. Манастири и ликьори: шартрьоз, коняк и арманяк, бренди, уиски от цял свят, бърбън, калвадос, грапа, ракия, орухо498, анасонлийка, водка; дестилацията като понятие. Вселената на рома. Температури. Термометри за вино. Прочути сомелиери... Когато Адриа влезе, лицето му доби същото смаяно и възхитено изражение, каквото имаше Матиас Алпартс, когато влезе в неговия кабинет.

– Възхитително – обобщи. – Ти си голям специалист по вината, а сестра ти ги смесваше с газирана вода и ги пиеше с порон.

– В едно семейство трябва да има от всичко. Но да не бъркаме нещата: поронът не е лош сам по себе си. За разлика от газираната вода.

– Ще останеш за обяд – добави. – Джорджо е отличен готвач.

Седнахме, заобиколени от света на виното и от незададения въпрос: какво искаш, за какво искаш да говориш, защо, който Макс гледаше да не произнася. Бяхме заобиколени и от мълчание, смесено с морския въздух, който предразполагаше да седиш, без да правиш нищо, като оставиш денят да тече приятно и никой и никакъв разговор да не ни усложнява живота. Трудно беше да навляза в същността на въпроса.

– Какво искаш, Адриа?

Не беше лесно да се каже. Защото Адриа искаше да знае какво, по дяволите, бяха казали на Сара, а, за да избяга от мен така внезапно, без дори да се обади, нито...

Настъпи мълчание, нарушавано отчасти само от лекия солен бриз.

– Сара не ти ли обясни?

– Не.

– Ти попита ли я?

– Никога повече не ме питай за това, Адриа. По-добре да не...

– Ако тя е казала така, тогава аз...

– Макс, погледни ме в очите. Тя е мъртва. Сара е мъртва. Искам да знам какво, по дяволите, се е случило.

– Може би вече не ти трябва.

– Разбира се, че ми трябва. И твоите, и моите родители са мъртви. Но аз имам право да знам за какво съм виновен.

Макс стана и се приближи до прозореца, сякаш неочаквано беше почувствал нужда да види някаква подробност от морската гледка, която се очертаваше там като картина. Постоя известно време, разглеждайки подробностите. Или може би мислеше.

– Значи не знаеш нищо? – заключи, без да се обръща към мен.

– Не знам дори какво трябва да знам или да не знам.

Тази резервираност ме изнерви. Направих усилие да се успокоя. И уточних:

– Единственото, което ми каза Сара, когато я видях в Париж, беше, че съм й бил написал писмо, в което я наричам смрадлива еврейка, и че високомерното й семейството сякаш е глътнало дръжката на метла и още не я е изсрало.

– Виж ти. Не знаех това.

– Приблизително това ми каза. Но аз не съм го писал!

Макс направи неопределен жест и излезе от кабинета. След малко се върна с бутилка вино и две чаши.

– Да видим какво ще кажеш.

Адриа трябваше да сдържи безпокойството си, да опита този сент-емилион499 и да се постарае да различи вкусовете, които Макс му описваше; така, на малки глътки, бавно изпиха първата чаша, говорейки за аромати, а не за това, какво са разказали майките на Сара.

– Макс.

– Знам.

Наля си половин чаша и я изпи не като енолог, а като пияч. И като свърши, млясна с език, каза сипи си и започна да говори: Феликс Ардевол се учуди от външния вид на клиента си, разказвам ти го, любима, защото според Макс ти си запозната с историята само бегло. Имаш право да знаеш подробностите: това е моето покаяние. Затова трябва да ти кажа, че Феликс Ардевол се учуди от външния вид на клиента си, един толкова мършав човек, че когато си слагаше шапката, сякаш разпъваше чадър насред романтичната градина на Атенеума.

– Господин Лоренсо?

– Да – каза Феликс Ардевол. – Вие трябва да сте Абелардо.

Човекът седна мълчаливо. Свали шапката си и я сложи внимателно на масата. Един кос прелетя с писък между двамата мъже и се отправи към кътчето с по-кичеста растителност. Мършавият мъж каза с дебел глас на неестествен испански моят клиент ще ви изпрати пакета и ще го получите още днес. Половин час след като аз изляза оттук.

– Много добре. Имам време.

– Кога заминавате?

– Утре сутринта.

На другия ден Феликс Ардевол взе самолета, както често правеше. Щом пристигна в Лион, нае един щромберг, както често правеше, и след няколко часа се озова в Женева. В „Отел дю Лак“ го чакаше същият мършав човек с глас на български бас; заведе го в една стая. Ардевол му предаде пакета и човекът, след като сложи внимателно шапката си на един стол, спокойно разопакова пакета и махна гаранционната лента. Бавно преброи пет­те пачки банкноти. Отне му цели десет минути. На един лист си водеше бележки, правеше изчисления и преписваше педантично резултата в едно тефтерче. Даже проверяваше серийния номер на банкнотите.

– Такова доверие отвращава – процеди нетърпеливо Ардевол. Мъжът не благоволи да отговори, докато не приключи работата.

– Какво казахте? – попита, като слагаше банкнотите в едно куфарче, прибираше тефтерчето, късаше листа с бележките, събираше късчетата и ги слагаше в джоба си.

– Че такова доверие отвращава.

– Както желаете. – Стана, извади от куфара един пакет и го плъзна по масата, така че да стигне до Ардевол.

– Това е за вас.

– Сега аз ли трябва да броя?

Мъжът се усмихна мъртвешки, взе си чадъра от стола, сложи си го като шапка и каза ако искате да си починете, стаята е платена до утре. И си тръгна, без да се обръща и без да каже довиждане. Феликс Ардевол преброи грижливо банкнотите и се почувства доволен от живота.

Операцията се повтори с леки вариации. Скоро започна да използва нови посредници, а пакетите ставаха все по-големи. И печалбите растяха. Освен това използваше пътуванията, за да оглежда кътчета и да души из библиотечни рафтове, архиви и складове. И един ден мършавият човек, който казваше, че името му е Абелардо, и чийто глас гър­меше, когато говореше неестествено на испански, сякаш му харесваше да се слуша, допусна грешка. Забрави на масата в стаята на „Отел дю Лак“ накъсаните парченца от листчето със сметките, вместо да ги прибере в джоба си. Вечерта, като подреди търпеливо главоблъсканицата върху едно стъкло, Феликс Ардевол успя да прочете думите, написани на обратната страна на листа. Двете думи: Анселмо Табоада. И някакви нечетливи завъртулки. Анселмо Табоада. Анселмо Табоада.

На Феликс Ардевол му бяха нужни два месеца, за да свърже това име със съответното лице. Един дъждовен вторник се яви във Военното окръжие и търпеливо зачака да бъде приет. След като чака много дълго и видя как го пререждат военни с всякакви чинове, след като беше чул откъслеци от странни разговори, го поканиха да влезе в един кабинет, двойно по-голям от неговия, но без нито една книга. Зад бюрото, леко заинтригувано, лицето на подполковник Анселмо Табоада Искиердо. Да живее Франко. Да живее. Без повече предисловия, започнаха един инструктивен и ползотворен разговор.

– Според моите изчисления, господин полковник, това е сумата, която съм ви изпратил в Швейцария –каза Феликс, като плъзна с ръка едно листче по масата, както беше забелязал, че прави с плика с неговите пари мъжът, който казваше, че името му е Абелардо.

– Не разбирам за какво говорите.

– Аз съм Лоренсо.

– Нещо бъркате. – Изправи се, разтревожен.

– Не бъркам. – Ардевол, седнал, спокоен: – Именно, влязох в Окръжието да ви поздравя, защото ми е на път: отивам да се срещна с моя голям приятел управителя на провинция Барселона. Мой голям приятел, а също и на началника на военното окръжие, чийто кабинет е тук, до вашия.

– Вие сте приятел на дон Венсеслао?

– Много близък.

Докато подполковникът сядаше отново, колебаейки се, Ардевол сложи на бюрото пред него лична визитка на управителя и му каза обадете му се и той ще ви постави в течение.

– Не е нужно. Обяснете ми вие.

Нямаше нужда от много обяснения, любима, защото способностите на баща ми да омотава хората в мрежите си бяха изумителни.

О! – подлизурска гримаса на Феликс Ардевол, докато отвътре го проклинаше. Управителят вдиг­на от пода статуетката от теракота, счупена на три парчета.

– Това ценно ли е? – попита.

– Струва цяло състояние, Ваше Превъзходителство.

Феликс Ардевол направи усилие, за да не проличи раздразнението му пред този непохватен тип. Венсеслао Гонсалес Оливерос сложи трите парчета на бюрото и на своя цветист испански каза с необичаен глас на кастриран тореадор ще наредя да я залепят с хубаво лепило, както направихме с ранената и опозорена от бунтовниците Испания.

– И дума да не става! –неволно извика Ардевол прекалено разпалено. – Ще го реставрирам аз и след два дни подаръкът отново ще бъде тук, във вашия кабинет.

Венсеслао Гонсалес Оливерос сложи ръка на рамото му и протръби драги Ардевол, този езически идол е символ на Испания, ранена от комунизма, каталонизма, юдаизма и масонството, които ни принудиха да водим една необходима война срещу злото.

Ардевол застана в поза на дълбок размисъл, която се хареса на управителя. Той безразсъдно взе най-малкото парче, една ръка, отчупила се от фигурката, и я показа на възпитаника си с думите имаше и две Каталонии – едната лъжлива, измамна, цинично опортюнистична...

– Дойдох да помоля за една съвсем конкретна услуга.

– ...пропита от материализъм и поради това скептична по отношение на религията и етиката и безродна в самата си същност.

– Срещу услугите, които ще ви направя. Нещо лесно за вас – разрешение за свобода на движение.

– Израства една друга Каталония, дружелюбна и възхитителна, здрава, жизнена, уверена в себе си, изтънчено чувствителна като тази фигурка.

– Това е картагенска теракота, много скъпа, купена с моите спестявания от един лекар евреин, който спешно се нуждаеше от пари.

– Коварна еврейска раса, както ни учи Библията.

– Не, Ваше Превъзходителство, това го казва Католическата църква. Библията е написана от евреи.

– Добре казано, Ардевол. Виждам, че сте културен човек, като мен. Но това не прави евреите по-малко коварни.

– Не, разбира се, Ваше Превъзходителство.

– И повече не спорете с мен – с вдигнат пръст за всеки случай.

– Не, Ваше Превъзходителство. – Сочейки трите парчета теракота: – Картагенска статуетка, много ценна, много скъпа, уникат, много древна: картагенци и римляни.

– Да. Една Каталония, силна със своята интелигентност, богата с благородни и издигнати родове...

– И ви уверявам, че ще стане като нова. Така както я виждате, е на повече от две хиляди години. Много е скъпа.

– ...плодовита с инициативи, избраница по своето рицарско призвание и съпричастна с чувства, дела и прозрение...

– Аз моля само за един паспорт без ограничения, Ваше Превъзходителство.

– ...към общите съдбини на Испания, майката, която закриля всички свои народи. Една Каталония, която умее да използва сдържано, разумно и с душевно благоприличие своя свиден диалект само в лоното на дома, за да не оскърбява никого.

– Да влизам и да излизам безпрепятствено от такава велика страна, каквато е Испания, въпреки че в Европа има война; именно защото в Европа има война, аз мога да се занимавам по малко с покупко-продажби.

– Като лешояд, търсещ мърша?

– Да, Ваше Превъзходителство: и ще ви засвидетелствам огромна благодарност под формата на предмети, още по-ценни от тази картагенска теракота, ако бъде издаден такъв документ на мое име.

– Една Каталония духовна, динамична, с пред­приемачески дух, от която останалата част на Испания ще може да научи толкова много.

– Аз съм просто търговец. Но мога да доставям радост. Да, точно така, без ограничения за никое място, като на дипломат. Не, не се боя от опасности: винаги знам къде да почукам.

– От самия нос – както се казва – на големия кораб, който съзира новите хоризонти.

– Благодаря, Ваше Превъзходителство.

– Благодарение на Франко, нашия любим Каудильо, тези хоризонти, преди почернели и принизени, днес са сияйна зора, която можем да докоснем с ръка.

– Да живее Франко, Ваше Превъзходителство.

– Предпочитам в брой, а не статуетки, Ардевол.

– Дадено. Да живее Испания. – А след няколко седмици на подполковник Анселмо Табоада Искиердо в неговия кабинет без книги: – Искате ли да се обадя на Негово Превъзходителство управителя?

Подполковник Анселмо Табоада се колебае. Тогава Феликс Ардевол му напомни голям приятел съм и с началника на военното окръжие. Все така ли не ви говори нищо името Лоренсо?

Съвсем малко, най-много една секунда му трябваше на подполковника, за да се усмихне широко и да каже Лоренсо ли казахте? Ама заповядайте, седнете!

– Седнал съм.

Разговор само четвърт час. Загубил усмивката си, след преговорите подполковник Анселмо Табоада Искиердо трябваше да отстъпи и Феликс Ардевол удвои своя дял за следващите три операции плюс една фиксирана сума като добавка в края на годината на стойност...

– Прието – побърза да каже Анселмо Табоада. – Прието.

– Да живее Франко!

– Да живее!

– Аз съм гроб, господин подполковник.

– Така е по-добре. За вашето здраве, искам да кажа.

Никога повече не видя мършавия мъж, който носеше чадър вместо шапка и казваше, че се казвал Абелардо, вероятно се е озовал в тъмницата на професионалната некомпетентност. В замяна на това Ардевол успя да постигне колегите на новия му приятел, един майор и един капитан, и двамата от интендантството, както и един съдия и трима предприемачи, да му поверят своите спестявания, за да ги сложи на сигурно място и с по-привлекателен приход. Изглежда, че се е занимавал с това четири-пет години, по време на войната в Европа и след края на войната, каза ми Макс. И успял да си създаде доста врагове сред франкистките военни и политици, които са имали възможност за финансови операции. Може би стремежът към равновесие го е накарал да направи донесение за четирима-петима професори от университета.

Виж каква картинка, любима: взимал пари от всички и ги харчел да купува предмети за магазина и ръкописи за себе си... Изглежда, е имал шесто чувство: подушвал е кой изгаря от желание да бъде подкупен и кой има прекалено много тайни и страхове, за да може да го ограби, без да се страхува от отмъщение. Макс ми каза, че у вас сте знаели това със сигурност, защото един ваш чичо, от рода Епстейн от Милано, е станал негова жертва. Измамата на баща ми го разстроила дотолкова, че се самоубил. Всичко това е направил баща ми, Сара. Баща ми, този, който беше мой баща, Сара. А майка ми нищо не е подозирала. На горкия Макс му беше много трудно да ми разказва всичко това, но го направи така, отведнъж, за да си го махне от главата. И аз така сега го избълвах, защото е тайна, от която ти си знаела само една част. И Макс каза накрая затова смъртта на баща ти...

– Какво, Макс?

– Вкъщи казваха, че когато някой го е взел на мерник, бог знае за какво, франкистката полиция се е направила на разсеяна.

Помълчаха известно време, отпивайки от виното, загледани в пространството, мислейки си по-добре да не бяхме започвали този разговор.

– Но аз... – каза след дълга пауза Адриа.

– Да, съгласен съм. Ти нямаш нищо общо. Работата е там, че той разори един братовчед на моите родители и семейството му. Разори го и го докара до самоубийство.

– Не знам какво да кажа.

– Няма нужда нищо да казваш.

– Сега разбирам по-добре майка ти. Но аз обичах Сара.

– Капулети и Монтеки, Адриа.

– А аз не мога ли да поправя злото, причинено от баща ми?

– Това, което можеш да направиш, е да си допиеш виното. Какво искаш да поправиш?

– Ти не изпитваш лошо чувство към мен.

– Благодарение на любовта на сестра ми към теб.

– Но тя избяга в Париж.

– Беше малко момиче. Майка и татко я принудиха да отиде в Париж: на двайсет години човек не е способен да... Промиха й мозъка. Толкова е просто.

Настана тишина и морето, плясъкът на вълните, крясъците на чайките, соленият въздух влязоха в стаята. След хиляда години:

– И когато се скарахме, пак избяга. Тук, в Кадакес.

– И плачеше по цял ден.

– Не си ми казвал това!

– Беше ми забранила.

Адриа допи чашата и си помисли, че на обяда ще поднесат още вино. Чу се камбанка, която леко напомняше камбанката на пощенски кораб от деветнайсети век, и Макс дисциплинирано стана.

– Ще обядваме на терасата. Джорджо не обича да го караме да чака, когато яденето е готово.

– Макс. – Макс се спря с подноса с чашите в ръка. – Сара говорила ли ти е за мен, когато беше тук, при теб?

– Забрани ми да ти казвам каквото и да било от това, което сме говорили.

– Добре.

Макс тръгна да излиза. Но преди това се обърна и каза сестра ми те обичаше до полуда. – Понижи глас, за да не чуе Джорджо. – Затова не можеше да се примири, че ти не правиш нищо, за да върнеш откраднатата цигулка. Това я извади от равновесие. Хайде, да вървим.

Боже мой, любима моя.

– Адриа?

– Да?

– Къде си?

Адриа Ардевол погледна доктор Далмау и премигна. Впери поглед в картината на Модиляни, изпъстрена с жълто, която през цялото време, толкова време стоеше пред него.

– Моля? – каза малко объркан, като се питаше къде е в действителност.

– Получаваш ли абсанси500?

– Аз ли?

– Доста дълго беше... извън играта.

– Бях се замислил – каза, сякаш се извиняваше.

Доктор Далмау го гледаше сериозно и Адриа се усмихна и каза да, винаги съм имал абсанси. Всички ми казват, че съм разсеян учен. – Посочи го обвиняващо. – Ти също.

Доктор Далмау се полуусмихна и Адриа продължи по темата:

– Учен, не дотам. Но разсеян, с всеки ден все повече.

Заговорихме за децата на Далмау, неговата голяма тема, с две подтеми: малкия, Сержи, без проб­лем, но Алисия... А аз, с чувството, че съм прекарал месеци в кабинета на моя приятел. Когато вече си тръгвах, се сетих да извадя от чантата един екземпляр от „Люл, Вико и Бърлин“ и му написах посвещение. На Жоан Далмау, който се грижи за мен, откакто си взе изпита по анатомия II. С дълбока благодарност.

– На Жоан Далмау, който се грижи за мен, откакто си взе изпита по Анатомия II. С дълбока благодарност. Барселона, пролетта на 1988 г. – Погледна го доволен. – Благодаря ти, момче. Знаеш, че за мен това е нещо много ценно.

Знаех, че Далмау не чете книгите ми. Бяха безуп­речно наредени на горната лавица на библиотеката в кабинета му. Вляво от Модиляни. Но аз не му ги подарявах, за да ги чете.

– Благодаря, Адриа – каза, размахвайки книгата. И станахме.

– Не е спешно – добави, – но бих искал да ти направя задълбочено изследване.

– А, така ли? Ако знаех, нямаше да ти донеса книгата.

Двамата приятели се разделиха със смях. Не беше за вярване, но пуберката, дъщерята на Далмау, още висеше на телефона и казваше разбира се, че е пълен дивак, хиляди пъти съм ти го казвала, девойко!

Навън, на улицата, ме посрещна влажната вечер на Валкарка. Минаваха малко коли и, както обикновено, пръскаха минувачите най-безотговорно. Ако не бях способен да разкажа за моя ужас на приятелите си, нямаше да мога да се справя. Мина доста време, откакто ти умря, когато беше дошла, за да говориш с мен, и още не съм се примирил с това. Живея вкопчен в прогнилата спасителна дъска от едно корабокрушение; не мога да греба в никаква посока. Завися от всеки порив на вятъра и мисля за теб, мисля защо не можа всичко да се случи другояче, мисля за хилядите пропуснати възможности да те обичам по-нежно.

Тъкмо онзи вторник вечерта във Валкарка, под ситния дъждец, без чадър, разбрах, че аз целият съм едно преувеличение. Или още по-лошо: аз целият съм една грешка, като се започне с това, че съм се родил по погрешка в такова семейство. И знам, че не мога да прехвърля на боговете, нито на приятелите, нито на четивата си бремето на мислите и отговорността за моите постъпки. Но благодарение на Макс не само научих повече подробности за баща ми, научих и нещо, което ме поддържа жив: че си ме обичала до полуда. Mea culpa, Сара. Confiteor.

494 Старинен ръкопис, най-ранната форма на съвременната книга. – Б. р.

495 Червено вино, получено от испанския сорт грозде „Темпранильо“. – Б. пр.

496 На каталонски Vinyes verdes vora el mar – заглавието на едно от най-известните стихотворения на каталонския поет и драматург Жозеп Мария де Сагара (1894–1961). – Б. пр.

497 Пенливо вино, произвеждано предимно в областта Пенедèс, Каталония. – Б. пр.

498 Традиционна за Испания ракия от гроздови джибри. – Б. пр.

499 Червено вино от френската винена област Бордо. – Б. пр.

500 Краткотрайна загуба на съзнание, най-често при епилепсия. – Б. пр.