Изповядвам

* * *

На втората среща беше по-лесно. Шениа си свали палтото, без да иска разрешение, сложи касетофона на масичката и зачака търпеливо Бернат, който се бе оттеглил в другия край на апартамента с мобилния си телефон, за да приключи безкрайния спор с някого, вероятно с адвоката. Говореше тихо, със сдържан гняв.

Шениа погледна гръбчетата на някои книги. В един ъгъл бяха петте книги, които Бернат Пленса бе издал, първите две не ги беше чела. Взе най-старата. На първата страница имаше посвещение на моята муза, на моята обична Текла, която ми помогна да съчиня тези истории, Барселона, 12 февруари 1977. Шениа не можа да сдържи усмивката си. Остави книгата на мястото й до нейните другарки от събраните съчинения на Бернат Пленса. Върху работната маса компютърът бе оставен на пауза и екранът му беше тъмен. Раздвижи мишката и екранът се освети. Имаше изписан текст. Документ от седемдесет страници. Бернат Пленса беше започнал да пише роман и не бе казал нищо, точно обратното, беше й казал, че няма намерение да пише роман. Погледна в коридора. Чуваше някъде в дъното му как Бернат продължава да говори тихо. Седна пред екрана и прочете След като купи билетите, Бернат ги сложи в джоба си. Зазяпаха се в афиша на концерта. Млад мъж с шапка, която скриваше лицето му, увит в шал, маршируваше на място, за да се стопли, силно заинтересуван от програмата за вечерта. Друг мъж, дебел, надянал палто от туид, настояваше да му върнат парите от билетите неизвестно поради каква причина. Отидоха да се поразходят към улица „Сант Пере мес Алт“ и пропуснаха събитието. Когато се върнаха пред Двореца на музиката, вече всичко беше свършило. Афишът, на който пишеше Концерт No 2 в сол минор от Прокофиев в изпълнение на Яша Хайфец и Барселонския градски оркестър с диригент Едуард Толдрà176, беше надраскан с едно агресивно JUDÍOS RAUS177, изписано с катран, и пречупен кръст, от чиито очертания капеше катран; атмосферата беше по-мрачна, хората избягваха да се гледат в очите и земята бе станала още по-плоска. После ми казаха, че е дело на група фалангисти и че точно в този момент двамата полицаи, изпратени от Виа Лайетана, която се намира на две крачки оттам, случайно се били отдалечили от входа на Двореца, за да изпият по едно кафе, и Адриа усети неудържимо желание да отиде да живее в Европа, някъде далеч на север, където казват, че хората са чисти, културни и свободни, будни и щастливи, родителите им ги обичат и не умират по тяхна вина. В каква скапана държава ни се е паднало да живеем, каза, загледан в цапаницата, от която капеше омраза. Тогава пристигна двойката сиви178, казаха хайде, движение и никакви групи, хайде, разотивайте се, и Адриа и Бернат, както и останалите зяпачи се махнаха оттам, защото знае ли човек.

Залата в Двореца на музиката беше пълна, а тишината – плътна. С труд се добрахме до двете празни места в партера, почти по средата.

– Здравей.

– Здравей – отвърна Адриа стеснително, като сядаше до красивото момиче, което го гледаше усмихнато.

– Адриа? Адриа Незнамкойси?

Тогава те познах. Нямаше ги плитките и ти изглеждаше като истинска жена.

– Сара Волтес-Епстейн!... – отвърнах изненадан. – Тук ли си?

– Къде мислиш, че съм?

– Не, искам да кажа...

– Да – каза през смях и сложи ръката си върху моята така безгрижно, че ме прониза смъртоносен електрически заряд. – Сега живея в Барселона.

– Виж – казах, като погледнах към нея и към него: – Бернат, мой приятел. Сара.

Бернат и Сара си кимнаха вежливо.

– Каква диващина, а, това с афиша... – каза Адриа с онази своя изключителна способност да изтърси нещо нелепо. Сара направи неясен жест и се загледа в програмата. Без да вдига поглед:

– Как мина твоят концерт?

– Онзи в Париж ли? – Малко засрамен: – Доб­ре. Нормално.

– Продължаваш ли да четеш?

– Да. А ти продължаваш ли да рисуваш?

– Да. Ще правя изложба.

– Къде?

– В черквата... – Усмихна се. – Не, не. Не искам да идваш.

Не знам дали го каза сериозно, или на шега. Адриа беше толкова напрегнат, че не смееше да я погледне в лицето. Само се усмихна плахо. Светлините взеха да гаснат, хората се приготвиха да ръкопляскат, маестро Толдра излезе на сцената и се чуха стъпките на Бернат, който идваше от другия край на апартамента. Тогава Шениа остави компютъра на пауза и стана от стола. Престори се, че гледа гръбчетата на книгите, а когато Бернат влезе, се престори на отегчена.

– Извинявай – каза той, като размахваше телефона.

– Пак ли проблеми?

Той смръщи вежди. Личеше си, че няма желание да говори за това. Или беше разбрал, че с Шениа не бива да говори за това. Седнаха и няколко секунди изминаха в доста неловко мълчание; може би затова двамата се усмихваха, без да се гледат.

– Как се чувства един музикант, който пише книги? – попита Шениа и сложи касетофона на кръглата масичка.

Той я гледаше, без да я вижда, мислейки за плахата целувка от онази нощ, съвсем близо до устните.

– Не знам. Всичко става постепенно, но е необ­ратимо.

Това вече беше голяма лъжа. Всичко става така идиотски бавно, произволно и капризно, а толкова ти се ще да стане изведнъж, защото Бернат пишеше от много години и също така от много години Адриа му казваше, че това, което пише, не представлява никакъв интерес, сиво е, предвидимо, излишно, в крайна сметка е ненужен текст, разбери. А като не искаш да разбереш, оправяй се както знаеш.

– Това ли е всичко? – попита Шениа малко засегната. – Всичко става постепенно, но необратимо? И точка? Да изключа ли касетофона?

– Моля?

– Къде беше?

– Тук, с теб.

– Не.

– Е, добре, това е постконцертна травма.

– Какво е това?

– Минал съм шейсетте години, професионален цигулар съм, знам, че се справям, но свиренето с оркестъра не ме вълнува. Искам да бъда писател, разбираш ли?

– Ти вече си.

– Не както аз бих искал.

– Пишеш ли нещо друго?

– Не.

– Не?

– Не. Защо?

– Не, нищо. Какво значи не както аз бих искал?

– Че бих искал да накарам читателя да се влюби в моя текст.

– Ами с цигулката...

– Свирим петдесет души. Не съм солист.

– Но понякога свириш камерна музика.

– Понякога.

– А защо не си солист?

– Не всеки, който иска, може да бъде. Аз нямам нито класата, нито съответния характер. Писателят е солист.

– Това въпрос на его ли е?

Бернат Пленса взе касетофона на Шениа, огледа го, намери копчето и го изключи. Сложи го отново на масата с думите аз съм посредственост на два крака.

– Не вярвай на онзи тъпак...

– Онзи тъпак и всички останали, които са имали любезността да ми кажат това чрез печата.

– Критиците нали ги знаеш какви са...

– Какви са?

– Педали.

– Аз говоря сериозно.

– Сега вече разбирам твоята истеричност.

– Я виж ти, стреляш на месо.

– Искаш да бъдеш съвършен. А като не става... се озлобяваш или искаш от заобикалящите да бъдат съвършени.

– За Текла ли работиш?

– Текла е забранена тема.

– Сега какво ти става?

– Искам да те накарам да реагираш – отвърна Шениа. – Защото трябва да ми отговориш на въпроса.

– На кой въпрос?

Бернат видя как Шениа отново включи касетофона и го сложи внимателно на масичката.

– Как се чувства един музикант, който пише литература? – повтори тя.

– Не знам. Всичко ставаше постепенно. Но необратимо.

– Това вече ми го каза.

Истината е, че всичко става така идиотски бавно, а толкова ти се ще да стане отведнъж, защото Бернат пишеше от много години и също така от много години Адриа му казваше, че написаното от него не представлява никакъв интерес, сиво е, предвидимо, излишно, в крайна сметка виновен е Адриа.

– На път съм да скъсам всякакви отношения с теб. Не обичам непоносимите хора. Това е първото и единствено предупреждение.

За първи път, откакто я познаваше, я погледна в очите и издържа черния като спокойна нощ поглед на Шениа.

– Не понасям да бъда непоносим. Прости ми.

– Можем ли да работим?

– Да започваме. И благодаря за предупреждението.

– Първо и единствено.

Обичам те, помисли си той. Значи трябва да бъда съвършен, ако искам да виждам пред себе си тези прекрасни очи още няколко часа. Обичам те, повтори.

– Как се чувства един музикант, който пише литература.

Започвам да се влюбвам в твоята упоритост.

– Чувства се... Чувствам се... в два свята... и ме потиска мисълта, че не знам кой от тях е по-важен за мен.

– Това важно ли е?

– Не знам. Става дума за...

Тази вечер не поръчаха такси. Но след два дни Бернат Пленса събра кураж и отиде да види приятеля си. Катерина, вече облечена, за да си ходи, без да го остави да си поеме дъх, му каза тихо, че не е добре.

– Защо?

– Трябва да крия от него вчерашния вестник.

– Защо?

– Защото иначе е способен да чете три пъти един и същи вестник.

– Жалко...

– Толкова е работлив, че ми става мъчно да гледам как си губи времето да препрочита едно и също, нали разбирате?

– Добре си направила.

– Какво заговорничите вие?

Обърнаха се. Адриа беше излязъл току-що от кабинета и ги беше сварил да си говорят тихо.

– Рсрсрсрсрсрсрсрсрс.

Катерина се възползва да отвори вратата на Плàсида, за да не отговори; междувременно Адриа въведе Бернат в кабинета си. Двете жени тихо си предадоха смяната и Катерина каза на висок глас до утре, Адриа!

– Е, какво правиш? – попита Адриа.

– Преписвам във всеки свободен момент. Бавно върви.

– Всичко ли разбираш?

– Мм. Много ми харесва.

– Защо казваш „мм“?

– Защото пишеш като лекар, при това ситно. Налага се да чета по няколко пъти всеки абзац, за да не сбъркам.

– Това е кофти. Съжалявам...

– Не, не, не... Правя го с удоволствие. Но не мога да пиша всеки ден, това е ясно.

– Създавам ти много работа, нали?

– Не. Дума да не става.

– Добър вечер, Адриа – каза една млада, непоз­ната и усмихната жена, показвайки се на вратата.

– Здравей, добър вечер.

– Коя е? – учудено прошепна Бернат, когато жената изчезна.

– Тя, такова... Вече не ме оставят сам нито нощем, нито денем.

– Жалко.

– Ами така е. Тук заприлича на Рамблата.

– По-добре е да не оставаш сам, нали?

– Да. И добре че е Лола Чика, тя урежда всичко.

– Катерина.

– Какво?

– Не, нищо.

Помълчаха известно време. После Бернат го попита какво чете, той се огледа, пипна една книга, оставена на масата за четене, и направи неопределен жест, който Бернат не успя да изтълкува.

Стана и взе книгата.

– А, поезия!

– Моля?

Бернат размаха книгата.

– Четеш поезия.

– Винаги съм чел поезия.

– Аз пък не чета.

– Затова си на тоя хал.

Бернат се засмя, защото беше невъзможно да се сърди на болния Адриа. И повтори не мога да направя повече от това, не мога да преписвам по-бързо твоя ръкопис.

– Добре...

– Искаш ли да го дам на някой професионалист?

– Не! – Сега изражението, лицето и цветът на кожата му си възвърнаха живота. – В никакъв случай! Това може да го направи само приятел. Не искам... Знам ли... Много е лично и... Може би след като го препишеш, ще реша да не го издавам.

– Нали казваше, че ще го дадеш на Баусà?

– Като му дойде времето, ще говорим.

Настъпи мълчание. Някъде в дома „тя такова“ отваряше и затваряше чекмеджета. Може би беше в кухнята.

– Пласида, сетих се! Пласида се казва това момиче. – Доволен: – Виждаш ли? Каквото и да казват, все още имам добра памет.

– А! – каза Бернат, спомняйки си нещо. – Това, което си написал от другата страна на ръкописа с черно мастило, сещаш ли се? Също е много интересно.

Известно време Адриа се колебаеше.

– Какво е? – попита малко уплашен.

– Размишление върху злото. По-скоро изследване върху историята на злото, бих казал. Сложил си заглавие „Проблемът за злото“.

– А, не. Вече го бях забравил. Не, това е нещо много... не знам, без душа.

– Не. Смятам, че също трябва да го публикуваш. Ако искаш, ще ти препиша и него.

– Да не си посмял! Това е моят провал като мислител. – Мълча няколко предълги секунди. – Не съумях да изложа и половината от това, което имах в главата си.

Взе книгата с поезия. Отвори я и я затвори, чувстваше се неудобно. Отново я остави на масата и накрая каза затова писах от другата страна, за да го убия.

– Защо не го изхвърли?

– Никога не хвърлям нито лист.

Бавно и дълго мълчание, като неделен следобед, тегнеше над кабинета и над двамата приятели. Почти безсмислено мълчание.

176 Каталонски цигулар, диригент и композитор (1895–1962). – Б. пр.

177 Поиспанчено от Juden raus – „Вън евреите“ (нем.). – Б. пр.

178 Прозвище на членовете на Въоръжената полиция, създадена от франкисткия режим след Гражданската война. – Б. пр.