Изповядвам

48

Сестра ми почина петнайсет дни след разговора с господин Беренгер. Не знаех, че е била бол­на, както се случи и с майка. Мъжът й ми каза, че никой не е знаел, дори самата тя. Току-що беше навършила седемдесет и една години и макар че не я бях виждал отдавна, легнала в ковчега, ми се стори все същата елегантна жена. Адриа не знаеше какво чувства: мъка, безразличие, нещо странно. Не знаеше какво точно изпитва. Беше по-загрижен заради сърдитото лице на Сара, отколкото за това какви чувства изпитва към Даниела Амато де Карбонел, както пишеше в некролога.

Не й казах Сара, почина сестра ми. Когато Тито Карбонел ми се обади да ми съобщи, че е починала майка му, очаквах по-скоро да ми каже нещо за цигулката и няколко секунди не можах да разбера какво ми казва, а беше нещо толкова просто, в траурната зала на „Лес Кортс“ е, ако желаеш да дойдеш, ще я погребем утре, а аз затворих телефона и не казах Сара, почина сестра ми, защото си мисля, че щеше да кажеш ти имаш сестра? Или нямаше да кажеш нищо, защото по онова време ние с теб не си говорехме.

В траурната зала имаше много хора. На гробището в Монтжуик452 бяхме двайсетина души. Нишата453 на Даниела Амато е с прекрасна гледка към морето. За какво ли ще й послужи, чух, че каза някой зад мен, докато работниците запечатваха нишата. Сесилия не дойде, или не бяха й съобщили или вече беше умряла. Господин Беренгер през цялото време се преструваше, че не ме вижда. А Тито Карбонел застана до него сякаш за да маркира територия. Единственият, който ми се стори объркан и натъжен от тази смърт, беше Алберт Карбонел – беше станал вдовец, без да има време да свикне с мисълта за сполетялата го голяма самота. Адриа го беше виждал само два пъти в живота си, но му стана малко мъчно за този съкрушен и видимо състарен човек. Докато вървяхме надолу по дългите алеи на гробището, Алберт Карбонел се приближи до мен, хвана ме за ръката и ми каза благодаря, че дойде.

– Разбира се, как иначе. Мъчно ми е.

– Благодаря. Може би си единственият, на когото му е мъчно. Другите вече си правят сметките.

Млъкнахме; и докато стигнем до мястото, където бяхме оставили колите, се чуваше шумът от стъпките на групата по пръстта на пътеката, примесен с шушукания на ухо, с някоя ругатня по адрес на барселонската задуха, с несдържана кашлица. Точно тогава, почти на ухото, сякаш искаше да се възползва от случая, Алберт Карбонел ми каза внимавай с този лисугер Беренгер.

– Той работил ли е с Даниела в магазина?

– Два месеца. И Даниела го изхвърли оттам. Оттогава се намразиха до смърт и не пропускаха случай да си го напомнят.

Помълча, сякаш му беше трудно да говори и да върви едновременно. Смътно си спомнях, че е астматик. Или си го бях измислил. А той продължи с думите Беренгер е хитрец, болен човек.

– В какъв смисъл?

– В същинския смисъл. Не е добре с главата. И мрази всички жени. Не приема, че някоя жена може да бъде по-умна от него. Нито че може да реши нещо вместо него. Това го наранява и го яде отвътре. Внимавай да не ти направи нещо лошо.

– Искате да кажете, че би могъл?

– С Беренгер никога не се знае.

Казахме си довиждане пред колата на Тито. Ръкувахме се и той ми каза пази се, Даниела неведнъж ми е говорила за теб с добро чувство. Жалко, че не сте общували повече.

– Като малък бях влюбен в нея цял един ден.

Казах това, когато той влизаше в колата и не знам дали ме чу. Отвътре ми махна леко с ръка за довиждане. Никога вече не го видях. Дори не знам дали е жив.

Чак когато на път към къщи, мислейки дали трябва да ти кажа, или не, се озовах насред гъстото движение около паметника на Колумб, където беше пълно със снимащи се туристи, осъзнах, че Алберт Карбонел е първият човек, който не казва на господин Беренгер господин Беренгер.

452 Хълм в югозападната част на Барселона. – Б. р.

453 В средиземноморските райони на Испания погребенията се извършват в разположени една над друга надземни ниши. – Б. р.