Изповядвам

* * *

Адриа, в инвалидна количка, гледа кабинета от прага. В ръцете си стиска мръсен парцал, не беше позволил на никой да му го отнеме. Адриа гледа кабинета. Една много дълга минута, както се стори на всички. Пое дълбоко въздух и каза тръгваме когато кажете; за него тази минута беше само миг. Желязната ръка на Джонатан хвана количката със зле прикрито нетърпение и я обърна към външната врата. Адриа посочи Шеви и каза Шеви. Посочи Бернат, чиито очи бяха насълзени, и каза Бернат, посочи Шениа и каза Текла. А когато каза на Катерина Лола Чика, за първи път в живота си Катерина не го поправи.

– Ще се грижат добре за него, не се безпокойте – каза някой от оцелелите.

Изпращачите слязоха мълчаливо, като гледаха изкосо светлината на асансьора, с който слизаха Адриа, инвалидната количка и Джонатан. Когато вече бяха долу, на Бернат му се стори, че след като излезе от асансьора и видя всички отново, Адриа не ги позна. За миг в очите му се мярна силна уплаха.

За десет дни безпокойството беше достигнало краен предел. Би тревога Катерина, когато Адриа се загуби в апартамента. При славянските литератури, оглеждаше се уплашен.

– Къде искате да отидете?

– Не знам. Къде съм?

– Вкъщи.

– В чия къща?

– В своята къща. Знаете ли коя съм?

– Да.

– Коя съм?

– Онази ... такова. – Дълга пауза. Уплашен: – Нали? Или пряко допълнение? Или подлог! Подлог, нали?

Същата седмица беше ровил в хладилника, мърмореше все по разтревожено и Джонатан, болногледачът, който караше нощна смяна, го попита какво търси по никое време.

– Чорапите. Какво искаш да търся?

Джонатан беше казал на Пласида, а тя предаде на Катерина. Пласида добави, че Адриа я беше помолил да сложи една книга да се вари. Изобщо не е на себе си.

И сега пред славянските литератури Катерина му повтаря знаете ли коя съм, Адриа? А той отвръща: пряко допълнение. Така че се обади уплашена на доктор Далмау и на Бернат. А доктор Далмау се обади уплашен в старческия дом на доктор Валш и му каза струва ми се, че е време. Минаха няколко дни в обстойни прегледи, тестове, изследвания и коси погледи към резултатите. Дни на мълчание. Хайде сега, непряко допълнение. Накрая доктор Далмау се обади на Бернат и на братовчедите от Вик. Бернат предложи да се съберат у него и се погрижи да налее в чашите вода от Тасмания. Доктор Далмау им обясни какви стъпки трябва да предприемат.

– Но това е човек, който... – Шеви, възмутен от съдбата, още се бунтуваше: – който говори седем-осем езика!

– Тринайсет – уточни Бернат.

– Тринайсет? Само да се обърна, и вече е научил още един. – Очите му светнаха: – Нали виждате, докторе? Тринайсет езика! Аз съм селянин, по-възрастен съм, а знам само един и половина. Не е ли несправедливо? А?

– Каталонски, френски, испански, немски, италиански, английски, руски, арамейски, латински, гръцки, нидерландски, румънски и иврит – оповести Бернат. – И можеше да чете спокойно на още шест или седем.

– Виждате ли, докторе? – Неоспорим медицински аргумент на Шеви Ардевол, който отваряше още един фронт за отчаяна защита.

– Вашият братовчед беше изключителен човек – прекъсна го учтиво докторът. – Знам, защото го познавах отблизо. Ако ми позволите, смятам се за негов приятел. Но вече е свършено. Мозъкът му постепенно изсъхва.

– Каква мъка, каква мъка, каква мъка...

След като негодуваха напразно още няколко минути, се споразумяха, че най-доброто, което могат да направят, е да уредят живота на Адриа и да приемат това, което той самият беше разпоредил, когато умът му още беше ясен. Бернат си помисли колко е тъжно да се разпореждаш за времето, когато няма да те има; да казваш и пишеш оставям апартамента в Барселона на моите братовчеди Шавиер, Франсеск и Роза Ардевол по равни части. За моята библиотека, когато вече няма да ми служи за нищо, разпореждам Бернат Пленса да реши дали да я вземе за себе си, или да я дари на университетите в Тюбинген и Барселона съобразно с техните интереси. Да се заеме с това, ако желае, тъй като той ми помогна да я подредя преди много години, когато участвахме в сътворението на света.

– Нищо не разбирам. – Шеви, объркан, в деня, когато се срешнаха при адвоката.

– Адриа се шегува. Боя се, че само аз мога да разбера шегата – поясни Бернат.

– Разпореждам госпожа Катерина Фаргес да получи като възнаграждение сума, равна на заплатата й за две години. Същевременно Бернат Пленса има право да задържи за себе си каквото пожелае от онова, което не е упоменато в настоящото завещание, или по-скоро наръчник с указания. И да взема решения и да се разпорежда с останалите вещи, включително когато става дума за ценни предмети, например колекцията от монети или ръкописите, в случай че не сметне за необходимо да бъдат дарени на споменатите университети. По тези въпроси ви препоръчвам да се обърнете за мнение към професор Йоханес Каменек от Тюбинген. Колкото до автопортрета на Сара Волтес-Епстейн, нека да бъде предаден на нейния брат Макс Волтес-Епстейн. А окачената в столовата картина на Модест Уржел, която изобразява манастира „Санта Мария де Жери“, желая да бъде дарена на брат Жулиа от стария манастир „Сант Пере Бургалски“, който е отговорен за всичко.

– Моля? – Шеви, Роза и Кико едновременно.

Бернат отвори уста и я затвори. Адвокатът погледна още веднъж и каза да, да, тук пише брат Жулиа от „Сант Пере Бургалски“.

– Кой може да е, мамка му – каза Кико от Тона недоверчиво.

– А какво значи, че е виновен? Виновен за какво?

– Не, не, казва „отговорен“.

– Отговорен за какво?

– За всичко – отвърна адвокатът, след като погледна в документа.

– Това после ще го изясним – каза Бернат. Знак към адвоката да продължи.

– Ако не може да бъде намерен или откаже да я приеме, нека бъде предложена на госпожа Лаура Байлина от Упсала. В случай че и тя не я приеме, възлагам на господин Бернат Пленса да намери най-доброто решение. Освен това споменатият Бернат Пленса трябва да предаде на издателя, както вече сме се уговорили, книгата, която съм му поверил.

– Нова книга? – Шеви.

– Да. Вече действам по въпроса, спокойно.

– Искате да кажете, че е бил добре, когато е писал това?

– Вероятно е бил добре – отвърна адвокатът. – Но няма как да искаме от него разяснения.

– Коя е тази госпожа Отупсала? – попита Роза. – Съществува ли?

– Не се безпокойте, ще я намеря. Съществува.

– И накрая – кратко разсъждение за вас и всеки, който е пожелал да се присъедини към вас. Казват ми, че няма да ми липсват нито книгите, нито музиката, нещо, което ми е трудно да повярвам. Казват ми, че няма да ви познавам – не бъдете много жестоки към мен. Казват ми, че от това няма да страдам. А значи няма защо да страдате и вие. И бъдете снизходителни към моята деградация, тя ще бъде постепенна, но неспирна.

– Много добре – каза адвокатът, след като прочете това, което Адриа Ардевол беше озаглавил „Практически указания за последната отсечка от моя живот“.

– Има още нещичко – осмели се да каже Роза, сочейки документа.

– Да, извинете, това е послепис за сбогом.

– И какво пише?

– Пише що се отнася до духовните наставления, всички съм ги събрал отделно.

– Къде?

– В книгата, която е написал – каза Бернат. – Ще се заема аз, не се притеснявайте.