Изповядвам

* * *

И на Барабас, и на доктор Буден много им провървя – възползвайки се от бъркотията, те се отдалечиха на такова разстояние от местоработата си и от Червената армия, че успяха да минат пред британците за войници, дошли от украинския фронт, които желаят единствено да свърши войната, за да се върнат най-после у дома при жената и децата, ако още са живи. Доктор Буден сега беше Тилберт Хенш, да, от Щутгарт, господин капитан, и нямаше никакъв документ, с който да удостовери това, защото с капитулацията, нали разбирате. Искам да се върна вкъщи, господин капитан.

– Къде живеете вие, доктор Конрад Буден? – попита офицерът, който водеше разпитите, когато докторът приключи с обясненията.

Доктор Буден го погледна с отворена уста. Успя само да каже какво?, с изумено изражение на лицето.

– Питам къде живеете – повтори британският лейтенант с ужасен акцент.

– Какво ми казахте? Как ме нарекохте?

– Доктор Буден.

– Но...

– Вие не сте стъпвали на фронта, доктор Буден. Още по-малко на източния.

– Защо ме наричате доктор?

Британският офицер отвори папката, която стоеше на бюрото. Военното досие. Шибаната мания всичко да е архивирано и контролирано. Той, малко по-млад, но той, с онези очи, които не гледаха, а пронизваха. Хер доктор Конрад Буден, хирург от випуск 1938. А, освен това професионален пианист. Страхотен сте, докторе.

– Това е грешка.

– Да, докторе. Голяма грешка.