39

Франц Паул Декер каза десет минути почивка, защото го викаха от администрацията за нещо много спешно, а администрацията винаги беше по-спешна от всичко останало, даже и от втората репетиция на Четвъртата на Брукнер. Бернат се заприказва с мълчаливия, стеснителен валдхорнист, когото Декер беше накарал да повтори разсъмването от първата част Bewegt, nicht zu schnell377, за да покаже на целия оркестър какво значи една валдхорна да звучи добре. А когато, за да блесне, диригентът го накара да свири за трети път, той изсвири фалшиво една нота, нещо, от което валдхорнистът се бои повече, отколкото от смъртта. Всички се засмяха. Засмяха се и Декер и валдхорнистът, но Бернат се притесни. Това момче беше дошло в оркестъра наскоро, винаги стоеше на своето място, гледаше срамежливо в земята, русо и нисичко, възпълничко, казваше се Ромен Гюнзбург.

– Бернат Пленса.

– Enchanté.378 От първите цигулки, нали?

– Да. Е, как е? Как се чувстваш в оркестъра? Като оставим настрана показните изпълнения, които маестрото те кара да правиш.

Чувстваше се добре. Беше парижанин, ще се радва да опознае Барселона, но бързаше да посети местата в Майорка, свързани с Шопен.

– Аз ще дойда с теб – предложи Бернат, както винаги, без да се замисли. Хиляди пъти съм му казвал Бернат, мисли, преди да говориш. Или кажи нещо просто така, но не обещавай да...

– Дал съм дума и... Момчето е самò тук и ми е жал за него...

– После ще си имаш разправии с Текла, не разбираш ли?

– Преувеличаваш. Защо трябва да има разправии?

Бернат се върна вкъщи след репетицията и каза виж, Текла, отивам за два дена във Валдемоса379 с един валдхорнист.

– Какво?

Текла излиза от кухнята и бърше в престилката ръцете си, попили миризмата на рязан лук.

– Утре заминавам да покажа на Гюнзбург местата, където е живял Шопен.

– Какъв е тоя Гюнзбург?

– Един валдхорнист, нали ти казах.

– Какво?

– От оркестъра. Тъй като имаме два дни...

– Така, без да предупредиш?

– Нали те предупреждавам.

– А рожденият ден на Льоренс?

– Господи, съвсем забравих! Ами сега какво...

Бернат отиде с Гюнзбург във Валдемоса, там се напиха в един музикален бар, Гюнзбург показа, че е отличен импровизатор на пиано, а Бернат, вдъхновен от меноркския джин, изпя две класически парчета с гласа на Махалия Джексън.

– Защо свириш на валдхорна? – Въпросът, който искаше да му зададе още от първия момент, когато го видя да вади инструмента от калъфа.

– Все някой трябва да свири на валдхорна – отговори му той на връщане в хотела, когато слънцето се показваше на аленеещия хоризонт.

– Ама ти с пианото...

– Остави това.

Крайният резултат е, че затвърдиха едно хубаво приятелство, а Текла му се мусеше в продължение на двайсет дена и записа още една обида в биографията си. Точно тогава Сара забеляза, че Бернат никога не си дава сметка, че Текла се муси, докато мусенето не заплаши да прерасне в скандал.

– Защо Бернат е такъв? – попита ме ти един ден.

– Не знам. Може би за да докаже нещо на света.

– Още ли е във възрастта, когато трябва да доказваш нещо на света?

– Бернат, да. И на смъртно легло ще си мисли, че трябва да доказва нещо на света.

– Горката Текла. Все пак има защо да се оплаква.

– Той живее в свой свят. Не е лошо момче.

– Лесно е да се каже. Но после тя се оказва лошата.

– Хайде сега, не се сърди на мен – Адриа, малко засегнат.

– Труден човек е.

– Прощавай, Текла, бях му обещал! Не е толкова страшно. Не прави трагедия от това, по дяволите! Само два дена в Майорка, какво толкова!

– А Льоренс? Това е твоят син! Не е син на валд­хорниста.

– Мамка му, вече е на девет-десет години, нали?

– Единайсет.

– Точно така, единайсет. Вече не е малък.

– Ако искаш, ще ти обясня дали е малък, или не.

– Хайде.

Майка и син мълчаливо изядоха по едно парче от тортата за рождения ден. Льоренс попита мамо, къде е татко? А тя му отговори, че има работа в Майорка. И мълчаливо продължиха да ядат торта.

– Вкусна е, нали?

– Ами. Тъпо е, че татко го няма.

– Така че веднага отиваш да му купиш подаръка, който му дължиш.

– Но ти вече си му подарила нещо...

– Заминавай! Веднага! – извика Текла, готова да се разплаче от яд.

Бернат купи една много хубава книга на Льоренс и той дълго я гледа, без да посмее да скъса опаковката. Льоренс погледна баща си, погледна майка си, готова да избухне от нерви, без да съзнава, че е тъжен заради неща, които не може да разбере.

– Благодаря, татко, колко е хубава – каза, без да е разкъсал опаковката. На другата сутрин, когато дойде да го буди за училище, момчето спеше прегърнало неразопакованата книга.

377 Оживено, не много бързо (нем.) – така Брукнер е обоз­начил темпото на първата част на своята Четвърта симфония. – Б. пр.

378 Приятно ми е (фр.). – Б. пр.

379 Градче на остров Майорка, където Шопен прекарва зимата на 1838–1839 г. – Б. р.

Загрузка...