Изповядвам

* * *

Агата излезе от сградата, когато на стълбището вече се усещаха леко първите миризми на вечерята. Още й трепереха краката. На улицата я посрещна миризмата от изгорелите газове на един автобус. Тръгна право към метрото. Беше погледнала един убиец в очите, а това е ужасно. Ако господин Роч е убиец. Убиец е, наистина. И когато се канеше да слезе по стълбите, самият убиец, с очи като кинжали, застана до нея и й каза госпожице, ако обичате. Тя спря, уплашена. Той й се усмихна стеснително, прекара ръка по косите си и каза:

– Как намирате жена ми?

– Зле. – Какво можеше да му каже?

– Вярно ли е, че не е възможно да се възстанови?

– За съжаление... Ами аз...

– Но миоматозата може да се лекува, така ми казаха.

– Да, разбира се.

– Значи, вие също смятате, че е лечима.

– Да, господине. Но аз...

– Ако вие сте медицинска сестра, аз съм римският папа.

– Моля?

– Какво правехте в дома ми?

– Вижте какво, сега бързам.

Какво се прави в такива случаи? Какво трябва да направи убиецът, като разбере, че някой си пъха носа където не му е работа? Какво прави жертвата, която не е наясно дали той е наистина убиец? И двамата се поколебаха няколко секунди, застанали като истукани. В този момент на Агата й хрумна да каже всичко хубаво и се затича надолу по стълбите, а професор Роч остана прав по средата на стълбата, без да знае какво да прави. Агата слезе на перона. В този момент пристигна един влак. Щом влезе, се обърна към вратата и погледна: не, този луд не я беше проследил. Чак когато вратите на вагона се затвориха, успя да въздъхне спокойно.