Изповядвам

11

Един ден майка излезе от дупката и започна да гледа със собствените си очи. Забелязах това, защото, докато вечеряхме – тя, Лола Чика и аз, – ме погледна за миг, сякаш се канеше да каже нещо, и аз целият се разтреперих, защото бях сигурен, че ще каже всичко знам, знам, че баща ти умря по твоя вина, и сега ще те предам на полицията, убиецо, а аз ама майко, та аз, аз не исках да направя това, аз не... а Лола Чика се стараеше да въдвори мир, защото, ами защото беше натоварена да въдворява мир в един дом, където се говореше много малко и тя си служеше с малко думи и премерени жестове, Лола Чика, трябваше да те запазя за цял живот до себе си.

Майка продължаваше да ме гледа и аз не знаех какво да правя. Струва ми се, че след смъртта на баща ми майка ме намрази. Още преди смъртта му не изпитваше към мен прекалена обич. Интересно, защо вкъщи се държахме толкова студено помежду си? Днес предполагам, че всичко тръгва от начина, по който баща ми устрои живота ни. В този ден, по време на вечерята, трябва да е било април или май, майка ме гледаше и не казваше нищо. Не знам кое е по-лошо: майка, която не те поглежда, или майка, която те обвинява. И тогава изрече ужасното си обвинение:

– Как вървят уроците по цигулка?

Истината е, че не знаех какво да отговоря; но си спомням, че се потях отвътре.

– Добре. Както винаги.

– Радвам се. – Пронизваше ме с очи. – Доволен ли си от госпожица Трульолс?

– Да. Много.

– А от новата цигулка?

– Ами...

– Какво означава „ами“? Доволен ли си, или не си?

– Дда.

– Дда или да?

– Да.

Мълчание. Аз сведох поглед, а Лола Чика се възползва, за да отнесе в кухнята празния поднос от зеления фасул, и се престори, че има много работа в кухнята, колко е подла само.

– Адриа.

Погледнах я с очи на умряла риба. Тя ме наблюдаваше както преди и попита добре ли си?

– Дда.

– Тъжен си.

– Дда.

Сега вече ще посочи с пръст черната ми душа.

– Тези дни не съм ти обръщала достатъчно внимание.

– Няма значение.

– Не е така, има значение.

Лола Чика се появи с подноса с пържена скумрия, блюдото, което най-много мразех в живота си, а майка, като я видя, с някакво подобие на суха усмивка каза о, колко хубаво, скумрия.

Дотук беше разговорът и обвинението. Онази вечер си изядох всичката скумрия, която сложиха в чинията ми, след това изпих чашата с мляко и когато отивах да си легна, видях майка да рови в кабинета на баща ми, струва ми се, за първи път след смъртта му. И не можах да се сдържа да не гледам, за мен всеки повод беше добър, за да хвърля един поглед. Носех само Карсън, за всеки случай. Майка се беше навела и бъркаше в сейфа. Вече знаеше шифъра. Виал беше подпрян отвън на сейфа. Тя вадеше книжата, поглеждаше ги безучастно и ги подреждаше на купчинки на пода.

– Какво търсиш?

– Документи. От магазина, от Тона.

– Да ти помогна, ако искаш.

– Не, защото не знам какво търся.

А аз толкова се зарадвах от това, че майка и аз се разговорихме. За кратко, но се разговорихме. Хрумна ми лошата мисъл добре че баща ми умря, защото така майка и аз можем да си говорим. Но не исках да мисля така, ставаше против волята ми. Но истината е, че от този ден очите на майка заблестяха.

Тогава извади три-четири кутийки и ги сложи на масата. Отидох до масата. Тя отвори една: вътре имаше златна перодръжка със златен писец.

– Я виж ти – казах възхитен.

Майка затвори кутийката.

– Злато ли е?

– Не знам. Предполагам.

– Не бях я виждала.

– Нито пък аз.

Веднага прехапа устни. Остави кутийката със златната перодръжка, за която не знаела, че е там, и отвори друга, по-малка, зелена на цвят. С треперещи пръсти извади розовото памуче.