Изповядвам

* * *

– Изкуството е моето спасение, но не може да бъде спасение за човечеството – повтори пред Сара, докато закусваха в столовата пред картината на Уржел, която, изглежда, също се събуждаше за новия ден.

– Не, човечеството е непоправимо.

– Не се натъжавай, скъпа.

– Не мога да не се натъжавам.

– Защо?

– Защото ми се струва, че...

Мълчание. Отпи от чая. Чу се звънецът и Адриа отиде да отвори.

– Внимателно, дръпнете се!

Катерина влезе и се затича към тоалетната с чадъра, от който капеше вода.

– Вали ли?

– И сняг да вали, и да гърми – каза от тоалетната, – вие няма да забележите.

– Преувеличаваш.

– Преувеличавам ли? Вие и вода в морето не можете да видите.

Върнах се в столовата. Сара вече довършваше закуската. Адриа сложи ръка върху ръката й, за да не става.

– Защо не можеш да престанеш да тъгуваш?

Тя мълчеше. Избърса устните си със салфетката на сини и бели каренца и бавно я сгъна. Аз чаках прав, докато слушах обичайното суетене на Катерина в другия край на жилището.

– Защото ми се струва, че ако не съм тъжна... върша грях против паметта на моите близки. На чичо. На... Аз имам много починали близки.

Седнах, без да пускам ръката й.

– Обичам те – ти казах. А ти ме погледна тъжна, спокойна и красива. – Нека имаме дете – най-после се осмелих да кажа.

Ти отговори „не“ с глава, сякаш не се осмеляваше да го кажеш на глас.

– Защо не?

Повдигна вежди и каза уф.

– Това е животът против смъртта, не мислиш ли?

– Не се наемам. – Ти поклати глава отрицателно и каза не, не, не, не, не.

Дълго време се питах защо толкова упорито казваше „не“, защо не искаше да имаме дете. Една от моите дълбоки болки е, че не съм изпитал радостта да отгледам дъщеричка, която да прилича на теб, на която никой няма да каже стой мирно, дявол те взел, или ще ти откъсна носа, защото тя никога няма да мачка уплашено салфетка на сини и бели каренца. Или син, който няма да моли Tėve, Tėve, обхванат от ужас.

След тази толкова скъпо струвала изповед на ледения остров Узедом, Буден остави стола пред огнището и напусна замръзналото село на балтийс­кия бряг, като преди това открадна от доверчивите домакини личната карта на непрежалимия Ойген Мюс, за да си няма неприятности със съюзническите окупационни сили, и побягна за трети път, сякаш се страхуваше, че горкият изповедник може да му отправи от гроба някое заслужено обвинение пред своите покрусени братя по вяра. В действителност не се страхуваше от картезианците и от тяхното мълчание. Не се страхуваше от покаянието, което не бяха му наложили, нито от смъртта; не заслужаваше самоубийството, защото знаеше, че трябва да поправи злото. Много добре знаеше, че заслужава вечните мъки в ада и че няма право да ги избегне. Но преди да отиде в ада, имаше работа за вършене. „Ти сам трябва да разбереш, сине“, беше му казал изповедникът, преди да му даде опрощение и да умре, единствените кратки думи по време на безкрайно дългата изповед, „как можеш да поправиш злото, което си сторил“. И беше добавил по-тихо: „Ако е възможно това да бъде поправено...“ След няколко секунди колебание продължи: „Нека ми прости безкрайното Божие милосърдие, но даже и да се постараеш да поправиш злото, мисля, че за теб няма място в рая“. Докато бягаше, Ойген Мюс мислеше как да поправи злото. За други е било по-лесно, защото преди бягството си е трябвало само да унищожат архиви; уликите, които той трябваше да унищожи, бяха самите детски телца. Боже мой.

В три манастира, два чешки и един унгарски, го отпратиха любезно. В четвъртия, след дълъг подготвителен период, го приеха като постулант. Провървя му, за разлика от онзи клет монах, който бягаше от страх и който трийсет пъти помоли да го приемат като монах и двайсет и девет пъти отецът приор на „Сант Пере Бургалски“ му отказа, гледайки го в очите. Докато накрая един щастлив дъждовен петък помоли за трийсети път да го приемат. Мюс не бягаше от страх – бягаше от доктор Буден.

Отец Клаус, който по това време беше наставник на послушници, поддържаше и контакт с кандидатите. Той сметна, че този все още млад човек има духовна жажда, желание за молитва и покаяние, които траписткият манастир може да му предложи. И така влезе окончателно като постулант в Мариавалдския манастир.

Молитвеният живот го приближи до Божието присъствие, макар че винаги бе съпътстван от страха и убеждението, че не е достоен да диша. Веднъж, вече бяха минали осем месеца, отец Алберт неочаквано се строполи на земята, както вървеше в двора пред него на път за капитулната зала, където отецът абат трябваше да им съобщи за промени в дневния режим. Брат Ойген Мюс не прецени добре реакцията си и като видя брат Алберт проснат на земята, каза това е сърдечен удар и даде точни указания на притеклите се да му помогнат. Отец Алберт спаси живота си, а братята с изненада научиха, че послушникът Мюс не само имаше медицински знания, но и беше лекар.

– Защо скри това от нас?

Мълчание. Гледа в земята. Исках да започна нов живот. Не мисля, че тази информация има някакво значение.

– Аз решавам кое има значение и кое не.

Не можа да издържи погледа нито на отеца абат, нито на отец Алберт, когото посети, докато се възстановяваше. Нещо повече, Мюс беше убеден, че отец Алберт разгада тайната му, когато му благодареше за реакцията, спасила живота му.

Славата на Мюс като лекар растеше с всеки месец. До момента, когато даде първите си обети и трябваше да смени кръщелното си име Ойген, което също не беше негово, с Арнолд, този път заради Правилото, в знак на отречение, вече се беше справил успешно и самоотвержено с един случай на колективно отравяне и славата му се затвърди. Затова, когато много далеч оттук, на запад, в един друг манастир, в друга страна, брат Роберт изпадна в криза, на абата му хрумна да препоръча брат Арнолд Мюс като опитен лекар. И ето че отново го обзе безутешност.

– Накрая не мога да не спомена това, че след Аушвиц не може да има поезия.

– Кой го е казал?

– Адорно.

– Съгласен съм.

– А аз не съм, има поезия и след Аушвиц.

– Да, но искам да кажа... че не би трябвало да има.

– Не. След Аушвиц, след многобройните погроми, след изтребването на всички катари до един, след масовите убийства през всички епохи и навсякъде... Жестокостта властва в продължение на толкова векове, че историята на човечеството би трябвало да бъде история на невъзможността да се твори поезия след... Обаче не е така, защото всъщност кой може да обясни Аушвиц?

– Тези, които са го преживели. Тези, които са го създали. Изследователите.

– Да. Всичко това ще бъде направено; създадени са музеи, за да се помни. Но ще липсва едно нещо – истината за преживяното: това не може да се предаде в едно научно изследване.

Бернат затвори папката с подшити листове, погледна приятеля си и каза и?

– Може да се предаде само с помощта на изкуството, на художествената измислица, която е най-близо до преживяното.

– Виж ти!

– Да. След Аушвиц поезията е нужна повече от всякога.

– Това е добър финал.

– Да, мисля, че е така. Или не знам. Но според мен това е една от причините за постоянството на естетическата воля у човечеството.

– Кога ще излезе? Нямам търпение.

Няколко месеца след това „Естетическата воля“ излезе едновременно на каталонски и на немски, преведена от мен и прегледана с лупа от търпеливия като светец Йоханес Каменек. Това е едно от малкото неща, с които се гордея, любима. Изникваха едни след други случки и пейзажи и се запечатваха в паметта. И един ден отново посетих Морал тайно от теб и от мен.

– Колко?

– Толкова.

– Толкова?

– Да. Интересува ли ви, професоре?

– Ако е толкова, да.

– Ама вие какво си мислите! Толкова.

– Толкова.

– Хайде, давай, съгласен съм, толкова.

Този път беше собственоръчно написаната партитура на „Концертно алегро“376 от Гранадос. В продължение на няколко дни избягвах погледа на шериф Карсън и на храбрия вожд арапахо, Черния орел.

376 Пиеса за пиано от испанския композитор Енрике Гранадос (1867–1916). – Б. р.