Изповядвам

* * *

Когато Али Бахр застана пред него за втори път, добродушният кадия почака търпеливо да изведат жената да не стои в негово присъствие. След като близнаците затвориха вратата, каза тихо какво стана с оня медальон, който си откраднал, Али Бахр?

– Медальон? Аз?

– Не си ли откраднал медальон от Амани?

– Лъжкиня! – Вдигна ръце: – Претърсете дрехите ми, господине.

– Значи е лъжа.

– Отвратителна лъжа. Няма никакъв накит, а шиш, за да го забие в тялото на човек, който в дома й прекъсва разговора, за да спази молитвата Зухр или може би Аср406, вече не си спомням точно.

– Къде е шишът?

Али Бахр извади шиша, който носеше скрит в гънките на дрехите, и го подаде с протегнати ръце, сякаш поднасяше дар на Всевишния.

– С това ме нападна, добри кадия.

Кадията взе шиша, беше от тези, на които се набучват парчета агнешко, разгледа го и направи знак с глава на Али Бахр да излезе. Почака, размишлявайки, докато близнаците вкараха отново убийцата Амани. Показа й шиша:

– Твой ли е? – попита.

– Да! Как е попаднал у вас?

– Признаваш ли, че е твой?

– Да. Трябваше да се защитя от мъжа, който...

Кадията се обърна към близнаците, които подпираха стената в дъното на помещението.

– Изведете оттук тази мърша – каза им, без да вика, уморен от задължението да понася толкова зло по света.

Търговецът Азизадех Алфалати беше заплашен с наказание, ако пролее и една сълза, защото да плачеш за жена, пребита с камъни, е грях, който обижда Всевишния. Не можеше нищо да направи в знак на скръб, хвала на Милостивия. Не му позволиха да се прости с нея, защото като добър човек я беше изгонил, когато научи, че е позволила да я изнасилят. Азизадех се затвори в дома си и никой не разбра дали е плакал, или е разговарял с отдавна починалата си съпруга.

И накрая първият камък, нито прекалено малък, нито прекалено голям, придружен от бесен рев, от който пак го заболя корема, прободен от убийствения шиш, удари лявата буза на развратницата Амани, която не спираше да вика Али Бахр ме изнасили и ме ограби. Татко! Татко мой! Лут не ме наранявай, нали ние с теб... Помощ! Има ли тук някой състрадателен човек? Но камъкът на нейния приятел Лут я улучи в слепоочието и я замая, а тя, заровена в дупката, не можеше да извади ръце и да се защити. Лут се гордееше с точната си като на Драго Градник стрелба. Заваляха камъни, нито прекалено малки, нито прекалено големи, сега идваха от ръцете на дванайсетте доброволци, и лицето на Амани стана червено като червилото, което някои курви си слагат на устните, за да привличат вниманието на мъжете и да ги карат да губят ума си. Али Бахр не хвърли нито един камък повече, защото Амани млъкна и го погледна в очите. Прониза го, закова го, набучи го на шиш с поглед, както Гертруд, точно както Гертруд, и усети още по-силно болката в корема. Сега хубавата Амани не можеше да плаче, защото един камък беше избил едното й око. А един по-голям ръбест камък беше улучил устата й и момичето се давеше от собствените си строшени зъби; ала най-много я болеше от това, че дванайсетте праведни мъже не спираха да я замерят с камъни и ако някой не успееше да я улучи, макар да беше толкова близо, сподавяше една ругатня и със следващия камък гледаше да е по-точен. А имената на дванайсетте праведни мъже бяха Ибрахим, Бакир, Лут, Маруан, Тахар, Ука, Идрис, Зухайр, Хунайн, още един Тахар, още един Бакир и Махир, хвала на Всевишния, Състрадателния и Милостивия. От къщи Азизадех чуваше как крещят дванайсетте доброволци, знаеше, че три от момчетата са от селото и като деца бяха играли с неговата дъщеря, докато й дойде кръвта и трябваше да я крие, хвала на Милостивия. А когато чу всеобщия рев, разбра, че след това жестоко мъчение неговата Амани е мъртва. Тогава ритна с крак табуретката и тялото му увисна на въжето за балиране на фураж, вързано около врата му. Тялото се залюля от гърчовете на задушаването и още преди да стихнат виковете, Азизадех беше вече мъртъв и тръгна да търси дъщеря си, за да я заведе при далечната си съпруга. Безжизненото тяло на клетия Азизадех Алфалати се изпика върху една кошница с фурми в преддверието на дюкяна. А няколко улички по-нататък – Амани, с врат, прекършен от един прекалено голям камък, нали ви предупредих, не толкова големи! Виждате ли? Вече е мъртва. Кой беше? И дванайсетте доброволци посочиха Али Бахр, който постъпи така, защото повече не можеше да издържи мъртвия поглед на онази развратница, която го гледаше с единственото си око, сякаш това беше нейното отмъщение – да му дари този поглед, от който няма да може да се отърве ни наяве, ни насън. И написах, че Али Бахр още на другия ден отиде при кервана на търговците, които се канеха да тръгнат към Александрия в Египет да търгуват с моряци християни, сега, когато градът беше паднал в ръцете на британците. Али Бахр се приближи до този, който му се видя най-решителен, и разтвори шепа пред него, след като се огледа дали няма наблизо свидетел от селото. Търговецът погледна медальона, взе го, за да го види по-добре, Али Бахр помоли с жест за предпазливост, търговецът разбра и го заведе до една легнала камила. Въпреки законите, въпреки свещените думи на Корана, продажбата го интересуваше. Търговецът разгледа по-внимателно медальона и прекара пръсти по него, сякаш искаше да го почисти.

– Златен е – каза Али Бахр. – Верижката също.

– Виждам. Но е краден.

– Какво говориш! Обиждаш ме!

– Разбирай го както искаш.

Върна медальона на хубавата Амани на Али Бахр, а той не искаше да го вземе, клатеше отрицателно глава, с ръце, отдръпнати от тялото, вероятно защото онова злато вече започваше да го изгаря отвътре. Принуди се да приеме цената, която му предложи търговецът. Когато Али Бахр си отиде, търговецът продължи да разглежда медальона. Християнски букви. В Александрия ще го продаде начаса. Доволен, прокара пръсти по него, сякаш искаше да почисти натрупаната мръсотия. Остана замислен известно време, отмести масленичето, с което си светеше, и каза, гледайки младия Броча:

– Този медальон ми е познат.

– Ами това е... Богородицата от Моена, струва ми се.

– Дева Мария дай Чуф – Обърна медальона, за да може младежът да види другата страна: – От Пардак, виждаш ли?

– Така ли?

– Не можеш да четеш. Да не си от рода Муреда?

– Да, господине – излъга младият Броча. – Трябват ми пари, защото отивам във Венеция.

– Вас, Муреда, не ви сдържа на едно място, сякаш имате шило в задника. – И без да престава да гледа медальона, добави: – Моряк ли искаш да ставаш?

– Да. И да замина далеч. В Африка.

– Гонят те, нали?

Златарят сложи медальона на тезгяха и го погледна в очите:

– Каква беля си направил? – попита.

– Никаква. Колко ми давате?

– Знаеш ли, че колкото по-навътре в сушата си живял, толкова по-силно се вълнува морето?

– Колко ми давате за медальона, старче?

– Пази си го за лоши дни, синко.

Младият Броча хвърли бърз поглед на работилницата на този любопитен евреин. Бяха сами.

– Парите ми трябват сега, разбирате ли?

– Какво стана с Джакиам Муреда? – полюбопитства старият златар от Плана.

– Той е при своите, при Аньо, Джен, Макс, Ермес, Джозеф, Теодор, Микура, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и слепичката Бетина.

– Радвам се. Наистина.

– Аз също. Всички са заедно под земята, ядат ги червеите и когато няма да има вече какво да ядат, ще им изгризат душата. – Грабна медальона от ръката му. – Ще купите ли най-сетне медальона или да вадя ножа?

В този момент камбаните на „Непорочно зачатие“ биха три часа призори и Адриа си помисли утре няма да мога да се държа на краката си.

Като песъчинка – драмата също започва с нещо безобидно, незначително. В случая бяха думите на Адриа, който на другия ден след пребиването с камъни, по време на вечерята, каза е, реши ли вече?

– Какво?

– Не, дали... Ами дали се връщаш вкъщи, или ще си търсиш пансион? Нали така.

– Ей, не се сърди. Само искам да знам дали... а?

– А защо се разбърза сега? – сряза ме ти, надменно, сухо, изцяло на страната на Бернат.

– Добре де, нищо не съм казал.

– Не се безпокойте. Утре си тръгвам.

Бернат погледна към Сара и каза много съм ви благодарен, че ме приехте тези няколко дена.

– Бернат, аз не исках...

– Утре след репетицията ще дойда да си прибера нещата. – Пресече жеста ми на извинение с ръка. – Прав си, беше време да си мръдна задника. – Усмихна ни се: – Застоях се.

– И какво ще правиш? Ще се върнеш ли вкъщи?

– Не знам. Тази нощ ще реша.

406 Следобедната молитва, извършвана след Зухр. – Б. пр.