Изповядвам

* * *

Няколко месеца, докато свиквах с лекциите, с липсата на интерес у студентите към историята на културата, с дивата гледка без гори на Ешампле, взимах уроци по пиано при една учителка, която нямаше как да ми напомня за Трульолс, но беше много добра. Но пак ми оставаха много свободни часове.

– ḥāḏ.

– hadh.

– trēn.

– trén.

– tlāṯ.

– tláth.

– ‘arba’269.

– árba.

– ‘arba’.

– árba.

– ‘‘‘arba’’’!

– ‘‘‘arba’’’!

– Raba taua270!

Уроците по арамейски бяха добро средство, смекчаващо болката. Учителката Гомбрен отначало се оплакваше от произношението ми, но после престана, не знам дали защото вече произнасях доб­ре, или й беше писнало.

Понеже срèдите му се струваха много дълги, Адриа се записа в курс по увод в санскрита, който разкри пред мен един нов свят, най-вече защото ми доставяше удоволствие да слушам как доктор Фигерес предпазливо отгатваше етимологии и установяваше мрежа от връзки между различните индоевропейски езици. Също така правех слалом през коридора, за да избягвам кашоните с книги, чието точно разположение познавах и не се блъсках в тях даже на тъмно. Когато се уморявах да чета, свирех на моята сториони часове наред, докато целият ставах мокър от пот, както Бернат в деня на неговия изпит. Така дните ми изглеждаха къси и може да се каже, че мислех за теб само когато си приготвях вечерята, защото тогава трябваше да свалям гарда. И си лягах малко натъжен и най-вече с въпроса без отговор защо, Сара. Само два пъти трябваше да се срещна с управителя на магазина, много енергичен човек, който веднага разбра моето положение. При втората среща ми каза, че Сесилия скоро ще се пенсионира и въпреки че бях общувал малко с нея, ми стана мъчно. Не е за вярване, но Сесилия ме беше щипала по бузата и бе разрошвала косите ми по-често, отколкото майка.

За първи път усетих гъдел в пръстите, когато Морал, един стар книжар на пазара „Сант Антони“, познат на баща ми, каза: струва ми се, че за вас ще бъде интересно да дойдете с мен да видите нещичко, професоре.

Адриа, който преглеждаше един куп книги от поредицата А tot vent271 от самото й създаване до избухването на Гражданската война, някои с посвещения от непознати хора за непознати хора, които много го забавляваха, вдигна глава учуден.

– Моля?

Книжарят се беше изправил и му правеше знак с глава да го последва. Щракна с пръсти на мъжа от съседната сергия, за да му каже излизам, пази стоката ми, за бога. След пет минути в мълчание стигнаха до една тясна къща с тъмна стълба на улица „Комте Борел“ и Адриа си спомни, че е идвал тук някога с баща си. На първия етаж Морал извади ключове от джоба си и отвори една врата. В апартамента беше тъмно. Запали крушка, чиято немощна светлина не стигаше до пода, и след четири крачки по един много тесен коридор се озоваха в една стая, заета от огромен скрин с огромни, но плитки чекмеджета, като онези, в които художниците държаха скиците си. Първото, което си помислих, беше как са могли да прекарат скрина през този тесен коридор. Светлината в стаята беше по-силна, отколкото тази в антрето. В центъра имаше маса с лампа, която Морал също запали. Отвори едно от чекмеджетата, извади сноп листове и ги сложи на светлината на масичката. Тогава усетих сърцебиене, гъдел в стомаха и на върха на пръстите. Пред мен имаше листове от груба хартия; и двамата стояхме наведени над съкровището. Трябваше да си сложа очилата, защото не исках да пропусна нито една подробност. Не беше лесно да свикна със странната калиграфия на този ръкопис. Прочетох на глас: Discours de la méthode. Pour bien conduire la raison, & chercher la vérité dans les sciences272. И нищо повече. Не посмях да докосна листа. Казах само не.

– Да.

– Не може да бъде.

– Интересува ви, нали?

– Откъде сте измъкнали това?

Вместо да отговори, Морал обърна първия лист. След малко каза сигурен съм, че ви интересува.

– Откъде знаете.

– Вие сте като баща си, знам, че ви интересува.

Адриа стоеше пред оригиналния ръкопис на „Разсъждение за метода“, труд, публикуван през 1637 г. заедно с La Dioptrique, Les Météores и La Géométrie273, но написан по-рано.

– Цял ли е текстът? – попита.

– Цял е. Е, липсват... нищо работа, два листа.

– А откъде да знам, че не е измама?

– Когато узнаете цената, ще разберете, че не е измама.

– Не, ще разбера, че е много скъп. Откъде да знам, че не ме мамите?

Мъжът бръкна в една чанта, подпряна на единия крак на масата, извади листове хартия и ги подаде на Адриа.

Първите осем или десет години на поредицата А tot vent трябваше да чакат друга възможност. Адриа Ардевол цял следобед разглеждаше листовете хартия и ги сравняваше с удостоверението за автентичност, като се питаше откъде ли е могло да изскочи това съкровище, и накрая реши, че може би е по-добре да не разпитва повече.

Не зададох нито един въпрос, който да не се отнася до автентичността на ръкописа, и накрая платих огромна сума след едномесечни колебания и дискретни консултации. Това беше първият ръкопис от двайсетте в моята колекция, който купих собственоръчно. Вкъщи, събирани от баща ми, вече имах двайсет отделни страници от La Recherche, целия ръкопис на The Dead274 от Джойс, няколко страници от Цвайг, оня мъж, който се е самоубил в Бразилия, ръкописа за освещаването на манастира „Сант Пере Бургалски“ от абат Делигат. От този ден разбрах, че съм обсебен от същия демон, както моят баща. Гъдел в стомаха, парене в пръстите, пресъхнала уста... всичко това поради съмнение относно автентичността, цената на ръкописа, страх да не изпусна възможността да го притежавам, страх да не би да платя прекалено много, страх да не би да предлагам прекалено малко и да видя как изчезва от моя живот... „Разсъждение за метода“ беше моят скромен принос, първата песъчинка.

269 Числата от едно до четири на арамейски. – Б. р.

270 Много добре (арам.). – Б. р.

271 Романна поредица на каталонското издателство „Проа“, основано през 1928 г. – Б. р.

272 „Разсъждение за метода. За правилно ръководене на разума и за търсене на истината в науките“ (фр.) – съчинение на френския философ Рене Декарт. – Б. пр.

273 „Диоптрика“, „Метеори“, „Геометрия“ (фр.). – Б. пр.

274 „Мъртвите“ (англ.) – заглавието на заключителния разказ от цикъла „Дъблинчани“ на ирландския писател Джеймс Джойс. – Б. р.