Изповядвам

* * *

– Ти откъде си? – попита с рязък глас, без да вдига глава от книжата. Накрая все пак трябваше да вдигне глава, защото момиченцето мълчеше и го гледаше стъписано. Стискаше в ръцете си една мръсна салфетка и доктор Буден започна да се нервира. Повиши глас:

– Ще застанеш ли мирно?

Момиченцето застана неподвижно, но лицето му си оставаше стъписано. Лекарят въздъхна, пое въздух и се въоръжи с търпение. В този момент звънна телефонът на бюрото му.

– Да? / Да, Хайл Хитлер. / Кой? – учуден. / Свържете ме. (...) – Хайл Хитлер. Ало. – Нетърпеливо: Ja, bitte?369 Сега пък какво става? – раздразнен. / Кой е този Лотар? – ядосан. / А! – възмутен: – Бащата на отвратителния Франц? / И какво искаш? / Кой го е задържал? Но защо? / Момиче... Тук аз наистина... / Сега съм много зает. Да не искаш да ни изложи? / Все нещо трябва да е направил. / Виж, Херта: всеки си плаща за стореното.

Погледна момиченцето с мръсната салфетка:

– Holländisch?370 – попита. По телефона: – За теб не знам, но аз работя. Имам много работа, не мога да се занимавам с такива глупости. Хайл Хитлер!

Затвори телефона. Гледаше момиченцето в очак­ване на отговор.

То кимна утвърдително. Сякаш holländisch беше първата дума, която разбираше. Доктор Буден сниши глас да не би някой да чуе, че не говори на немски, и я попита на нидерландския, на който говореха братовчедите му, от кое селище е и тя отговори от Антверпен. Искаше да му каже, че е фламандка, живее на улица „Аренберг“, да попита къде е баща й, когото бяха отвели някъде. Но остана с отворена уста, наблюдавайки този мъж, който сега й се усмихваше.

– Ти ще правиш само това, което аз ти кажа.

– Боли ме тук – и показа тила си.

– Няма нищо. Слушай ме сега.

Тя го погледна с любопитство. Лекарят настоя:

– Трябва да ме слушаш. Разбра ли?

Момиченцето отвърна „не“ с глава.

– Тогава ще трябва да ти откъсна носа. Сега разбра ли ме?

Гледаше търпеливо как детето ужасено, бясно повтаряше „да“ с глава.

– На колко години си?

– На седем и половина – отговори, като прибави малко, за да се представи за по-голяма.

– Име?

– Амелия Алпертс. Улица „Аренберг“, номер двайсет и две, трети етаж.

– Добре, добре.

– Антверпен.

– Достатъчно! – раздразнено – И престани да мачкаш тази гадна кърпа, ако не искаш да изчезне.

Момиченцето сведе поглед, инстинктивно сложи ръце отзад, криейки салфетката на сини карета, може би за да я защити. Не можа да спре една сълза.

– Мамо – изплака тихичко.

Доктор Буден почука с пръсти и един от двамата близнаци, който подпираше стената в дъното, се приближи и хвана грубо момиченцето.

– Пригответе я. –нареди лекарят.

– Мамо! – извика малката.

– Хайде, следващата – каза лекарят, без да вдига глава от досието на бюрото.

– Holländisch? – чу момиченцето със салфетката на бели и сини каренца, докато я вкарваха в една стая, където много силно миришеше на лекарства, а аз не знаех какво да правя от тук нататък: нито едно оправдание, нито едно обяснение, защото Лаура не ми поиска. Би могла спокойно да ми каже ти си долен лъжец, защото ми каза, че няма друга жена; би могла да ми каже какво ти пречеше да ми кажеш; можеше да ми каже ти си подлец; можеше да ми каже през цялото време ме използваше, можеше да ми каже много неща. Но нищо не каза, животът в кабинета си продължи както винаги. Няколко месеца почти не влизах там. На два пъти се срещнахме в двора и се засякохме в бара. Аз станах невидим. Много ми беше трудно да свикна. Извинявай, Сара, че не ти казах това по-рано.

В края на един много напрегнат месец доктор Конрад Буден свали очилата и разтърка очи. Беше останал без сили. Чу как някой удари токове пред бюрото му и вдигна глава. Обершарфюрер Барабас стоеше пред него, заел стойка „мирно“, изпънат, винаги на разположение, в очакване на заповеди. С уморен жест докторът посочи издутата папка, на която се виждаше добре името на доктор Ариберт Фойгт, и той я взе. Когато подофицерът удари силно токове, докторът трепна, сякаш го беше ударил по главата. Барабас излезе от кабинета с подробния доклад, в който се обясняваше, че за съжаление, експериментът по регенериране на пателарното сухожилие, състоящ се в това да се оголи сухожилието, да се среже, да се намаже с помадата на доктор Бауер и да се наблюдава дали започва процес на регенерация без помощта на шев, не беше дал очакваните резултати нито при възрастни, нито при деца. При възрастните се предполагаше, че няма да е ефикасна, но се надяваха, че с помощта на помадата „Бауер“ при подрастващи регенерацията ще бъде впечатляваща. Този провал означаваше край на възможността да се поднесе триумфално на човечеството едно чудотворно лекарство. Колко жалко, защото, ако бяха успели, освен триумф това щеше да донесе на Бауер, Фойгт и на него самия невероятна печалба.

Никога не беше му коствало толкова да обяви за приключен един експеримент. След като месеци наред беше гледал стенещи зайчета – като мургавото момченце или като момченцето албинос, което повтаряше Тėve, Tėve, Tėve371, свито в ъгъла на леглото, отказваше да излезе и накрая трябваше да го елиминират направо там, или като онова момиченце с мръсния парцал, което не можеше да стои право без патерици и ако не му даваха успокоителни, ревеше от болка, за да бърка в здравето на целия персонал, сякаш не им стигаха отговорността за експериментите и бруталният натиск на тоя тъпак, неговия шеф, който явно имаше добри връзки, щом дори Хьос не беше в състояние да го прати на фронта, за да ги остави на мира – след всичко това трябваше да приеме, че е безполезно да се очакват по-благоприятни резултати при хрущяла, третиран с помадата Бауер. Двайсет и шест зайчета, момчета и момичета, и нито една възстановена тъкън, правеха очевидни заключенията, които пращаше, за голямо свое съжаление, на професор Бауер. И един прекрасен ден доктор Фойгт замина с пощенския самолет, без да каже довиждане. Беше много странно, защото не остави никакви инструкции за по-нататъшното провеждане на експериментите. Доктор Буден разбра причината по пладне, когато започнаха да пристигат новини за тревожната близост на Червената армия и за недостатъчната ефективност на немските отбранителни линии. И като главен представител на медицинските власти в лагера реши, че трябва всичко да бъде напълно заличено. Първо с помощта на Барабас в продължение на пет часа гори книжа и снимки, за да не остане ни едно документно доказателство, което би могло да събуди подозрение, че в Биркенау са правени експерименти с деца, стиснали отчаяно някакъв мръсен парцал. Никаква следа от причинената болка – беше толкова невероятно, че едва ли някой би повярвал. Всичко да се изгори, Барабас, а глупакът повтаря колко жалко, толкова време, толкова работа отива на вятъра, превръща се в дим. И никой от двамата не помисли за всички хора, които се бяха превърнали в дим също тук, на двеста метра от лабораторията. Някъде в Министерството на здравеопазването сигурно имаше копия, изпратени от изследователския отдел, но кой ще вземе да ги търси, когато единственото, което има значение, е да се спаси кожата.

С почернели от пушека ръце, възползвайки се от нощната тъмнина, влезе в спалнята на зайчетата заедно с верния Барабас. Всяко дете в своето легло. Сложи им инжекция в сърцето без обяснения. Само на онова момче, което попита каква е инжекцията, отговори, че ще успокои болката в коленете му. Другите умряха вероятно съзнавайки, че най-после ще умрат. Момиченцето с мръсния парцал единствено го посрещна съвсем будно, с обвиняващи очи. И то попита защо. Но по друг начин. На своите седем години беше способно да попита имаше ли нужда от всичко това. Попита защо и го погледна в очите. Седмиците болки бяха прогонили страха и седнала на леглото, разтвори блузката си, за да намери Барабас точното място за инжекцията. Но тя гледаше доктор Буден и го питаше защо. Този път той трябваше да отклони поглед против волята си.

Защо. Waarom.372 Повтаряше, докато устните й потъмняха, оцветени от смъртта. Ако едно момиченце на седем години не се отчайва пред смърт­та, значи вече е напълно отчаяно и съсипано. Иначе не може да се обясни такова самообладание. Waarom.

След като подготви бягството от лагера на зазоряване заедно с няколко външни офицери, за пръв път от много месеци доктор Буден не спа добре. Заради едно waarom. И едни тънки устни, които потъмняваха. И обершарфюрер Барабас, усмихвайки се, му слагаше инжекция на него, без да му сваля униформата, и се усмихваше с устни, почернели от смъртта, която не идваше, защото сънят не свършваше.

Призори, без да вдигат шум, преди оберлагерфюрер Рудолф Хьос да се усети, двайсетина офицери и подофицери, между които Буден и Барабас, вече се бяха отправили на път към което и да е място, стига да е далеч от Биркенау.

369 Да, моля (нем.). – Б. пр.

370 Холандски (нем.). – Б. пр.

371 Татко, татко, татко (литов.). – Б. пр.

372 Защо (нидерл.). – Б. пр.