Изповядвам

34

Бяха изминали две хилядолетия от Сътворението на света според десетичната система, когато бях подредил всички книги из къщата, но още не бях се заел сериозно с кабинета на баща ми. Адриа беше решил да прибере в третото чекмедже на бюрото с ръкописите, разпределени в пликове, купчината неподдаващи се на класифициране документи на баща му, които нямаха връзка с магазина, нито входящ номер, защото господин Ардевол вписваше в специален регистър всички ценни документи, които оставяше за себе си – по този начин започваше да се наслаждава на предмета, който беше преследвал дни наред, а може би и години. В библиотеката всичко беше подредено. Почти всичко. Само неподдаващите се на класификация документи не бяха класифицирани, но поне бяха събрани на едно място. Адриа беше ги беше натикал в третото чекмедже, с искреното обещание да ги прегледа веднага щом намери време за това. Явно му бяха нужни няколко години, докато намери време.

Между документите в третото чекмедже беше кореспонденцията. Странно, че един толкова педантичен човек като баща ми е сметнал кореспонденцията за материал, неподлежащ на класифициране, и не е оставил копие от своите писма, а е запазил само получените. Бяха в две стари издути папки, които аха да се скъсат. Имаше отговори от някой си Морлен, вероятно на професионални запитвания на баща ми. Освен това имаше пет много странни писма, написани на безупречен латински, пълни с трудноразбираеми алюзии, от един свещеник на име Градник. Беше от Любляна. Говореше най-вече за непоносимата духовна криза, която от години го измъчвала. От думите му се разбираше, че е бил състудент на баща ми в Грегорианския университет; молеше го спешно да му напише мнението си относно богословски въпроси. В последното писмо тонът беше друг. Беше изпратено от Йесенице през есента на 1941 година и започваше с думите много е вероятно да не получиш това писмо, но не мога да не ти пиша, ти си единственият, който винаги ми е отговарял, даже когато бях най-самотен, като свещеник и гробар сред снеговете и леда на едно селце близо до Камник319, чието име се постарах да забравя завинаги. Може би това е последното ми писмо, защото е много вероятно да умра всеки момент. Вече стана една година, откакто хвърлих расото. Не е замесена жена. Всичко се свежда до загуба на вярата. Капка по капка губех вяра, не съумях да я запазя. Отговорен съм за това: confiteor. След последното писмо, което ти писах, и след твоите окуражителни думи, които за мен бяха голяма подкрепа, вече мога да говоря по-обективно. Лека-полека осъзнавах, че работата, която върша, няма никакъв смисъл. Ти трябваше да избираш между една неотразима любов и живота на свещеник. Аз не съм срещал жена, която да ме омае така. Всичките ми тревоги са духовни. Измина една година, откакто взех важното решение. Днес, когато цяла Европа е във война, установявам, че съм бил прав. Всичко е безсмислено, Бог не съществува и хората трябва да се защитават както могат от опустошителното време. Знаеш ли, възлюбени приятелю, толкова съм сигурен в направената крачка, че преди няколко седмици направих още една – постъпих в народната армия. Накратко, бих могъл да кажа, че съм сменил расото с пушка. По-полезен съм, като се стремя да спася моя народ от Злото. Съмненията се разсеяха, приятелю Ардевол. Преди години говорех за Злото, за Лукавия, за Дявола... но бях неспособен да разбера природата на Злото; опитвах се да размишлявам за злото, породено от чувство на вина, за злото от мъка, за метафизичното зло, физическото зло, абсолютното и относителното зло и най-вече – за първопричината за злото. И след толкова умувания, след като си бях блъскал главата, се оказваше, че трябва да изслушвам набожните жени от моята енория, които изповядваха ужасното престъпление, че не са спазвали достатъчно строго еднодневния пост преди причестяването. Боже мой, вътрешният глас ми казваше не е възможно, не е възможно, Драго, твоят живот губи смисъл, ако изобщо искаш да продължаваш да бъдеш полезен за човечеството. Напълно осъзнах това, когато една майка ми каза как така Бог позволява моята дъщеричка да умре в страшни мъки, отче, как така Бог не се намесва, за да предотврати това. Аз нямах отговор и като се чух как й чета проповед за първопричината за Злото, млъкнах засрамен, помолих я за прошка и казах, че не знам. Казах й не знам, Андрея, прости ми, не знам. Може би ще се разсмееш, скъпи Феликс Ардевол, ти който ми пишеш дълги писма в защита на егоистичния цинизъм, който според твоите думи изпълва живота ти. Съмненията ме задушаваха, защото се чувствах безпомощен пред сълзите, но сега вече не е така. Вече знам къде е Злото. Даже абсолютното зло. Казва се Химлер. Казва се Хитлер. Казва се Павелич. Казва се Лубурич и зловещото му творение Ясеновац320. Казва се СС и Абвер. Войната изважда на показ най-животинската страна на човешката природа. Но злото съществува и преди войната и не зависи от някаква ентелехия, а от хората. Затова моя неразделна другарка от няколко седмици насам е една пушка с телескопичен мерник, защото командирът ме смята за добър стрелец. Скоро ще влезем в битка. И тогава ще обезглавявам Злото с всеки изстрел. Не ме притеснява тази мисъл, щом на мушката държа нацист, усташ или просто, да ме прощава Бог, вражи войник. Злото си служи със страха и с абсолютната жестокост. Предполагам, че командирите ни разказват ужасяващи истории за противника, за да са сигурни, че ще се изпълним с гняв и всички ще искаме да се изправим лице в лице срещу него. Някой ден ще убия човек и се надявам да не изпитам никакво съжаление. Присъединих се към една група с много сърби, които живеят в хърватски села, но са били принудени да избягат от страх пред усташите; тук сме четирима словенци и един от многото хървати, които вярват в свободата. Макар да нямам военен чин, някои ми викат сержант, защото веднага ме забелязват, да, все така съм висок и дебел. А словенците ми викат отче, защото веднъж се напих и види се, съм се разприказвал, пада ми се. Готов съм да убивам, докато не ме убият. Не изпитвам никакви угризения, нито се разкайвам за това, което правя. Вероятно ще загина в някоя престрелка – говори се, че немската армия настъпва на юг. Всички знаем, че всяка военна операция оставя след себе си убити, ще има и сред нас. На война избягваме да се сприятеляваме, всички сме едно, защото всички зависим един от друг; оплак­вам смъртта на този, който вчера закусваше до мен и когото така и не успях да попитам как се казва. Какво говоря, свалям си маската: изпитвам ужас при мисълта да убия някого. Не знам дали ще мога. Но Злото това са конкретни хора. Надявам се да бъда смел и да мога да натисна спусъка, без да ми трепне сърцето.

Пиша ти от едно словенско градче, казва се Йесенице. Ще поискам да ми сложат печат на писмото, все едно няма война. И ще го отнеса с нашия камион, който днес заминава пълен с пощенски чували – не искат да стоим със скръстени ръце, докато чакаме да започне истинският сблъсък, и затова ни карат да вършим нещо полезно. Но това писмо ще поверя на Янчар321, той е единственият човек, способен да направи нужното, за да го получиш. Нека Бог, в когото вече не вярвам, да му помага. Моля те да ми пишеш както винаги на пощенския клон в Марибор. Ако не ме убият, ще чакам с нетърпение отговора ти. Чувствам се толкова самотен, скъпи Феликс Ардевол. От смъртта лъха студ и аз все по-често треперя. Твой приятел Драго Градник, бивш свещеник, бивш богослов, отказал се от блестяща кариера в курията на люблянската епархия, а може би и в Рим. Твоят приятел, който сега е първокласен стрелец при партизаните и няма търпение да изтръгне Злото от корен.

Освен това имаше писма от десетина антиквари, колекционери и брокантери от цяла Европа в отговор на конкретни запитвания от страна на баща ми. И две писма от доктор Вуан от Шанхай, в които той уверяваше на неправилен английски, че онзи щастлив ръкопис (без повече пояснения) никога не е бил в ръцете му, желаеше дълъг и щастлив живот, успех в делата и растящо благополучие в личните, семейните и сърдечните отношения. Почувствах, че благопожеланията на доктор Вуан се отнасят и за мен. Имаше и много други най-различни документи.

Един скучен дъждовен следобед, понеже бях прик­лючил с проверката на изпитните работи и нямах желание да мисля за философията на езика, реших да си скучая вкъщи, без да чета, просто да бездействам. Театрите не предлагаха почти нищо, концертите не ме привличаха и толкова години не бях ходил на кино, че нямах желание да проверявам дали все още се правят цветни филми. И така, прозях се и си рекох, че е дошло време да подредя най-после книжата на баща ми. И така, сложих на грамофона тетралогията322 и се захванах за работа. Първото, което ми попадна, беше едно от писмата на Морлен, който живееше в Рим и, изглежда, беше свещеник, макар че още не знаех със сигурност това. И точно в този момент ми се прииска да си изясня някои неща от живота на баща ми. Не защото смятах, че така ще си изясня обстоятелствата около смъртта му – просто защото всеки път, когато отварях личния му архив, откривах по някоя малка изненада, която ме засягаше. Може би затова ти пиша неуморно от толкова седмици вече, както не съм правил никога през живота си. По всичко личи, че кучето, което ме е подгонило, всеки момент ще ме хване. Може би затова събирам откъслечни спомени – защото, ако все пак им дойде времето, ще ми бъде много трудно да ги подредя както подобава. Така че продължих да се занимавам с подбора. В продължение на два часа, още по време на пролога (вече бяхме стигнали до момента, когато разярените Вотан и Логе открадват пръстена и нибелунгът произнася ужасното проклятие за нещастията, които ще сполетят всеки, който го сложи на пръста си), подреждах кореспонденцията и няколко рисунки на различни предмети, направени вероятно от баща ми. И след повече от час и половина, когато Брюнхилда не се подчинява на Вотан и помага на горкичката Зиглинда да избяга, намерих един лист с вече излезлия от употреба холандски формат323, с текст на иврит, две пожълтели страници, изписани с мастило, и познах почерка – беше на баща ми. Очаквах да открия някое от хилядите неща, привлекли любопитството му, и когато започнах да чета, си помислих, че моят позабравен иврит няма да ми позволи да прочета с лекота текста. След пет безплодни минути, след напразни справки в речниците, дойде изненадата. Текстът не беше на иврит, а на арамейски, но замаскиран, скрит в еврейската азбука. Беше ми странно да го чета така, защото съм свикнал да чета арамейски на древносирийската азбука. Трябваше само да започна. За минута разбрах две неща: първо, че доктор Гомбрен е свършила добра работа, защото лесно се справям с арамейския, и второ, че това не е копие на древен текст, а писмо от баща ми до мен. До мен! Баща ми, който приживе се беше обърнал лично към мен може би петдесетина пъти и почти винаги за да ми каже какви, по дяволите, са тези крясъци, беше написал нещо, предназначено за неговия пренебрегван син. И можах да се убедя, че се е справял с арамейския много по-добре от мен. Вече бях прочел цялото писмо, когато Зигфрид, безстрашният син на Зиглинда, с жестокостта, присъща на героите, уби нибелунга Миме, който го е отгледал, за да осуети неговото предателство. Гората на героите, текстът на арамейс­ки, всичко зовеше за кръв. Около мен – само кръв. Наведен над текста, без да го вижда, Адриа мислеше за ужасните неща, които беше прочел, и остави плочата да се върти повече от половин час, преди да я обърне от другата страна. Сякаш действащите лица повтаряха движенията си до безкрай под акомпанимента на лекото пукане на иглата. И той като Зигфрид беше смаян от откритието. Защото писмото започваше с думите скъпи сине Адриа. Пиша ти за тази тайна със слаба надежда, че някой ден след много години ще научиш какво се случи. Най-вероятно е това писмо да се загуби завинаги сред книжата, които постепенно ще изчезват, погълнати от ненаситните безкрили насекоми, които неотлъчно съпътстват притежателите на библиотеки със стари книги. Ако го четеш, значи си подредил моите книжа, направил си това, към което те насочвах, и си научил иврит и арамейски. А ако си научил иврит и арамейски, сине, значи си станал учен, какъвто си представях, че ще бъдеш. И значи аз съм спечелил партията срещу майка ти, която иска да те направи неуспял цигулар. (Всъщност на арамейски пишеше неуспял свирач на ребек324, но си личеше гадният характер на баща ми). Искам да знаеш, че ако четеш това, значи не съм могъл да се върна вкъщи и да го унищожа. Не знам дали официалната версия ще е, че съм станал жертва на катастрофа, но искам да знаеш, че съм бил убит и че моят убиец се казва Ариберт Фойгт, бивш лекар нацист, участвал в чудовищни опити (спестявам ти подробности), който иска да си върне цигулката сториони, която някога му отнех чрез изнудване. Отивам далеч от къщи, така че гневът му да не падне върху вас, както птичката, преструвайки се на ранена, отвежда хищника далеч от малките си. Не търси убиеца. Когато четеш това писмо, сигурно вече отдавна ще е умрял. Не търси и цигулката, не си струва. Не търси това, което аз намирах в много от предметите, които колекционирах – задоволството да притежаваш редки вещи. Не го търси, защото то постепенно поглъща човека и е страст, която няма граници и те кара да правиш неща, за които после ще съжаляваш. Ако майка ти е жива, спести й историята, която ти разказвам. Сбогом. А долу – нещо като послепис, който ме накара да се почувствам нещастен. Послепис, в който казваше уби ме Ариберт Фойгт. Изтръгнах Виал от лапите му, изцапани с кръв. Знам, че са го пуснали на свобода и непременно ще дойде да ме търси. Фойгт е злото. Аз също съм злото, но Фойгт е абсолютното зло. И ако умра от насилствена смърт, не вярвай на тези, които ще ти говорят за катастрофа. Фойгт. Не искам да отмъщаваш, сине. Няма и да можеш, разбира се, защото, когато прочетеш това писмо, ако изобщо го прочетеш, Фойгт вече от много години ще гние в ада. Ако са ме убили, значи Виал, нашата сториони, е изчезнала от къщи. Ако покрай всичко това се заговори публично за Фойгт или за нашата цигулка, да знаеш, че съм открил чий е бил инструментът, преди Фойгт да го присвои: притежателката е Нече де Бук, белгийка. Желая от все сърце Фойгт да свърши зле и някой, не знам кой, да не го остави да спи спокойно, докато е жив. Но не искам това да си ти, защото не искам да те петня с моите дела. Вече си ме опетнил, татко, помисли си Адриа, защото си ме заразил със семейната болест: усещам сърбежа в пръстите, когато желая някой предмет. Арамейският текст свършваше с лаконичното сбогом, сине. Вероятно това са последните думи, които е написал. И нито дума, за да му каже обичам те, сине. А може би изобщо не го е обичал.

Грамофонът се въртеше безшумно, като акомпанимент към неговата стъписаност, и все пак Адриа беше малко учуден, че признанието на баща му за собствения му морален облик никак не го учуди. Мина много време, докато започна да си задава въп­роси – например защо не искаше да се знае, че го е убил един нацист като този Фойгт. Дали не се боеше, че ще се разкрият и други истории? За съжаление, мисля, че това беше причината. Знаеш ли как се чувствах, Сара? Като глупак. Винаги съм си мислил, че сам съм планирал живота си напук на всички, а се оказва, че съм правил това, което властният ми баща е разпоредил още от самото начало на историята. Като акомпанимент към това странно чувство сложих началото на Götterdämmerung325 и трите норни, дъщери на Ерда, се събраха край скалата на Брюнхилда и се заеха да плетат нишката на съдбата, както моят баща търпеливо беше плел нишките на моята съдба, без да попита за моето мнение, нито за мнението на майка. Но една от нишките, която баща ми беше приготвил за след смъртта си, неочаквано се беше скъсала и така се потвърдиха най-дълбоките ми страхове: аз бях виновен за ужасната му смърт.

– Ей, ей, ей! Ти ми каза три дни! – Никога не бях виждал Бернат така възмутен. – Минали са само три часа!

– Съжалявам, извинявай, кълна ти се. Сега. Трябва да стане сега или ще ме убият, кълна се.

– Не си държиш на думата. А аз те научих да правиш вибрато.

– Вибратото се получава от само себе си, не се учи – отвърнах отчаян. На дванайсет години не бях много силен в аргументите. И продължих много уплашен: – Ще ни открият и баща ми ще ме прати в затвора. И теб. Ще ти обясня, кълна се.

И двамата затвориха телефона едновременно. Трябваше да дава обяснения на Лола Чика или на майка си за това, че моите домашни по цигулка са у Бернат.

– Върви само по тротоара.

– Ама разбира се – отвърна обиден.

Срещнаха се пред сладкарница „Солà“. Отвориха калъфите и направиха размяната направо на земята, на ъгъла на „Валенсия“ и „Люриа“, безучастни към грохота на трамвая, който с голямо усилие се изкачваше по „Люрия“. Бернат му върна сторионито, а той му върна цигулката на Мадам д’Ангулем и му обясни, че баща му беше нахлул в кабинета, оставяйки вратата отворена. От стаята си Адриа беше видял ужасен как баща му отваря сейфа, вади калъфа и заключва сейфа, без да провери дали цигулката в калъфа е сторионито, а аз, кълна ти се, не знаех какво да правя, защото, ако му кажа, че е у теб, ще ме изхвърли през балкона, нали разбираш, и не знам какво ще стане, но...

Бернат го погледна студено:

– Всичко това е измислица.

– Не, наистина! В калъфа бях сложил моята учебна цигулка, за да не заподозре нищо, ако го отвори...

– Да знаеш, че не съм вчерашен.

– Кълна ти се! – Адриа, отчаян.

– Ти си бъзливец, който не си държи на думата.

Не знаех какво да кажа. Погледнах безпомощно моя побеснял приятел, който вече беше повече от педя по-висок от мен. Видя ми се като отмъстителен великан. Но повече се страхувах от баща си. Великанът отново отвори уста:

– Да не мислиш, че когато се върне, отвори сейфа и види сторионито, няма да започне да те разпитва?

– Какво да правя? А?

– Да избягаме. В Америка.

Тук Бернат ми хареса с неочакваната си солидарност. Двамата бягаме в Америка, колко гот. Не избягаха в Америка, а Адриа нямаше време да попита е, Бернат, как се свири на сторионито, забелязваш ли разликата, струва ли си старинната цигулка? Нито можа да разбере дали родителите му са забелязали нещо, или... Каза само ще ме убие, кълна се, че ще ме убие, върни ми я. Бернат си отиде мълчаливо, с гримаса, която показваше, че не вярва много на тази странна история, която точно сега взе да се забърква.

Денят Господен ще дойде като крадец, посред нощ. Шест едно пет четири две осем. Адриа прибра сторионито в сейфа, затвори го, изтри следите от тайния си набег и излезе от кабинета. В стаята му Карсън и Черния орел се преструваха, че нищо не знаят, и гледаха настрани, вероятно се чувстваха безсилни пред обстоятелствата. А той – с празен калъф и за да направи положението още по-тежко, Лола Чика надникна два пъти и попита от името на майка му днес ще учиш ли, или няма да учиш? И той на втория път каза ами боли ме мазолът на този пръст... виждаш ли? Не мога да свиря.

– Я да ти видя пръста? – каза майка, като влезе неочаквано, когато си залепвах трите картички, които успях да си купя в неделя на пазара „Сант Антони“.

– Нищо не виждам – каза la crudele326.

– Но мен ме боли, а не теб.

Майка се огледа, сякаш й беше трудно да приеме, че не я будалкам, и си излезе мълчаливо. За щастие, не отвори калъфа. Сега оставаше да чакам космическата разправия с баща ми.

Мea culpa. Умря по моя вина. Нищо че при всички случаи щеше да умре от ръката на оня тип Фойгт. Таксито го остави сам на третия километър и се върна в Барселона. През зимата в този час денят започваше да гасне много рано. Сам на пътя. Клопка, засада. Не се ли досети, тате? Може би си помислил, че е само една лоша шега. Феликс Ардевол погледна за последен път Барселона, простряна в краката му. Шум на мотор. Една кола слизаше от Тибидабо със запалени фарове. Спря пред него и от нея слезе синьор Фаленями, по-слаб, по-плешив, със същия голям нос и със светнали очи. Придружаваха го двама яки мъже и шофьорът, който се присъедини към тях. Всички с израз на отвращение. Фаленями му поиска цигулката със сух жест. Ардевол му я даде и той влезе в колата, за да отвори калъфа. Излезе от колата с цигулката в ръка.

– Ти да не мислиш, че съм идиот?

– Сега пък какво има? – Представям си баща ми повече раздразнен, отколкото уплашен.

– Къде е сториони?

– Мамка му. Ето я!

В отговор Фойгт вдигна цигулката и я смачка, удряйки я в една скала край шосето.

– Какво правите!? –баща ми, стреснат.

Фойгт сложи изтърбушената цигулка пред очите му. Горната част се беше разбила на парчета и се виждаше марката на инструмента:„Парамон“, улица „Карме“. Баща ми сигурно нищо не е разбирал.

– Не е възможно! Аз лично я взех от сейфа!

– Сигурно отдавна са ти я откраднали, тъпако!

Искам да си мисля, че когато е отговорил в такъв случай, скъпи синьор Фаленями, нямам представа у кого може да е сега този чудесен инструмент, му се е изплъзнала една усмивка.

Фойгт мръдна вежда и един от мъжете го удари с юмрук в стомаха; баща ми се преви надве, дъхът му секна.

– Спомни си, Ардевол!

И понеже баща ми не можеше да знае, че в този момент Виал беше в ръцете на Бернат Пленса-и-Пунсода, любимия ученик на госпожица Трульолс от Общинската консерватория в Барселона, нямаше как да си спомни. За всеки случай каза кълна се, че не знам.

Фойгт извади от джоба си онова толкова удобно за носене дамско пистолетче.

– Май ще се позабавляваме – каза. И посочи пистолета: – Помниш ли го?

– И още как. А вие оставате без цигулка.

Още един юмручен удар в стомаха, но си струваше. Отново тялото превито надве. Отново дъхът секнал, устата и очите широко отворени. А после, кой знае. Бързото зимно свечеряване е отстъпило място на нощта и безнаказаността и там са довършили баща ми по невъобразим начин.

– Хау.

– Я гледай, къде се бяхте покрили?

– Даже баща ти да беше занесъл Виал, пак щяха да му видят сметката.

– Черния орел има право – присъедини се Карсън. – Вече е бил мъртъв, ако може така да се изразя. – Плю сухо. – И той е знаел това, когато е излязъл от къщи.

– Защо не е погледнал цигулката?

– Бил е твърде разстроен, за да разбере, че това не е Виал.

– Благодаря ви, приятели. Но за мен това не е утеха.

Фойгт е подложил баща ми на мъчения, но е спазил джентълменската дума, дадена в Дамаск пред Морлен, да не падне и косъм от главата му, защото тогава баща ми вече беше напълно плешив. Не е могло да стане по друг начин. Също както Брюнхилда изпраща неволно Зигфрид на смърт, като издава на врага слабото му място, така и аз, като смених цигулката, станах причина за смъртта на баща си, който не ме обичаше. За да запази спомена за един безсрамник като Зигфрид Ардевол, когото не можа да обикне, Брюнхилда се закле, че тази цигулка ще остане завинаги у дома. Закле се, за да запази спомена за него, да. Но днес трябва да призная, че се заклех и заради сърбежа, който усещах в пръстите само при мисълта, че може да се разделя с нея. Ариберт Фойгт. Зигфрид. Брюнхилда. Боже мой. Confiteor.

319 Град в Словения, недалеч от Любляна. – Б. р.

320 Става дума за концентрационния лагер Ясеновац, създаден през 1941 г. от хърватските усташи по образец на нацистките лагери. – Б. р.

321 Своеобразно „намигване“ към известния словенски писател Драго Янчар, роден през 1948 г. в Марибор. – Б. р.

322 Става дума за тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ от Рихард Вагнер. – Б. р.

323 Лист хартия с размери 28 на 22 см. – Б. р.

324 Старинен лъков инструмент. – Б. р.

325 „Залезът на боговете“ (нем.) – последната част от Вагнеровата тетралогия. – Б. пр.

326 Жестоката (ит.). – Б. пр.