Изповядвам

* * *

Бяха в столовата и телефонът не преставаше да звъни, но Адриа не стисна главата си, за да изрази колко му е омръзнало, защото пред него седеше Бернат и му разказваше за една своя идея. За да не чува звънеца, отвори балконската врата и в столовата нахлу шумът от движението, смесен с детски викове и гукането на мръсните гълъби, които се кокошинеха на балкона над тях. Излезе на балкона и Бернат го последва. Вътре, в полумрака, „Санта Мария де Жери“ се осветяваше от залязващото слънце откъм Треспуй.

– Нямаш нужда да правиш това! Вече станаха дванайсет години, откакто си се утвърдил като музикант.

– На петдесет и три години съм. Не е никакво постижение.

– Свириш в Барселонския симфоничен оркестър.

– Какво?

– Свириш в Барселонския симфоничен оркестър! – повиши глас той.

– И какво от това?

– И свириш в квартет с музикантите Кома, по дяволите!

– Като втора цигулка.

– Винаги се сравняваш с другите.

– Какво?

– Винаги се...

– Хайде да влезем.

Адриа влезе в столовата, а Бернат – след него. Телефонът продължаваше да звъни. Затвориха балконската врата и уличната врява се превърна в поносим фон.

– Какво казваше? – попита Бернат, малко нес­покоен, защото чуваше телефонния звън.

Адриа си помисли сега ще му кажеш да преосмисли отношението си към Льоренс. Той страда и всички страдате, нали?

– Нищо, че винаги се сравняваш с другите.

– Не мисля, че е така. Но и така да е, какво от това?

Синът ти е тъжен. Служиш си със същите методи, с каквито си служеше баща ми спрямо мен, а това е ад.

– Имам чувството, че се пазиш да не те докосне дори и трошица щастие.

– Какво искаш да кажеш?

– Например, ако организираш това представяне, рискуваш да се провалиш. И да се ядосаш. И да ядосаш всички около теб. Нямаш нужда от това.

– Дали има нужда, или не, си е моя работа.

– Както искаш.

– А защо каза, че не е добра идея?

– Рискуваш никой да не дойде.

– Ама че си негодник. – Погледна движението през стъклото. – Слушай, защо не вдигаш телефона?

– Защото сега съм с теб – излъга Адриа.

Погледна към „Санта Мария де Жери“, без да я вижда. Седна на креслото и се обърна към приятеля си. Сега ще му кажа за Льоренс, закле се пред себе си.

– Ти нали ще дойдеш, ако го организирам? – Бернат настояваше на своето.

– Да.

– И Текла. И Льоренс, вече ставате трима присъстващи.

– Да: аз, Текла и Льоренс – трима. И представящият – четирима. И ти – петима. Бинго.

– Не бъди такъв злобар!

– Как си с Текла?

– Не е идеално, но караме някак си.

– Радвам се. Какво прави Льоренс?

– Добре е. – Позамисли се, преди да продължи: – С Текла поддържаме нещо като неустойчиво равновесие.

– А какво значи това?

– От месеци вече Текла намеква, че може да се разделим.

– Мамка му!...

– А Льоренс намира хиляди предлози, за да не се задържа в къщи.

– Съжалявам. А при Льоренс как вървят работите?

– Много внимавам, за да не оплескам нещата, и Текла е много търпелива, въпреки намеците за скъсване. Това е неустойчиво равновесие.

– А при Льоренс как вървят работите?

– Добре.

Мълчание. Звънът на телефона видимо дразнеше само Бернат.

Сега ще му кажа, че тези дни се виждам доста с Льоренс и ми изглежда тъжен. А Бернат ще отвърне: това е поза. Аз: не, ти си виновен Бернат, защото му устройваш живота, без негово съгласие. А Бернат ще каже сухо не се меси. А аз: трябва да се намеся, мъчно ми е за него. А Бернат ще каже натъртено: не-е-тво-я-ра-бо-та. Разбрахме ли се? А аз: да, съгласен съм, но е тъжен, иска да стане учител. Защо не позволяваш на сина ти да стане такъв, какъвто иска? А Бернат ще се изправи побеснял, сякаш отново съм се разделил с нашата сториони, и ще си тръгне, процеждайки през зъби проклятия, и няма да ми проговори никога повече.

– Какво си мислиш? – полюбопитства Бернат.

– Че... Че трябва много добре да подготвиш всичко. Да си осигуриш двайсетина души. И избери зала за двайсет и пет души. Това ще ти осигури успех.

– Много хитро.

Млъкнаха. Имам смелостта да му кажа, че писанията му не ми харесват, но не знам как да заговоря за Льоренс. Телефонният звън отново ги връхлетя. Адриа стана, вдигна слушалката и отново я сложи. Бернат не посмя да каже нищо. Адриа отново седна и продължи раговора, сякаш нищо не се беше случило.

– Не можеш да очакваш многобройна публика. В Барселона всеки ден се организират между осемдесет и сто културни прояви най-малко. Освен това хората те познават като музикант, а не като писател.

– Като музикант – не: аз съм един от цигуларите, които стържат с лъка на сцената. Като писател съм един неповторим автор на пет книги с разкази.

– Няма продадени и хиляда бройки от всички взети заедно.

– Само от „Плазма“ се продадоха хиляда бройки.

– Разбираш какво искам да кажа.

– Приличаш на моя издател, винаги ме подкрепяш.

– Кой ще представи книгата.

– Карлота Гарига.

– Това е добре.

– Добре? Страхотно е. Само заради нея ще дойдат много хора.

Бернат си тръгна, а той не му беше казал нито дума за Льоренс. И си остана с твърдото намерение да организира самоубийственото представяне на литературните си произведения: Бернат Пленса, траектория в прозата, вероятно ще пише на поканите. В този момент телефонът отново звънна, сякаш го беше дебнал, и Адриа се стресна както винаги.