Изповядвам

* * *

Едно е да слушаш ясно един разговор, а друго, много по-различно е да разбереш за какво става дума. Шпионската система, която използваше Адриа, за да разбере какво се крои в кабинета на баща му, беше сложна, а докато растеше на височина и на тегло, трябваше да става още по-сложна, защото вече не можеше да се задоволява с едно кътче зад дивана. Като чух първите крясъци, разбрах, че трябва да защитя по някакъв начин моя ангел от гнева на майка. През вратата, която води от стаичката с шкафовете към задния балкон и пералното помещение, стигнах до един прозорец с матово стъкло, който никога не се отваряше и гледаше към кабинета на баща ми. От този прозорец влизаше малко дневна светлина, която стигаше до кабинета. Излегнат под прозореца, можех да слушам разговора. Сякаш бях там. Аз вкъщи винаги бях навсякъде. Почти. Майка, пребледняла, дочете писмото и погледна към стената.

– Откъде да знам, че е вярно?

– Защото наследих имението Казик в Тона.

– Моля?

Моят ангел подаде в отговор още един документ, по силата на който нотариусът Гаролера от Вик удостоверяваше, за да послужи навсякъде, дарението на къщата, плевнята, езерото, хармана и трите парцела земя на имението Казик на Даниела Амато, родена в Рим на 25 декември, 1919 година, дъщеря на Каролина Амато и с неизвестен баща.

– Имението Казик в Тона? – Твърдо: – То не беше на Феликс.

– Беше. Сега вече е мое.

Майка се постара да скрие треперенето на ръката, с която държеше документа. Върна го с презрителен жест на собственицата му.

– Не знам накъде биете. Какви претенции имате?

– Магазина. Имам право върху него.

По тона на гласа разбрах, че моят ангел каза това с възхитителна усмивка, от което изпитах желание да я обсипя с целувки. Ако бях на мястото на майка, щях да й даря магазина и всичко, каквото пожелае, при условие никога да не се разделя с тази усмивка. Но вместо да й дава каквото и да било, майка взе да се смее, преструвайки се, че се смее от сърце – фалшив смях, който отскоро беше прибавила към репертоара си. Започнах да се плаша, защото още не бях свикнал с тази черта от характера на майка, безмилостна черта, на антиангел. Винаги я бях виждал или със сведен поглед пред баща ми, или затворена в себе си и студена, когато овдовя и се залови да прави планове за бъдещето ми. Но никога не я бях виждал да щрака с пръсти, изисквайки повторно документите за собственост на имението Казик, и да казва след пауза изобщо не ми пука какво пише в тоя шибан документ.

– Това е законен документ. Имам право на моята част от магазина. Затова съм тук.

– Адвокатът ми ще ви уведоми, че отказвам всяко ваше предложение. Всяко.

– Дъщеря съм на вашия съпруг.

– Все едно ми казвате, че сте дъщеря на Ракел Мелер155. Това е измислица.

Моят ангел каза не, госпожо Ардевол, не е никаква измислица. Погледна внимателно наоколо и повтори не е никаква измислица. Вече съм била в този кабинет, преди петнайсет години. И тогава не ме поканиха да седна.

– Каква изненада, Каролина – каза Феликс Ардевол със зяпнала уста, напълно объркан. Дотам, че гласът му секна от ужас. Покани двете жени да влязат и ги въведе в кабинета, преди Лола Чика, която се занимаваше с чеиза на Карме, да разбере за това толкова ненавременно посещение.

Тримата – застанали прави в кабинета, докато в останалата част на жилището цари голямо оживление, хамали качват мебелите на майка, скрина на баба, огледалото от антрето, което Феликс се е съгласил да се сложи в стаята с шкафовете, хора влизат и излизат, а Лола Чика, която само за два часа престой вече знае и плочките на пода в дома на господин Ардевол – Боже мой, какъв голям апартамент ще има момичето. А вратата на кабинета – затворена, и тези неканени гостенки, които никак не й вдъхват доверие, но тя не може да си пъха носа в работите на господин Феликс.

– Зает ли си? – попита по-възрастната жена.

– Много. – Вдигна ръце. – На голям зор сме. – Сухо: – Какво искаш?

Тя се засмя откровено. Той не знаеше къде да гледа. За да излезе от неловкото положение, Феликс посочи с глава младата жена и макар да знаеше отговора, попита коя е тази толкова красива госпожица?

– Дъщеря ти, Феликс.

– Каролина, аз...

Каролина беше разбрала почти всичко в момента, в който нейният семинарист с чистия поглед на добър човек се стъписа като жалък страхливец, когато тя го накара да сложи длан на корема й.

– Ама нали само три-четири пъти сме лягали заедно! – беше казал той, смаян, блед, уплашен, потресен, плувнал в пот.

– Дванайсет пъти – сериозно отговори тя. То и веднъж е достатъчно.

Мълчание. Да скрие смущението. Да гледа бъдещето. Да се огледа за изход. Да погледне момичето в лицето и да чуе как му казва с блеснали от вълнение очи нали се радваш, Феликс?

– О, разбира се.

– Ще имаме дете, Феликс!

– Колко хубаво. Колко се радвам.

На другия ден избяга от Рим, като заряза следването по средата. Най-много съжаляваше, че не можа да присъства до края на курса на патер Фалуба.

– Феликс Ардевол? – каза епископ Муньос и остана с отворена уста. – Феликс Ардевол-и-Гитерес? – Разтърси отрицателно глава. – Не е възможно.

Той, седнал зад бюрото в кабинета си, а мосен156 Аятс, застанал прав, с папка в ръка и в онази почтителна поза, която толкова дразнеше Негово Преосвещенство. От балкона на двореца се чуваше скърцането на кола, вероятно тежко натоварена, и крясъкът на жена, която се караше на дете.

– Възможно е, да. – Секретарят на епископа не съумя да потисне задоволството в гласа си. – За съжаление, наистина го е направил. Една жена е забременяла от него и...

– Спестете ми подробностите – каза епископът.

След като беше информиран изчерпателно и за най-малките подробности, монсеньор Муньос се оттегли за молитва, защото душата му беше объркана, мърморейки скандализиран какво щастие, че монсеньор Торас-и-Бажес си спести срама заради постъпката на този, за когото всички казваха, че е перлата на епархията, а мосен Аятс сведе смирено очи, защото отдавна знаеше, че Ардевол не е никаква перла. Голям хитрец, голям философ и прочее, но завършен мошеник.

– Как разбра, че утре се женя?

Каролина не отговори. Дъщеря й не можеше да откъсне очи от лицето на този господин, който бил неин баща, и не следеше разговора. Каролина погледна Феликс – по-дебел, не толкова чаровен, рано състарен, потъмняла кожа, бръчки около очите – и сдържа усмивката си.

– Твоята дъщеря се казва Даниела.

Даниела. Прилича на майка си, когато се запознах с нея.

– В онзи ден, на същото това място – каза моят ангел – вашият съпруг ми подписа дарението на имението Казик под клетва. А когато вие се върнах­те от Майорка, дарението беше оформено юридически.

Сватбеното пътешествие до Майорка, дните със съпруга, който вече не сваляше шапка, когато я срещаше, защото по цял ден бяха заедно и затова не можеше да й каже как си, красавице. Или пък можеше, но не казваше; отначало се отнасяше с голямо внимание към всичко, което тя вършеше, но лека-полека се отдаваше все повече на безмълвните си мисли, аз никога не знаех какво прави баща ти, замислен и мълчалив всеки божи ден, сине. Цял живот мисли и мълча. И от време на време крещеше или шамаросваше онзи, който се окажеше най-близо до него, защото сигурно си е спомнял за онази италианска курва и много му е липсвала, а сега, давай да й подаряваме имения.

– Как разбрахте, че съпругът ми е починал?

Моят ангел погледна майка в очите, сякаш не я е чула:

– Обеща ми. Не, закле ми се, че ще бъда един от наследниците.

– Е, вече би трябвало да знаете, че не сте един от наследниците.

– Не мислеше да умира толкова скоро.

– Всичко хубаво. Предайте поздрави на майка си.

– И тя почина.

Майка не каза съжалявам, нито нещо подобно. Отвори вратата на кабинета, а моят ангел на излизане доуточни, извръщайки се към нея:

– Една част от магазина е моя и ще се боря, докато ми бъде приз...

– Всичко хубаво.

Външната врата се хлопна силно, както в деня, когато баща ми излезе от къщи, за да го убият. Аз, да си призная, не можах да разбера кой знае какво. Имах само някакво смътно съмнение, и аз не знам за какво. По онова време ablativus absolutus157 нямаше тайни за мен, но животът имаше. Майка се върна в кабинета, заключи се, известно време рови в касата, извади оттам една зелена кутийка, махна розовото памуче и извади верижка, на която висеше много красив златен медальон. Върна го в кутийката и го изхвърли в кошчето за боклук. Тогава седна на дивана и се разплака и изплака всичко насъбрано от деня на сватбата й, с горчиво-сладък плач, от който сълзите много парят, защото са от мъка и гняв.

155 Известна испанска певица и актриса (1888–1962). – Б. пр.

156 Звание на духовник в Каталония, Арагон, Валенсия и Балеарските острови. – Б. р.

157 Самостоятелен аблатив – причастна конструкция в латинския език, състояща се от име в аблатив и съгласувано с него по род, число и падеж минало страдателно или сегашно деятелно причастие. – Б. р.