Изповядвам

* * *

Лаура се върна от Алгарве много почерняла. Видяхме се в кабинета сред бъркотията и наближилите септемврийски изпити; тя ме попита за Сара, аз й отговорих какво да ти кажа и тя не попита повече. Макар че по цели часове бяхме заедно в кабинета, не си казахме нищо повече и се преструвахме, че не се виждаме. След няколко дни обядвах с Макс, защото ми хрумна да направя една книга със заглавието на изложбата, в която да се включат всички портрети, голям формат, как ти се струва? Струва ми се прекрасна идея, Адриа; и с двата пейзажа. Добре, с двата пейзажа. Скъпа книга, изпипана, без бързане. Съгласен съм, изпипана. Поспорихме кой ще поеме разноските и накрая се споразумяхме да си ги поделим и аз се захванах за работа с помощта на галеристите от „Артипелаг“ и на Бауса. И заживях с надеждата, че може би ще успеем да започнем нов живот, ти вкъщи, добре гледана, ако все още искаш да живееш с мен, нещо, в което не бях сигурен, и ако се съгласиш и престанеш да си мислиш странни неща. Говорих с всички лекари: Далмау ме предупреди, че според информацията, която той има, Сара още не е добре и да не бързам да я прибирам вкъщи, доктор Реал има право. И че е много по-добре за душевното здраве на всички да не правим големи планове засега. Да свикнем с мисълта, че това е за дълго, и да се научим да живеем ден за ден, повярвай ми. А един ден Лаура ме пресрещна в коридора към аудиториите и ми каза връщам се в Упсала. Предложиха ми работа в Института по история на езиците и...

– Чудесно.

– Зависи. Заминавам. Ако ти трябва адвокатка, в Упсала съм.

– Лаура, нищо не ми трябва.

– Ти никога не си знаел какво ти трябва.

– Съгласен съм. Но сега знам, че няма да дойда в Упсала да те видя.

– Аз вече ти казах.

– Ти не може да чакаш другите да...

– Ей.

– Какво?

– Това е моят живот, не е твоят. Наръчника с указания си го пиша аз.

Повдигна се на пръсти и ме целуна по бузата; доколкото си спомням, не сме разговаряли никога повече. Знам, че живее в Упсала. Знам, че е публикувала шест-седем доста добри статии. Липсва ми, но желая да е срещнала по-свестен човек от мен. Междувременно ние с Макс решихме книгата с портретите да бъде изненада, най-вече за да избегнем тя да ни избие идеята от главите. Исках­ме нашето въодушевление да я поразтърси, да я заразим с него. Затова помолихме Жоан Пере Виладеканс да напише кратък увод и той го написа с голямо удоволствие. В няколко реда казваше толкова много неща за изкуството на Сара, че ме връхлетя трескав пристъп на ревност при мисълта как е възможно да има толкова страни и детайли в рисунките на Сара, които аз не съм могъл да видя. Много са и страните от твоя живот, в които също не съумях да вникна.

Постепенно, като се вглеждах в теб в болницата, открих една жена, способна да управлява света, без да е нужно да си мръдне пръста, само като говори, дава нареждания, предлага, изисква, моли и ме гледа с онези очи, които и до днес ме пронизват и ме раняват с любов и с не знам какво. Работата е там, че съвестта ми не беше чиста. Имаше едно име – Алпартс. Не знаех със сигурност дали е истинският собственик на цигулката. Знаех, че не е името, което баща ми беше написал в онова своеобразно завещание на арамейски. Не ти казах, Сара, но не правех нищо, за да изясня нещата. Confiteor.

Онзи блед и бавен следобед, без нито едно посещение, както вече ставаше обичайно, защото хората си имат работа, ти ми каза остани още малко.

– Ако Дора ми позволи.

– Позволява ти. Вече се погрижих за това. Трябва да ти кажа нещо.

Бях усетил, че вие с Дора се бяхте разбрали веднага, още от първия момент, без много приказки.

– Сара, не мисля, че е...

– Ей. Погледни ме.

Погледнах я натъжен. Все още с дълга коса, красавица. И ти ми каза хвани ръката ми. Така. По-нагоре, за да виждам. Така.

– Какво трябва да ми кажеш? – аз, уплашен, че отново ще подхване темата.

– Имах дъщеря.

– Какво?

– В Париж. Казва се Клодин и умря на два месеца. На петдесет и девет дни. Сигурно не съм била достатъчно добра майка, защото не забелязах болестта й. Клодин, тъмни като въглен очи, безпомощна, плачлива. И един ден, не знам какво й стана. Умря в ръцете ми, докато я карах в болницата.

– Сара...

– Това е най-дълбоката болка, която може да преживее човек: да почине детето ти. Затова не исках да имам повече деца. Би било несправедливо спрямо Клодин.

– Защо не ми разказа за това?

– Вината беше моя, а и нямах право да те натоварвам с толкова болка. Сега ще я срещна отново.

– Сара.

– Какво.

– Нямаш вина за това. И ти не трябва да умираш.

– Искам да умра, вече знаеш.

– Няма да позволя да умреш.

– Точно това казвах на Клодин в таксито. Не искам да умираш, не умирай, не умирай, не умирай, не умирай, Клодин, чуваш ли ме, мъничката ми?

Разплака се за първи път, откакто беше постъпила в болницата. За своята дъщеря, не за себе си, силната жена. Помълча известно време, оставяйки сълзите да текат. Избърсах ги внимателно с носна кърпа, мълчаливо и с уважение. Направи усилие и продължи:

– Но смъртта има повече власт от нас и моята малка Клодин умря. – Млъкна, изтощена от усилието. Още две сълзи и продължи: – Затова сега знам, че ще я срещна отново. Казвах й моя мъничка Клодин.

– Защо казваш, че ще я срещнеш отново?

– Защото знам, че е така.

– Сара... ти не вярваш в нищо. – Понякога не умея да мълча, признавам.

– Прав си. Но знам, че майките се срещат с мъртвите си дъщери. Ако не беше така, щеше да е невъзможно да се живее.

Млъкнах, защото, както почти винаги, ти имаше право. Адриа млъкна, защото също знаеше, че е невъзможно. Не можеше да й обясни, че злото е способно на всичко, въпреки че още не знаеше историята за живота на Матиас Алпартс, на смелата Берта, на настиналата тъща, Амеличе с коси като черен кехлибар, Тру с коси с цвят на благородно дърво и Жулиет, малката, с коси като златни нишки.

Когато Сара се върна в дома си в Huitième Arrondissement, обиколи целия апартамент, за да търси Бичо, и си мислеше къде се е заврял, къде се е заврял, къде се е заврял, къде се е заврял.

Котаракът беше под леглото, сякаш беше усетил, че положението е зле. Подмами го да излезе с лъжи и с думите ела, миличък, ела, и когато Бичо се довери на гласа на господарката си и излезе изпод леглото, грабна го, готова да го изхвърли през вътрешния балкон, защото не искам никога повече живо същество вкъщи. Никога повече някой, който може да умре. Но тревожното мяукане на котарака го спаси и я накара да се опомни. Закара го в организацията за защита на животните, съзнавайки, че е несправедлива към горкото животно. Сара Волтес-Епстейн прекара няколко месеца в траур, рисуваше абстракции в черно и прекарваше в мълчание часовете за работа, илюстрирайки приказки, които майките ще четат на своите живи и засмени дъщери, измисляше рисунки, които нейната мъничка Клодин никога няма да види, и се опитваше да не позволи болката да съсипе душата й. И точно една година по-късно я посети един продавач на енциклопедии. Разбираш ли, че не можех да се върна при теб веднага? Разбираш ли, че не исках да живея с никой, който може да умре? Разбираш ли, че не бях на себе си?

Млъкна. Млъкнахме. Оставих ръката й на гърдите и погалих бузата й: позволи ми. Казах й обичам те и исках да вярвам, че е по-спокойна. Нито за миг не посмях да те попитам кой е бащата на Клодин и дали е живял с теб, когато момиченцето е починало. Като нахвърляш само няколко щрихи от твоя живот, сякаш рисуваш с въглен, подчертавайки някоя сянка и пропускайки някоя черта, ти защитаваше правото си да пазиш за себе си своите тайни, заключената стая от приказката за Синята брада. А Дора ми позволи да остана до скандално късен час.