Изповядвам

* * *

Докато не седнахме един срещу друг, не си проговорихме. Четирийсет и пет минути неподдаващо се на оценка мълчание, защото това русо-синьо момиче го беше объркало напълно. Щом седнаха, след като бяха поръчали и чакали, отново мълчаливо, да им донесат първото ястие, Лаура нави на вилицата снопче спагети и те моментално изпопадаха.

– Голям негодник си – каза, преди да всмукне, наведена над чинията, единствения оцелял много дълъг спагет.

– Аз?

– С теб разговарям, да, ти.

– Защо?

– Нито съм ти адвокатка, нито ти трябваше това. – Остави вилицата в чинията. – Впрочем забелязах, че продавате антики.

– Аха.

– Защо не ми каза предварително?

– Трябваше да си мълчиш.

– Никой не благоволи да ми даде брошурата с инструкции за това пътуване.

– Извинявай, моя е вината.

– Ясно.

– Но ти се справи много добре.

– Е, исках да проваля всичко и да избягам, защото си мръсник.

– Права си.

Лаура успя да улови още един от спагетите и вместо думите й да ме разтревожат, ми хрумна, че с това темпо никога няма да си изяде порцията. Исках да й обясня сега това, което не й обясних предварително:

– Майка ми остави много точни инструкции как да продам магазина на Даниела. Даже посочваше как да я гледам и с какво изражение.

– Ти, така да се каже, играеше театър.

– В известен смисъл, да. Но ти ме надмина.

И двамата гледаха в чиниите си, накрая Адриа остави вилицата и закри пълната си уста със салфетката.

– Стойността на тежестта на историята! – каза и избухна в смях.

Вечерята продължи все така изпъстрена с големи петна мълчание. Стараеха се да не се гледат в очите.

– Значи, майка ти написа брошура с инструкции.

– Да.

– И ти ги прилагаше.

– Да.

– Забелязах, че си... не знам, различен.

– В какъв смисъл?

– Не какъвто си обикновено.

– Какъв съм обикновено?

– Няма те. Винаги си някъде другаде.

Мълчаливо гризяха маслините, без да знаят какво да си кажат, докато чакаха десертите. Накрая Адриа каза не знаех, че е такава ясновидка.

– Кой?

– Майка ми.

Лаура сложи вилицата на масата и го погледна в очите:

– Знаеш ли, че се почувствах използвана? – продължи. – Схвана ли, след всичко, което ти казах?

Погледнах я внимателно и видях, че синият пог­лед е овлажнял. Горката Лаура казваше голямата истина за своя живот, а аз не исках да я разбера.

– Извинявай. Не можех да го направя сам.