Изповядвам

* * *

Оказа се, че наистина образцовият валдхорнист на Франц-Паул Декер, Ромен Гюнзбург, срамежлив, рус и нисичък, таен пианист, е от рода Гюнзбург и познава Алин Елизабет Ивон дьо Гюнзбург, ама разбира се. Ромен беше от клона на бедните роднини и ако искаш, още сега ще се обадя на tante Алин.

– Господи... Тante Алин.

– Да. Тя се омъжи за не знам кого си, за един важен философ или нещо такова. Но винаги са живели в Англия. Защо питаш?

И Бернат го целуна два пъти, макар да не беше влюбен в Ромен. Планът му вървеше по мед и масло.

Трябваше да чакат до пролетта, до великденските гастроли, а преди това Ромен води дълги разговори с тante Алин и я спечели на своя страна. Пристигнаха в Лондон, където свършваше минитурнето на оркестъра, и още сутринта взеха един влак, който ги закара в Оксфорд. Когато натиснаха благозвучната камбанка на вратата, в Хедингтън Хаус като че ли нямаше никой. Спогледаха се в очакване, но никой не идваше да отвори вратата. Беше точно уреченият час. Не. Да, ситни стъпки. И най-накрая вратата се отвори. Елегантна жена ги погледна учудено.

– Тante Алин – каза Ромен Гюнзбург.

– Ромен?

– Да.

– Колко си пораснал! – излъга тя. – Ама ти беше такъв... – Посочи на височината на кръста. Чак тогава съобрази и ги покани да влязат, като се забавляваше да играе ролята си на съзаклятница.

– Ще ви приеме, но не мога да гарантирам, че ще прочете книгата.

– Благодаря от сърце, госпожо – каза Бернат.

Въведе ги в малко антре. На стените висяха партитури на Бах в рамки. Бернат му посочи с брадичка една от репродукциите. Ромен се приближи. Тихо:

– Нали ти казах, че съм от бедните роднини. – Относно партитурата в рамка: – Сигурен съм, че е оригинал.

Една врата се отвори и тante Алин ги въведе в голяма стая с книги от пода до тавана, десет пъти повече, отколкото в дома на Адриа. И бюро, зат­рупано с издути от книжа папки. И някой и друг куп книги с многобройни хартиени лентички за отбелязване. А зад бюрото, седнал в едно кресло – Исая Бърлин, с книга в ръка, се чудеше кои са тези двамата, които влизат в неговото светилище.

– Как мина? – попита Сара, когато се върнаха.

Бърлин изглеждаше уморен. Говори малко и когато Бернат му даде екземпляра от Der ästhetische Wille429, го взе, повъртя го, за да го разгледа отвън, и после отвори на съдържанието. Цяла минута никой не гъкна. Тante Алин намигна на племенника си. След като разгледа книгата, Бърлин я затвори, но я задържа в ръцете си.

– А защо смятате, че трябва да прочета тази книга?

– Ами аз... Ако не искате...

– Не се свивайте, младежо! Защо искате да я прочета.

– Защото е много добра. Прекрасна е, господин Бърлин. Адриа Ардевол е задълбочен и интелигентен човек. Но живее доста далеч от центъра на света.

Исая Бърлин сложи книгата на масичката и каза всеки ден чета и всеки ден съзнавам, че още нищо не съм прочел. От време на време трябва и да препрочитам, макар че препрочитам само онова, което заслужава привилегията да бъде препрочетено.

– А с какво може да заслужи тази привилегия? – Сега Бернат приличаше на Адриа.

– Със способността да завладее читателя, да го накара да се възхищава от дълбочината на книгата, която препрочита, или от красотата, която тя поражда. Макар че само по себе си препрочитането винаги предполага противоречие.

– Какво искаш да кажеш, Исая? – прекъсна го tante Алин.

– Една книга, която не заслужава да бъде препрочетена, не е заслужавала и да бъде прочетена. – Погледна гостите. – Попита ли ги дали искат чай? – Погледна книгата и веднага забрави конкретното си предложение. Продължи: – Но преди да я прочетем, не сме знаели, че не заслужава да бъде препрочетена. Животът е толкова жесток.

Поговориха по малко за всичко; двамата гости седяха на ръба на дивана. Не пиха чай, защото Ромен направи знак на леля си, че е по-добре да използват малкото време, което имат. Говориха и за турнето на оркестъра.

– Валдхорна? А защо свириш на валдхорна?

– Влюбен съм в звука й – отговори Ромен Гюнз­бург.

А след това го осведомиха, че на другия ден вечерта имат концерт в „Роял Фестивал Хол“. И той ги увери, че ще ги слуша по радиото.

Програмата включваше „Леонора“ (номер три)430, втората симфония на Роберт Герхард431 и четвъртата на Брукнер с Гюнзбург на валдхорната и още няколко десетки музиканти. Мина добре. Вдовицата на Герхард присъства развълнувана и получи букета цветя, предназначен за Декер. На другия ден се връщаха вкъщи след пет изтощителни концерта из Европа, разделени в мненията по въпроса дали да се правят малки турнета по време на сезона, или, макар така да се провалят летните концерти на повечето от тях, да се подготвя едно по-добре организирано турне, или просто никакви турнета и никакви истории, за това, което ни плащат, правим достатъчно, като ходим на всички репетиции, нали?

В хотела Бернат намери спешно съобщение и си помисли какво ли се е случило с Льоренс и за пръв път се разтревожи за сина си, може би защото пред очите му още стоеше неразопакованата книга.

Беше спешно съобщение от мистър Исая Бърлин, получено по телефона, в което пишеше с почерка на вечерния рецепционист, че го вика спешно в Хедингтън Хаус, ако може утре, много е важно.

– Текла.

– Как мина?

– Добре. Дойде Полди Файхтегер. Много мила. На осемдесет-деветдесет години. Букетът цветя беше по-голям от нея.

– Утре се връщате, нали?

– Ами... аз... Трябва да остана още един ден, защото...

– Защото какво?

Бернат, верен на своя навик да си усложнява живота, не пожела да каже на Текла, че Исая Бърлин го вика, за да му говори за моята книга, която е събудила у него голям интерес, бил я прочел за няколко часа, а сега започвал да я препрочита, защото според него имало блестящи и дълбоки прозрения и затова искал да се запознае с мен. Щеше да бъде лесно да й каже това. Но ако не си усложнява живота, Бернат няма да е Бернат. Не беше убеден, че Текла може да пази тайна, за което съм съгласен с него. Но предпочете мълчанието и отговори защото изникна една спешна работа.

– Каква работа?

– Някаква. Сложно е за обяснение.

– Да се напиеш с валдхорниста?

– Не бе, жена. Трябва да отида в Оксфорд за... Има една книга, която... така че връщам се вдругиден.

– А ще ти презаверят ли билета?

– А, да, наистина.

– Искам да кажа, че е по-добре, ако искаш да се върнеш със самолет. Ако изобщо искаш да се върнеш.

И затвори. Мамка му, помисли си Бернат, пак я оплесках. Но на другия ден презавери билета за самолета, взе влака за Оксфорд и Бърлин му казал каквото му казал и му дал една бележка за мен, в която пише Уважаеми господине, Вашата книга дълбоко ме развълнува. Особено разсъждението за смисъла на красотата. И как въпросът за смисъла на красотата може да се задава във всички епохи на човечеството. А също защо се оказва неотделим от необяснимото присъствие на злото. Вече я препоръчах горещо на някои мои колеги. Кога ще излезе на английски? Моля Ви, не преставайте да мислите и от време на време записвайте размишленията си. Искрено Ваш, Исая Бърлин. И аз съм много благодарен на Бернат – не толкова заради последствията от този предизвикан прочит, които бяха много важни за мен, колкото за упорството му винаги да прави нещо за мое добро. А аз в замяна му се отплащам, като му говоря откровено за неговите писания и го карам да изпада в дълбока депресия. Колко труден е животът, приятелю.

– Закълни се още веднъж, че няма никога да кажеш на Адриа. – Погледна я гневно. – Разбра ли ме, Сара?

– Кълна се. – След малко: – Бернат.

– Какво?

– И благодаря. От името на Адриа и от мое име.

– Какви благодарности, по дяволите! Аз винаги съм задължен на Адриа.

– Какво му дължиш?

– Не знам. Разни неща. Той е моят приятел. Той е момче, което... Въпреки че е толкова учен, пак иска да ми е приятел, на мен, с моите кризи. Толкова години вече.

429 „Естетическата воля“ (нем.). – Б. пр.

430 Увертюра към втората редакция на операта „Фиделио“ от Бетовен. – Б. пр.

431 Испански композитор (1896–1970). – Б. пр.