Изповядвам

33

Университетът, лекциите, възможността да прочетеш целия живот, превърнат в текст... Голямата радост да открие някоя необичайна книга в домашната библиотека. Не му тежеше самотата, защото цялото му време беше запълнено. Двете му публикувани книги бяха остро разкритикувани от малкото си читатели. За втората книга се появи язвителен коментар в El Correo Catalán, Адриа го изряза и го прибра в папка. Гордееше се, че е предизвикал силни емоции. Във всеки случай наблюдаваше всичко равнодушно, защото друго му причиняваше истинска болка, а и знаеше, че още не е подострил добре перото си. От време на време свирех на моята обична сториони, най-вече за да не заглъхне гласът й, а и за да разбера какви премеждия бяха оставили белези по кожата й. Понякога даже се връщах към упражненията за техника на Трульолс и чувствах, че тя мъничко ми липсва. Какво ли се е случило с всичко и с всички. Какво ли се е случило с Трульолс...

– Умря – му каза един ден Бернат, нали сега отново се виждаха от време на време. – Би трябвало да се ожениш – добави, сякаш беше дядо Ардевол, който уреждаше женитбите в Тона.

– Отдавна ли е умряла?

– Не е хубаво да си сам.

– Много съм си добре сам. По цял ден си чета и уча. Свиря на цигулка и на пиано. От време на време си купувам някой деликатес, сирене, гъши пастет и вино от магазина на Муриа. Какво повече да искам? Лола Чика се занимава с бита.

– Катерина.

– Да, Катерина.

– Страхотно.

– Точно това исках да правя.

– А чукането?

Зарежи чукането. Става дума за сърцето. Затова се беше влюбил до полуда, завинаги, в двайсет и три студентки и две колежки от катедрата, но нямаше успех, защото... е, с изключение на Лаура, която, както и да е...

– От какво умря Трульолс?

Бернат стана и посочи шкафа. Адриа махна с ръка, сиреч, както искаш. Бернат изсвири един лудешки чардаш, който накара и ръкописите да затанцуват, а после един нежен валс, малко сладникав, но много добре изпълнен.

– Звучи великолепно – възхити се Адриа. Взе Виал малко ревниво: – Някой път, когато ще свириш камерна музика, може да ми го поискаш.

– Леле, каква отговорност!

– И какво от това? Какво искаше, нали беше много спешно?

Бернат беше написал един разказ и искаше да го прочета, така че усетих, че пак ще имаме разправии.

– Пиша непрекъснато. Макар че ти винаги ми казваш да зарежа писането.

– Добре правиш.

– Боя се, че имаш право.

– За какво?

– Че това, което пиша, няма душа.

– Защо няма?

– Де да знаех...

– Може би защото не е твоето средство за изразяване.

Тогава Бернат взе цигулката от ръцете ми и изсвири Caprice basque313 на Сарасате с шест или седем груби грешки. Когато свърши, каза видя ли? Цигулката не е моето средство за изразяване.

– Ти бъркаше нарочно. Познавам те, момче.

– Аз никога няма да мога да стана солист.

– Няма нужда да ставаш солист. Музикант си, свириш на цигулка, изкарваш си прехраната. Какво повече искаш, дявол те взел?

– Искам да печеля уважение и възхищение, не да си изкарвам прехраната. Като свиря втора цигулка, няма да оставя вечен спомен.

– Оркестърът оставя вечния спомен.

– Искам да бъда солист.

– Не можеш! Ти самият току-що го каза.

– Затова искам да пиша, писателят винаги е солист.

– Това едва ли е главната причина да се твори литература.

– За мен това е причината.

И така, трябваше да взема разказа, всъщност ставаше дума за цял сборник, прочетох го и няколко дни по-късно му казах може би най-хубав е третият, за амбулантния търговец.

– Това ли е всичко?

– Ами да.

– Не си намерил ни душа, ни нищо?

– Ни душа, ни нищо. Ама ти си го знаеш!

– Работата е там, че те гони злобата, защото правят на пух и прах твоите писания. Въпреки че на мен ми харесват, какво ще кажеш?

След тази принципна декларация за известно време Бернат престана да досажда на Адриа с произведенията си. Беше публикувал три сборника с разкази, които не разтърсиха каталонския литературен свят и най-вероятно не бяха разтърсили нито един читател. И вместо да се чувства щастлив с оркестъра, той търсеше как да си трови душата. Аз пък съм седнал да давам уроци как да постигнем щастието. Сякаш съм специалист. Сякаш щастието е задължителна дисциплина.

313 „Баски каприз“ (фр.). – Б. р.