Изповядвам

27

Последните месеци в Тюбинген събудиха у мен носталгия по този град, по природата на Баден-Вюртемберг, Шварцвалд и всички тукашни красоти, защото Адриа, също както Бернат, се чувстваше по-щастлив, когато се прехласваше по недостъпното, отколкото когато се радваше на това, което има. Мислех си как, по дяволите, ще живея далеч от този пейзаж, когато се върна в Барселона. При това привършвах дисертацията си върху Вико, която се превърна в един вид атомна батерия, заредена с цялата му философска мисъл, и знаех, че постепенно ще натрупам интелектуални размишления, които ще ми служат цял живот. Това вероятно обяснява, любима, защо не исках да се отвличам с данни и улики, които можеха да объркат живота и следването ми. Стремях се да не мисля много-много за това и накрая свикнах да не мисля изобщо.

Блестяща е, не, не, задълбочена е, възхитителна. И вашият немски е съвършен – каза Косериу на другия ден след защитата на дисертацията. – Най-важното, не преставайте да учите. И ако изберете лингвистиката, уведомете ме.

Адриа не знаеше, че Косериу е посветил два дни и една почти безсънна нощ, за да прочете екземпляра на един от членовете на комисията. Научих това няколко години по-късно от самия доктор Каменек. Но в момента Адриа можеше единствено да стои прав, сам в коридора, и да гледа как Косериу се отдалечава, без да разбира, че човекът го беше прегърнал и му беше казал, че се възхищава от него, не, възхищава се от написаното от него. Косериу признава, че...

– Какво ти става, Ардевол?

Пет минути вече стърчеше прав в коридора и не беше видял, че Каменек се е приближил зад него.

– Аз? Какво?

– Добре ли си?

– Аз? Да... Да, да. Бях...

Направи неопределен жест с ръце, без да знае какво иска да изрази. Каменек го попита дали е решил да остане в Тюбинген и да продължи да учи, а той отговори, че е обвързан с много задължения, което не беше вярно, защото магазинът изобщо не го интересуваше – беше му мъчно единствено за кабинета на баща му и освен това започваше да изпитва носталгия по възможността да изпитва носталгия по студения пейзаж на Тюбинген. А и искаше да бъде по-близо до спомена за Сара; без теб сега се чувствах като кастриран. Покрай всичко това започнах да разбирам, че никога няма да постигна щастието. Сигурно никой не може да го постигне. Щастието винаги e пред теб, само да протегнеш ръка и ще го докоснеш, но всъщност е недостижимо; и сигурно е недостижимо за всички. Въпреки радостите, които понякога му носеше животът, както в деня, когато Бернат му се обади, сякаш не бяха почти официално скарани от шест месеца, и му каза чуваш ли ме? Най-после умря тоя скапаняк! Тук всички вадят шампанското от хладилника, да знаеш. И тогава каза сега е моментът Испания да преосмисли отношението си, да даде свобода на своите народи и да поиска прошка за всички исторически събития, за които е нужна прошка.

– Ех.

– Какво? Не съм ли прав?

– Да. Но май не познаваш Испания.

– Ще видиш, ще видиш. – И все така ентусиазирано: – А, освен това съвсем скоро ще мога да ти съобщя една изненада.

– Да не си забременял?

– Не, не е майтап. Ще видиш. Почакай няколко дена.

И затвори, защото едно обаждане до Германия струваше цяло състояние, а той се обаждаше от телефонна кабина, обзет от еуфория, с мисълта умря Франко, умря човекоядецът, умря вълкът, умря гадината и заедно с нея умря отровата й. Има моменти, когато и добрите хора се радват на нечия смърт.

Бернат не излъга: освен потвърждението за смъртта на диктатора, което на другия ден се появи на първа страница във вестниците, след пет дни получи спешно лаконично писмо, което гласеше: Скъпа учена мишко, спомняш ли си оновамногоелошо,много.Липсвамудуша; неповярвахнанитоедночувство.Незнамзащо,нонамирам,чеемноголошо.НитознамкойеАмадеу;анайлошотое,чеслабомеинтересува?АзаЕлизанямакакводаго­ворим? Помниш ли? Та този разказ без истински чувства току-що спечели наградата „Сборник на Бланес“268. Присъдена от интелигентно жури. Щастлив съм. ТвойприятелБернат.

Многосерадвам, отговори му Адриа. Нонезабравяй,чеаконесигопреработил,сиевсетакалош.ТвойприятелАдриа. А Бернат му прати спешна телеграма: Вървинамайнатасистоп.ТвойприятелБернатстоп.

268 Литературна награда на списанието „Сборник“, издавано в Бланес – крайбрежен град на север от Барселона. – Б. пр.