Изповядвам

* * *

– Рсрсрсрсррсрсрс.

Катерина отиде да отвори: видя един много доб­ре облечен младеж, усмихнат като продавач на новите продукти за пречистване на варовита вода, с много изразителни сиви очи и малка чанта в ръка. Остана загледана в него, без да пуска дръжката на вратата. Той изтълкува мълчанието като въпрос и каза да, господин Ардевол, моля.

– Няма го.

– Как така го няма? – Объркан: – Но той ми каза, че... – Погледна часовника си, недоумяващ: – Наистина е странно... А госпожата?

– И нея я няма.

– Виж ти. Така наистина...

Катерина махна с ръка, , все едно искаше да каже съжалявам, но нищо не можем да направим. Но симпатичният и, нека кажем, привлекателен младеж, я посочи с пръст и каза за това, за което идвам, може би няма нужда да са тук домакините.

– Какво искате да кажете?

– Идвам за оценката.

– За какво?

– За оценката. Не са ли ви казали?

– Не. Каква оценка?

– Значи не са ви казали нищо? – отраканият младеж е отчаян.

– Не.

– Оценка на цигулката. – Понечва да влезе: – Posso?380

– Не! – Катерина помисли няколко секунди. – Не знам нищо такова. Не са ми казвали нищо.

Отраканият младеж незабелязано беше стъпил с двата крака на прага и се усмихваше по-широко.

– Господин Ардевол е много разсеян. – Направи полугримаса на възпитано съучастие и продължи: – Вчера следобед говорихме за това. Става дума само да се направи преглед на инструмента за пет минути.

– Вижте. По-добре да дойдете, когато господинът и госпожата...

– Извинете, дошъл съм специално за това от Кремона, Ломбардия, Италия, разбирате ли? Поз­нато ли ви е? Обадете се на господина и нека той да ми разреши.

– Къде ще го намеря аз.

– О, жалко...

– Освен това в момента я държи в един сейф.

– Мислех, че вие знаете кода.

Мълчание. Симпатичният младеж вече беше стъпил с двата крака в апартамента, но не искаше да насилва нещата. Мълчанието на Катерина я издаваше. За да й помогне, той отвори ципа на чантата и извади пачка банкноти от по пет хиляди.

– Това винаги освежава паметта, скъпа Катерина Фаргес.

– Седем две осем нула шест пет. Откъде знаете името ми?

– Вече ви казах, че съм оценител.

Катерина отстъпи крачка назад и пусна симпатичния младеж, сякаш аргументът беше неоспорим.

– Последвайте ме – му каза. Преди това мъжът й подаде пачката банкноти и тя я стисна здраво в ръка.

В моя кабинет мъжът си сложи много тънки ръкавици, на оценител, както каза, отвори сейфа със седем две осем нула шест пет, извади цигулката, чу Катерина да казва ако си мислите, че може да откраднете цигулката, значи не ме познавате, а той, без я погледне, отговори нали ви казах, че съм оценител. И тя млъкна за всеки случай. Сложи цигулката под моята лампа с лупа, разгледа етикета, прочете Laurentius Storioni Cremonensis me fecit и после каза mille settecento sessantaquattro381, намигна на Катерина, която, наведена до младия оценител, искаше да оправдае заплатата си, като даде да се разбере, че този мъж, колкото и приветлив да е, няма да излезе от този дом с цигулката. А сивите очи – по-скоро метални, отколкото изразителни. Оценителят забеляза двойната черта под Cremonensis и сърцето му подскочи така рязко, че и оная идиотка трябва да го е усетила.

– Va bene, va bene382… – каза, сякаш беше лекар, който е преслушал пациента, но засега не произнася диагнозата. Обърна инструмента, огледа дървото, малките драскотини, извивките, отблясъците, повтаряйки машинално va bene, va bene.

– Това скъпо ли е? – Катерина стисна в ръка сгънатата пачка нечестни пари.

Оценителят не отговори; миришеше лака на цигулката. Или дървото. Или старината. Или красотата. Накрая сложи внимателно цигулката на бюрото и извади от чантата фотоапарат „Полароид“. Катерина се отдръпна, защото не искаше някое фотографско доказателство да издаде нейната недискретност. Пет снимки, които направи спокойно, размахвайки всяка снимка, за да изсъхне, с усмивка на лицето, с едно око наблюдава жената, а ушите нащрек да уловят не идва ли някакъв шум откъм стълбите. След като свърши всичко, взе инструмента и го прибра в сейфа. Затвори го. Не си свали ръкавиците. Катерина почувства облекчение. Приветливият мъж се огледа. Приближи се до лавиците. Втренчи се в инкунабулите. Кимна два пъти утвърдително и за пръв път от доста време погледна Катерина в очите:

– Готов съм.

– Извинете, откъде знаехте, че аз знам за онова там? – попита тя, сочейки с глава сейфа.

– Не знаех.

Мъжът излезе мълчаливо от моя кабинет; неочаквано се обърна, толкова неочаквано, че Катерина се блъсна в него. И каза:

– Но сега знам, че вие знаете, че аз знам.

Тръгна си мълчаливо, без да свали ръкавиците, и сам затвори вратата, след като се сбогува с леко кимване, което Катерина, въпреки че беше стъписана, намери за много изискано. Вие знаете, че аз знам, че – не, как беше? Като остана сама, отвори ръката си. Пачка банкноти от по пет хиляди. Не, първата беше от пет хиляди, другите бяха, ама виж какъв кучи син е тоя приветлив оценител, мамка му мръсна! Отвори вратата, готова да... Готова за какво, тъпачко? Да вдигнеш скандал на един човек, когото си пуснала да влезе ей така? Като крадец ще дойде Господ. Все още се чуваха стъпките на загадъчния крадец, равномерни, уверени, приветливи на последните стъпала на стълбището, водещи към улицата. Катерина погледна пачката банкноти и дълго повтаряше не, не, не може да бъде. Освен това не знам какво намерих в сивите му очи, та те дори не се виждаха под ония вежди, толкова дебели, че приличаше на овчарско куче.

380 Може ли? (ит.). – Б. пр.

381 Хиляда седемстотин шейсет и четвърта година (ит.). – Б. пр.

382 Добре, добре (ит.). – Б. пр.