Изповядвам

* * *

Когато бях на шест или седем години, си мис­лех, че сам взимам решения за живота си. Едно много разумно решение беше да оставя образованието си в ръцете на майка. Но стана ясно, че нещата стоят иначе. Разбрах това, защото онази вечер исках да узная как ще реагира баща ми на моята простъпка и затова разположих подслушвателната си апаратура в столовата. Не беше никак сложна, защото моята стая имаше обща стена със столовата. Официално си бях легнал рано и затова, когато се прибра, баща ми не ме свари буден. Беше най-добрият начин да си спестя едно конско, което щеше да е пълно с подмолни камъни, защото, ако му кажех от позиция на законна самоотбрана, че това за шибания живот съм го чул от него, темата на разговора нямаше да бъде „устата ти е много мръсна и сега ще ти я измия със сапун „Лагарто“, ами „ти откъде знаеш, нахалник такъв, че аз съм казал „шибан живот“, безсрамни лъжецо? А? А? Какво, да не ме шпионираш?“. А в никакъв случай не биваше да разкривам картите на шпионажа, защото, така както се правех на глупак, бях станал единственият обитател на дома, който познава всички кътчета, чува всички разговори, караници и необясними плачове, както онази седмица, когато Лола Чика не спря да плаче, а като излизаше от стаята, много умело прикриваше огромната си мъка. Минаха много години, докато разбера защо е плакала, но тогава научих, че съществува болка, която може да трае цяла седмица, и малко се уплаших от живота.

Работата е там, че присъствах на разговора между майка и татко, като залепих ухо на дъното на една чаша, допряна плътно до стената. Тъй като гласът на баща ми издаваше умора, майка изложи накратко въпроса, като каза, че аз съм много натоварен, но баща ми не пожела да чуе подробностите за моята натовареност и каза вече е решено.

– Какво е решено? – Разтревожен глас на майка ми.

– Записах го в йезуитския колеж на улица „Касп“.

– Ама Феликс... Ако...

Този ден разбрах, че вкъщи командва само баща ми. И моето образование зависи само от него. Отбелязах си наум да видя в Британската енциклопедия какви са тези йезуити. Баща ми издържа погледа на майка мълчаливо и тя се реши да каже:

– Защо при йезуитите? Ти не си вярващ и...

– Качествено образование. Трябва да сме взискателни. Имаме само едно дете, да не вземем да я оплескаме.

Я да видим: да, имат само едно дете. Или не, всъщност работата не е в това. Ясно е, че не искат да я оплескат. Затова баща ми спомена това за езиците, което, признавам си, ми хареса.

– Какво каза?

– Десет езика.

– Синът ни не е чудо на природата.

– Но може да ги научи.

– Защо пък десет?

– Защото патер Левински от Грегорианския знаеше девет. Нашият син трябва да го надмине.

– Поради каква причина?

– Поради това, че ме нарече некадърник пред всички студенти. Некадърник, защото моят арамейски никак не бил напреднал след цяла година с Фалуба.

– Не се шегувай, говорим за образованието на нашия син.

– Не се шегувам, говоря за образованието на моя син.

Знам, че на майка й ставаше много неприятно, когато баща ми казваше пред нея „моя син“. Но аз мисля, че майка имаше други планове, защото взе да обяснява, че не иска да ме превръща в чудо; и с твърдост, каквато не бях виждал у нея, каза чуваш ли? Не искам моят син да се превърне в панаирджийс­ко чудо, което трябва да надмине патер Лувовски54.

– Левински.

– Чудото Левински.

– Голям теолог и библеист. Чудовищно ерудиран.

– Нека да го обсъдим спокойно.

Това не го разбрах. Нали точно това правеха – говореха спокойно за моето бъдеще. А и аз все повече се успокоявах, защото шибаният живот изобщо не се споменаваше.

– Каталонски, испански, френски, немски, италиански, английски, латински, гръцки, арамейски и руски.

– Какво е това?

– Десетте езика, които трябва да научи. Първите три вече ги знае.

– Френския си го измисля.

– Но се справя, разбират го. Моят син може да постигне всичко, което си постави за цел. Има изключителна дарба за езици. Ще научи десет.

– Трябва и да играе.

– Вече е голям. Докато дойде време за следване, трябва да ги е научил. – Уморена въздишка. – Да поговорим друг път, а?

– На седем години е, за бога!

– Не настоявам още сега да научи арамейс­ки. – Барабани с пръсти по масата като заключителен жест.

– Ще започне с немски.

Това също ми хареса, защото аз с Британската сам се оправях горе-долу, а с речник подръка, no problem, докато немският ми беше пълна мъгла. Привличаше ме светът на падежите, светът на езиците, които променят окончанията на думите според функцията, която изпълняват в изречението. Не си го казвах точно така, но почти, бях доста досаден всезнайко.

– Не, Феликс, не бива да правим такава грешка.

Чух сухо плюене.

– Да?

– Какво е това арамейски? – попита с дълбокия си глас шериф Карсън.

– Не ми е много ясно, ще трябва да проучим.

Бях малко особено дете, признавам. Но като си спомням сега как слушам какво трябва да е моето бъдеще, стиснал шериф Карсън и смелия вожд арапахо, като внимавам да не се издам, си мисля, че не съм бил малко особен, ами много особен.

– Няма никаква грешка. В първия учебен ден ще дойде учител по немски, който вече съм наел за детето.

– Не.

– Казва се Ромеу и е много способен младеж.

Това малко ме разтревожи. Учител у дома? Това си беше моят дом, само аз знаех всичко, което се случва тук, и не желаех неудобни свидетели. Никак не ми харесваше някакъв си Ромеу да дойде да си пъха носа навсякъде из къщи и да казва „о, каква прелест, лична библиотека на седем годинки“, и тем подобни тъпотии, каквито говорят всички възрастни, когато идват вкъщи. В никакъв случай.

– Ще завърши три висши образования.

– Какво?

– Право и история. – Мълчание. – И още едно, по свой избор. Но преди всичко право, то е най-нужно, за да се оправя човек в този крадлив свят.

Топ-топ-топ-топ-топ-топ. Кракът ми взе да се движи самичък – Топ-топ-топ-топ-топ. Мразех правото. Не можете да си представите колко го мразех. Не ми беше ясно какво е това право, но го мразех до смърт.

– Je n’en doute pas – disait ma mère. – Mais est-ce qu’il est un bon pédagogue, le tel Gomeu?

– Bien sûr, j’ai reçu des informations confidentielles qui montrent qu’il est un individu parfaitement capable en langue allemagne. Allemande? Tedesque? Et en la pédagogie de cette langue. Je crois que...55

Започвах да се успокоявам. Кракът ми престана да се движи произволно и чух как майка стана и каза а цигулката? Ще трябва ли да я остави?

– Не. Но остава на заден план.

– Не съм съгласна.

– Лека нощ, скъпа – каза баща ми, отвори вестника и го запрелиства, както правеше винаги по това време.

Значи отивам в друго училище. Колко досадно! Много ме е страх. За щастие, шериф Карсън или Черния орел ще бъдат с мен. Цигулката на заден план? А защо арамейски не веднага? Онази нощ заспах късно.

54 Иронична препратка към името на герой от повестта на Жауме Кабре „Лувовски, или безразсъдството“. – Б. р.

55 Не се съмнявам – каза майка ми. – Но добър педагог ли е въпросният Гомеу?

– Разбира се, получих доверителна информация, че е много добър с немския език. Немски? Германски? И с педагогиката на този език. Смятам, че... (фр.). – Б. пр.