Изповядвам

* * *

– Може ли две? – попита Бернат, винаги с претенции.

– Разбира се.

Лола Чика му даде две парчета шоколад, поколеба се за половин секунда и ми даде и на мен още едно парче. За пръв път в тоя шибан живот да не трябва да го крада.

– И не правете трохи по земята.

Двете момчета отидоха в стаята и по пътя Бернат ме попита кажи, какво е, а?

– Голяма тайна.

Вече в стаята, отворих албума с картичките със състезателни коли на страницата по средата и без да гледам албума, втренчих поглед в лицето му. За щастие, той ококори очи:

– Не!

– Да.

– Значи съществува.

– Да.

Беше тройната картичка с Фанджо на волана на ферари. Честна дума, любима: тройната с Фанджо.

– Дай да я пипна.

– Внимавай, чу ли?

Бернат си беше такъв, когато нещо му харесваше, трябваше да го докосне. Като мен. Цял живот е бил такъв. И днес все още си е такъв. Като мен. Адриа наблюдаваше със задоволство завистта на приятеля си, който докосваше с върха на пръстите тройната картичка с Фанджо и червеното ферари, най-бързото на всички времена с изключение на бъдещите.

– Нали бяхме решили, че не съществува... Как я намери?

– С връзки.

Като малък бях много нафукан. Струва ми се, че се опитвах да подражавам на баща си. Или може би на господин Беренгер. В случая връзките се свеждаха до едно добре оползотворено неделно утро край антикварните сергии на пазара „Сант Антони“. Там се намират всякакви стоки, даже някои като по чудо оцелели; от долно бельо на Джозефин Бейкър до сборник с поезия, посветен от Жозеп Мария Лопес-Пикò111 на Жерони Занè112. И тройната картичка с Фанджо, която според слуховете нямаше нито едно дете в Барселона. Когато ме водеше там, баща ми все гледаше аз да се занимавам с нещо, докато той си разменя загадъчни думи с някакви мъже с цигара в уста, ръце в джобовете и неспокоен поглед. И си записва тайни в едно тефтерче, което след това изчезваше в някой джоб.

След като затвориха албума с въздишка на съжаление, се наложи двете момчета да чакат търпеливо, скрити в стаята. Все за нещо трябваше да говорят, така че Бернат реши да попита за това, което се въртеше в главата му, а знаеше, че не бива да пита, защото вкъщи му бяха казали по-добре да не се бъркаш в това, Бернат. Ама накрая попита:

– Защо не ходиш на черква?

– Имам разрешение.

– От кого? От Бога ли?

– Не, от отец Англада.

– Я гледай. Но защо не ходиш?

– Не съм християнин.

– Така ли!... – Объркано мълчание. – Може ли човек да не е християнин?

– Предполагам. Аз не съм.

– Ами тогава какъв си? Будист? Японец? Комунист? А?

– Нищо не съм.

– Може ли човек да е нищо?

Така и не можах да отговоря на този въпрос, който ми зададоха, когато бях дете, защото самото му изричане ме плаши. Може ли човек да е нищо? Аз ще бъде нищо. Ще бъда като нулата, която не е нито естествено, нито цяло, нито рационално, нито реално, нито комплексно число, а е неутралният елемент по отношение на събирането на целите числа. Боя се, че даже не и това – когато няма да ме има, вече няма да бъда нужен, ако изобщо някога съм бил.

– Хау. Сега изпуснах нишката.

– По-добре да не се оплиташ.

– Не, ако става дума за мен...

– Хайде млъкни, Черни орльо.

– Аз вярвам във Великия дух Маниту, който напълва прерията с бизони, дарява на хората дъжда и снега, движи слънцето, което ни топли, и го кара да изчезне, за да спим, кара вятъра да духа, държи реките в коритото им, насочва окото на орела към неговата жертва и вдъхва смелост на воина, който се готви да умре за своя народ.

– Ей, къде си, Адриа?

Адриа замига и отговори тук, с теб, говорим за Бога.

– Понякога се отплесваш.

– Аз?

– Вкъщи казват, че е така, понеже си голям мъдрец...

– Голямо лайно съм. Бих предпочел да имам...

– Не започвай пак.

– Тебе те обичат.

– А теб вкъщи не те ли обичат?

– Не, изчисляват ме. Измерват ми коефициента на интелигентност, казват, че ще ме пратят в Швейцария в специално училище, канят се да ме накарат да взема три класа наведнъж.

– Я виж, много гот! – Погледна го изкосо. – Нали?

– Не. Карат се заради мен, но обич няма.

– Пфу. На мен целувките...

111 Каталонски поет (1886–1959). – Б. пр.

112 Каталонски поет (1873–1934). – Б. пр.