Изповядвам

1

Едва снощи, както вървях из мокрите улици на Валкарка3, осъзнах, че да се родя в такова семейс­тво, е било непростима грешка. Внезапно проз­рях, че винаги съм бил сам, никога не съм могъл да се осланям на родителите си, нито на Бога, да разчитам те да търсят решенията, въпреки че, докато растях, постепенно се учех да прехвърлям бремето на мисълта и отговорността за постъпките си на неясни учения и най-различни четива. Вчера, вторник вечерта, докато се връщах от дома на Далмау под дъжда, стигнах до заключението, че този товар лежи само върху мен. И за моите сполуки, и за моите грешки съм отговорен аз и само аз. Трябваха ми шейсет години, за да проумея това. Надявам се, че ще ме разбереш и ще усетиш колко изоставен и самотен се чувствам и колко много ми липсваш. Въпреки разстоянието, което ни разделя, ти ми служиш за пример. Въпреки страховете сега вече не приемам да се хващам като удавник за сламка. Въпреки някои внушения продължавам нататък без учения, без свещеници, без общоприети кодове, които да ми проправят път неизвестно накъде. Чувствам се стар и дамата с косата ме кани да я последвам. Виждам, че е придвижила черния офицер и учтиво ми предлага да продължа партията. Знае, че имам много малко пешки. Все пак още не е утре и се питам коя фигура мога да придвижа. Сам съм пред белия лист, моята последна възможност.

Не ми вярвай много-много. В този толкова склонен да лъже жанр, какъвто е споменът, писан само за един читател, ще гледам винаги да падам като котките на краката си, но ще се стремя да се въздържам от измислици. Всичко, което се случи, беше такова, каквото го описвам, че и по-лошо. Знам, че отдавна трябваше да ти разкажа това, но е трудно и ето, сега не знам откъде да го подхвана.

Всъщност всичко започна преди повече от петстотин години, когато оня изстрадал мъж реши да помоли да го приемат в манастира „Сант Пере Бургалски“. Ако не беше постъпил така или ако отецът приор4 дом5 Жозеп де Сант Бартомеу му беше отказал, сега нямаше да ти разказвам тази история. Но не мога да се върна толкова назад. Ще започна от време, което е по-близо до наши дни, много по-близо.

– Баща ти... Виж, сине. На баща ти...

Не, не, не искам да започвам оттук. По-добре да започна от кабинета, където сега пиша пред твоя забележителен автопортрет.

Кабинетът е моят свят, моят живот, моята вселена, където има място за всичко освен за любов­та. Когато още тичах из апартамента по къси панталонки, с ръце, покрити с мехури от премръзване през студените есени и зими, ми беше забранено да влизам там освен в определени случаи. Затова трябваше да става тайно. Познавах всяко кътче и в продължение на няколко години си имах укрепено скривалище зад дивана, което трябваше да разрушавам при всеки набег, за да не го открие Лола Чика6, като чисти. Но винаги когато влизах с позволение, трябваше да се държа така, сякаш съм на гости, с ръце отзад, докато баща ми показваше последния ръкопис, намерих го в една западнала книжарничка в Берлин, гледай и внимавай къде пипаш, не ме карай да те мъмря. Адриà се наведе над ръкописа силно заинтригуван.

– На немски е, нали? – протегна ръка уж неволно.

– Шт! Внимавай с пръстите! – Баща му го удари през ръката. – Какво казваш?

– На немски е, нали? – Момчето разтърка ударената ръка.

– Да.

– Искам да уча немски.

Фèликс Ардèвол погледна с гордост сина си и му каза много скоро ще започнеш да го учиш, сине.

Всъщност не беше ръкопис, а пакет кафеникави листове: на първата страница с богато украсени главни букви бе написано: Der begrabene Leuchter. Eine Legende7.

– Кой е Стефан Цвайг?

Баща ми, с лупа в ръка, загледан в една поправка в полето на първия абзац, вместо да ми каже един писател, сине, спомена само ами виж, един мъж, който се самоуби в Бразилия преди десетина-дванайсет години.

Дълго време единственото, което знаех за Стефан Цвайг, беше, че е един мъж, който се е самоубил в Бразилия преди десет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет или петнайсет години, докато не прочетох ръкописа и не понаучих кой е.

С това приключи посещението и Адриа излезе от кабинета с нареждането да не вдига шум: вкъщи никога не можеше да се тича, нито да се вика, нито да се говорят празни приказки, защото, ако не изучаваше някой ръкопис с лупа, баща ми преглеждаше списъка на средновековните карти или обмисляше къде да търси нови придобивки, каквото ще да е, но да накара пръстите му да се разтреперят. Единственото позволено занимание, свързано с шум, бяха упражненията с цигулката в моята стая. Но не можех и да губя цял ден, преговаряйки упражнение XXIII – арпеджи от O livro dos exercícios da velоcidade8, което ме накара да намразя Трульòлс, но не и да се отегча от цигулката. Не, не мразех Трульолс. Но беше много досадна, особено когато наблягаше на упражнение ХХIII.

– Казвам го само за да разнообразим темата.

– Тук – почукваше по партитурата с долния край на лъка, – тук ще намериш всички трудности, събрани на една страница. Това упражнение е просто гениално.

– Но аз...

– За петък искам двайсет и третото да го свириш отлично. Включително такт двайсет и седем.

Понякога Трульолс ставаше такъв инат. Но, общо взето, не беше лоша. А понякога даже я харесвах.

И Бернàт мислеше така. Когато изучавах „Сборника с упражнения за бързина“, още не познавах Бернат. Но що се отнася до Трульолс, бяхме на едно и също мнение. Сигурно беше велика учителка, макар и, доколкото знам, да не е влязла в историята. Струва ми се, че трябва да въведа ред в мислите си, защото като че ли всичко съм объркал. Да, ще има неща, които сигурно знаеш, особено когато заговоря за теб. Но има късчета от душата ми, които ми се струва, че не познаваш, защото е невъзможно да се опознае напълно човек, колкото и да се стремим към това.

Въпреки че беше по-впечатляващ, магазинът не ми харесваше толкова, колкото кабинетът вкъщи. Може би защото, когато отивах там, което рядко се случваше, винаги се чувствах под наблюдение. Магазинът имаше едно предимство – можех да гледам Сесилия, красавицата, в която бях лудо влюбен. Тя беше дама със светли като млечния път коси, винаги с прекрасна прическа и плътни огненочервени устни. Все беше заета с каталози, ценоразписи, надписваше етикети и обслужваше малкото клиенти с усмивка, която показваше съвършените й зъби.

– Имате ли музикални инструменти?

Мъжът даже не си свали шапката. Стоеше прав пред Сесилия и се оглеждаше: лампи, свещници, столове от черешово дърво с изящни инкрустации, столове confident от началото на ХІХ век, вази от всички размери и епохи... Мен не ме и погледна.

– Нямаме кой знае какво, но ако желаете, последвайте ме.

Малкото инструменти, които се предлагаха в магазина, бяха две цигулки и една виола. Не звучаха съвсем добре, но струните им бяха от животински черва и по чудо не се бяха скъсали. Имаше и една издута туба, две превъзходни флигорни и един тромпет, на който общинският глашатай в долината свиреше отчаяно, за да предупреди населението от съседните долини, че гората на Паневеджо гори и че жителите на Пардак9 молят за помощ Сирор, Сан Мартино и даже Велшнофен, където наскоро бяха препатили от същото, и Моена и Сорага10, където може би вече долавяха тревожната миризма на това бедствие през Божията 1690 година, когато земята беше кръгла за почти всички и когато, ако непознатите болести, безбожните диваци, морските и земните зверове, ледът, бурята и поройните дъждове не им попречеха, корабите, потеглили на запад, се връщаха от изток с отслабнали и изпосталели моряци с угаснал поглед и с кошмари, които не напускаха сънищата им. През лятото на Божията 1690 година всички жители на Пардак, Моена, Сирор, Сан Мартино, всички освен болните на легло, тичаха да видят със замъглени очи бедствието, което съсипваше живота им, на някои повече, на други по-малко. Страховитият пожар, който наблюдаваха безпомощно, беше погълнал цели гори от благородно дърво. Когато пожарът беше погасен с помощта на пратени свише дъждове, Джакиам, четвъртият син на Муреда от Пардак, най-оправният, обходи най-старателно цялата опустошена гора, за да търси незасегнати от пламъците кътчета и годни стволове. По средата на склона надолу към Мечи овраг клекна да се изходи до овъглена млада елхичка. Но това, което видя, уби желанието му да се облекчава: смолисти борови подпалки, увити в парцали, които миришеха на камфор или на някакво друго странно вещество. Много внимателно разви парцалите, недогорели в адския пожар, съсипал бъдещето му. Откритието го смая: парцалът, с който бяха увити подпалките, мръснозелен, обточен с още по-мръсна жълта ивица, беше парче от елека, който носеше Булканий Броча, дебелия от Моена. Когато намери още две съвсем изгорели парчета плат, разбра, че чудовището Булканий беше изпълнил заплахата си да разо­ри семейство Муреда и покрай тях цялото село Пардак.

– Булканий!

– На разговарям с кучета.

– Булканий!

Мрачният тон на гласа го накара да се обърне неохотно. Булканий от Моена имаше голям корем и ако беше поживял още няколко години и го бе хранил охолно, щеше да му дойде много добре да си обляга на него ръцете.

– Какво, по дяволите, искаш?

– Къде ти е елекът?

– На теб какво ти влиза в работата?

– Защо не си го носиш? Покажи ми го.

– Разкарай се! Какво си мислиш, че като сте загазили, сега ние от Моена трябва да правим каквото вие кажете? А? – Посочи го с омраза в очите. – Не смятам да ти го показвам. Хайде, заминавай, че ми скриваш слънцето.

Джакиам, четвъртият син на семейство Муреда, с овладяна ярост извади от калъфа ножа за белене на дънери, който винаги носеше на пояса си, и го заби в корема на Булканий Броча, дебелия от Моена, сякаш беше кленов дънер, който трябва да изглади. Булканий зяпна и отвори очи като портокали, изненадан не толкова от болката, колкото от това, че едно лайно от Пардак се осмелява да го докосне. Когато Джакиам Муреда изтегли ножа, чу се отвратително бълбукане и шурна кръв, а Булканий пльосна на стола и сякаш започна да се източва през раната.

Джакиам огледа нагоре и надолу пустия път и с цялата си наивност хукна да бяга към Пардак. Когато отмина и последната къща на Моена, осъзна, че онази, гърбавата от мелницата, дето се бе натоварила с мокри дрехи и го гледаше със зяпнала уста, може би е видяла всичко. Вместо да ослепи погледа й, ускори крачка. Макар че беше най-надареният, когато трябваше да се избере благозвучно дърво, и въпреки че нямаше и двайсет години, животът му току-що се бе прекършил.

Семейството реагира добре, веднага изпрати хора в Сан Мартино и Сирор да разгласят с доказателства, че Булканий е подпалвачът, унищожил гората им от злоба, но жителите на Моена сметнаха, че не е нужно да се занимават с правосъдие, и се приготвиха да заловят без посредници безмилостния Джакиам Муреда.

– Синко – каза старият Муреда и очите му бяха по-тъжни от обичайното. – Трябва да бягаш. – И му подаде кесия с половината злато, което беше спестил за трийсет години обработване на дървен материал в Паневеджо. Никой от братята не възропта против това решение. Старият тържествено произнесе най-добрият търсач си и най-тънкият познавач на дървото с хубав звук, Джакиам, скъпи на сърцето ми, четвърти син на този злочест дом, твоят живот струва повече и от най-хубавия клен, който можем да продадем, така ще се спасиш от нещастието, надвиснало над нас, защото Булканий ни остави без дървета.

– Татко, аз...

– Бягай, бързо, мини през Велшнофен, защото сигурно ще те търсят към Сирор. Ще пуснем мълвата, че си се скрил в Сирор или в Тонадико11. Много е опасно да останеш в долините. Трябва дълго да пътуваш, много дълго, далеч от Пардак. Бягай, сине, Бог да те закриля.

– Ама татко, аз не искам да бягам, искам да работя в гората.

– Гората ни я унищожиха. Какво искаш да работиш, детето ми?

– Не знам, но ако напусна долините, ще умра.

– Ако не избягаш още тази нощ, ще те убия аз. Разбра ли сега?

– Татко...

– Няма да позволя на никой от Моена да вдигне ръка срещу мой син.

Джакиам Муреда от Пардак се сбогува с баща си, целуна един по един братята и сестрите си: Аньо, Джен, Макс и техните жени. Ермес, Йозеф, Теодор и Микура. Илзе, Ерика и техните мъже, и после Катарина, Матилде, Гретхен и Бетина. Бяха се събрали всички да се сбогуват мълчаливо с него. Когато вече беше на прага, малката Бетина го извика, Джакиам се обърна и видя протегнатата ръка на момиченцето, на която висеше медальонът на Дева Мария дай Чуф12 от Пардак, майка им й го беше дала, преди да умре. Джакиам погледна братята и сестрите си, после впери очи в баща си, а той поклати глава утвърдително. Тогава отиде при малката Бетина, взе медальона и каза Бетина, малката ми, ще нося този медальон, докато умра, не знаеше, че казва самата истина. Бетина докосна бузите му с две ръце, без да заплаче. Джакиам излезе от къщи с насълзени очи, помоли се шепнешком на гроба на майка си и изчезна в нощта, навлизайки във вечния сняг, за да започне нов живот, с друга история и други спомени.

– Това е антикварен магазин – отговори Сесилия с онова строго изражение, което караше мъжете да се засрамват. И додаде с нотка на ирония: – Защо не проверите при някой лютиер?

Сесилия ми харесваше, когато се ядосваше. Ставаше още по-хубава. По-хубава даже от майка ми. От майка ми по онова време.

Оттам, където бях сега, виждах кабинета на господин Беренгер. Сесилия изпращаше разочарования клиент, който си беше все така с шапка на главата, и когато чух камбанката на вратата и думите на Сесилия желая всичко хубаво, господин Беренгер вдигна глава и ми намигна.

– Адриа.

– Да.

– Кога ще дойдат да те вземат? – каза той, повишавайки глас.

Свих рамене. Никога не бях наясно кога трябва да бъда на едно или друго място. Родителите ми не желаеха да стоя сам вкъщи и ме оставяха в магазина, когато и двамата излизаха. Това ми харесваше, защото можех да разглеждам невъобразими предмети, които, изкарали един живот или повече, сега си почиваха и търпеливо очакваха втора, трета или четвърта възможност. Забавно ми беше да си представям живота им в други къщи. Накрая идваше да ме вземе Лола Чика, която все бързаше, защото трябваше да приготви вечерята, а още не беше започнала. Затова свих рамене, когато господин Беренгер ме попита кога ще дойдат да те вземат.

– Ела – подаде ми бял лист. – Седни на масата „Тюдор“ и нарисувай нещо.

Никога не съм обичал да рисувам, защото не умея, никак не умея. Затова винаги съм се възхищавал от твоята дарба, струва ми се истинско чудо. Господин Беренгер ми казваше вземи, порисувай малко, защото се чувстваше неудобно, като ме гледаше да бездействам, което не беше вярно, защото през цялото време мислех. Но на господин Беренгер не може да се противоречи. Така че, седнал на масата „Тюдор“, гледах да правя нещо, само и само да не ми говори. Извадих от джоба си Черния орел и се опитах да го нарисувам. Горкият Черен орел, ако можеше да се види на листа... Впрочем Черния орел все още не бе имал време да се запознае с шериф Карсън, защото го бях придобил същата сутрин чрез размяна – получих го от Рамон Кол, на когото дадох хармониката „Вайс“. Ако баща ми разбере, ще ме пребие.

Господин Беренгер беше много особен: когато се усмихваше, малко ме плашеше, а и се отнасяше със Сесилия като с некадърна прислужница, нещо, което никога не му простих. Но той най-добре поз­наваше баща ми, моята голяма загадка.

3 Квартал в Барселона. – Б. р.

4 Настоятел на малък католически манастир. – Б. р.

5 Почетно звание на монаси бенедиктинци, картезианци и траписти. – Б. пр.

6 Малката Лола (кат.). – Б. пр.

7 Закопаният свещник. Една легенда (нем.) – новела от авс­трийския писател Стефан Цвайг. – Б. пр.

8 Сборник с упражнения за бързина (порт.). – Б. пр.

9 Името на местен диалект на Предацо, селище в областта Трентино – Алто Адидже (Северна Италия). – Б. пр.

10 Сирор, Сан Мартино, Велшнофен (ит. Нова Леванте), Моена, Сорага – селища в областта Трентино – Алто Адидже. – Б. р.

11 Селище в областта Трентино – Алто Адидже. – Б. р.

12 На ладински диалект: Дева Мария с цветето. – Б. р.