Изповядвам

* * *

Доктор Валш събра молитвено ръце и поклати глава:

– Засега медицината не може да направи нищо повече.

– Но той е учен! Интелигентен е. Свръхнадарен! – Остана с чувството за дежавю, сякаш беше Кико Ардевол от Тона. – Владее десет или петнайсет езика, знам ли колко!

– Всичко това вече е свършило. Толкова пъти сме говорили. Ако на един атлет му отрежат крака, вече няма да може да бие рекорди. Разбирате ли? Нещо подобно е.

– Написал е пет емблематични студии по история на културата.

– Знаем... Но болестта хич не се интересува от това. Така е, господин Пленса.

– Няма ли възможност да се възстанови?

– Не.

Доктор Валш погледна часовника, не съвсем явно, но така, че Бернат да разбере. Въпреки това той не реагира веднага.

– Идва ли някой друг да го види?

– Истината е, че...

– Има едни братовчеди в Тона.

– Понякога идват. Тежко е.

– Никой друг ли...

– Някои колеги от университета. И още някой, но часове наред прекарва сам.

– Горкичкият.

– Доколкото разбираме, това не го натъжава особено.

– Може би живее със спомените.

– Не е така. Нищо не си спомня. Живее в мига. И веднага го забравя.

– Искате да кажете, че вече не си спомня, че съм идвал да го видя?

– Не само че не си спомня, че сте идвали да го видите, но не вярвам да знае кой сте.

– Струва ми се, че вече не ме познава. А ако го заведем в дома му, може би умът му ще се проясни?

– Господин Пленса, при тази болест се образуват неврофибрилни възли...

Докторът млъкна и малко помисли.

– Как да ви го обясня... – Помисли още няколко секунди и добави: – Невроните се превръщат в груби възлести влакна... – Огледа се, сякаш търсеше помощ. – За да добиете представа, все едно мозъкът е залят с цимент, който няма как вече да се махне. Вие може да заведете господин Ардевол в дома му, но той няма нищо да познае и да си спомни. Мозъкът на приятеля ви е повреден завинаги.

– И затова – настояваше Бернат – изобщо не ме познава.

– Държи се вежливо, защото е бил вежлив човек. Вече не познава никого и ми се струва, че не познава даже самия себе си.

– Все още чете.

– Няма да е за дълго. Скоро ще забрави. Чете, но не си спомня редовете, които е прочел, и трябва да ги препрочита, разбирате ли? Все едно че не е чел. Само че много се уморява.

– Може би не страда, щом като не си спомня нищо?

– В това не мога да бъда съвсем сигурен. Видимо, не. Но скоро болестта ще засегне и други жизнени функции.

Бернат стана с разплакани очи – един етап свършваше завинаги. Завинаги. И той умираше малко с бавната смърт на приятеля си.