Изповядвам

* * *

Когато Феликс Ардевол каза на доктор Боск искам да говоря с теб за дъщеря ти, тя вече от шест години се заглеждаше в господин Феликс Ардевол всеки път, когато дядо Адриа го приемаше вкъщи; обикновено тя отваряше вратата. Малко преди да избухне Гражданската война63, вече навършила седемнайсет години, тя започна да осъзнава, че й харесва начина, по който господин Ардевол сваля шапка, за да я поздрави. Винаги й казваше „как си, красавице?“ Ставаше й много приятно. Как си, красавице. Толкова приятно, че даже взе да се заг­лежда в цвета на очите на господин Ардевол. Наситено кафяви. Направи й впечатление и английската лаванда, в чийто дъх се влюби.

Но настанаха тежките времена, трите военни години; Барселона вече не беше нито сепия, нито сива, а с цвета на огъня, на тревогата, на глада, на бомбардировките и на смъртта. Феликс Ардевол отсъстваше по цели седмици във връзка с тайни пътувания, а в университета занятията продължаваха въпреки надвисналата заплаха, осезаема във всички зали. По-късно, когато се установи едно крехко спокойствие, Франко подложи на чистка повечето преподаватели, които не бяха емигрирали, и университетът започна да говори на испански64 и да излага на показ невежество без комплекси. Но бяха останали островчета като катедрата по палеография, поради това, че победителите я намираха за маловажна. Така господин Феликс Ардевол поднови посещенията си с още повече материал в ръце. Двамата класираха, датираха, удостоверяваха автентичност, а Феликс продаваше стока в цял свят и печалбата беше за двамата, благословен доход във време на крайна оскъдица. А оцелелите от франкисткия погром професори продължаваха да гледат с лошо око търговеца, който се разхождаше из факултета, сякаш той преподаваше там. Из факултета и в дома на доктор Боск.

По време на войната Карме Боск почти не беше го виждала. Но след края й господин Ардевол отново започна да посещава баща й и двамата се затваряха в кабинета, а тя отново ставаше малко странна и казваше Лола Чика, сега не мога да изляза да купувам сандали, а Лола Чика знаеше, че причината беше присъствието на господин Ардевол, отдаден на разговори за стари книжа с господаря; подсмихваше се и казваше както желаеш, Карме. Тогава баща й, почти без да го обсъжда с нея, я записа в наскоро възстановения Институт по библиотекарство и трите години, които прекара там, съвсем близо до тях, защото живееха на улица „Анжелс“, бяха най-щастливите в живота й. Там намери приятелки и заедно се заклеха, че няма да престанат да дружат, дори в живота им да настъпят промени, да се оженят, и т.н., но никога повече не ги видя, нито дори Пепита Масриера. Започна работа в университетската библиотека, разнасяше книги с количка и се стараеше, без особен успех, да имитира навъсената физиономия на госпожа Канямерес, срещна два-три пъти господин Ардевол, който случайно ходеше много по-често в онази библиотека и й казваше как си, красавице, тъгуваше за своите състудентки, най-много за Пепита Масриера.

– Наситено кафяво, няма такъв цвят.

Лола Чика гледаше насмешливо Карме и чакаше отговор.

– Добре. Красиво кафяво. Като тъмния евкалиптов мед.

– На годините на баща ти е.

– Ами! Седем години и половина е по-млад.

– Тогава си вземам думите назад.

Господин Ардевол, въпреки чистката, гледаше недоверчиво и новите професори, и старите. Вече няма да си врат носа в неговите любовни истории, защото може би не ги знаеха, но сигурно ще му кажат движиш се по хлъзгав терен, приятелю. Феликс Ардевол никак не искаше да му се налага да дава изчерпателни обяснения на хора, които те гледат с иронична любезност и с мълчанието си ти дават да разбереш, че не са ти искали никакво обяснение. Докато един ден си каза: стига, не съм се родил, за да се измъчвам, отиде на Виа Лайетана65 и каза професор Монтелш, палеография.

– Кой казахте?

– Професор Монтелш, палеография.

– Монтелш Палеография – бавно написа комисарят. – Малкото име?

– Елой. Второто фамилно име...

– Елой Монтелш Палеография, имам цялото име.

Кабинетът на комисаря Пласенсиа беше мръсно маслинен на цвят, с ръждясал шкаф за документи и с портретите на Франко и Хосе Антонио Примо де Ривера66 на напуканата стена. През мръсното стъкло можеше да се види движението по Виа Лайетана. Но на господин Феликс Ардевол не му беше до гледки. Написа цялото име на доктор Елой Монтелш, чието второ фамилно име, изглежда, беше Сиурана, хабилитиран професор в Катедрата по палеография, също възпитаник на Грегорианския университет, който го гледаше кръвнишки при всяко негово посещение при доктор Боск по своите си дела, ами той в какво ли не би си заврял носа като едното нищо.

– А как бихте го определили?

– Каталонист. Комунист.

Комисарят подсвирна: я виж ти...

– А как е могъл да ни се изплъзне?

Господин Ардевол не каза нищо, защото въпросът беше реторичен и не беше разумно да отговори, че им се е изплъзнал чисто и просто поради полицейска некадърност.

– Това е вторият професор, за когото правите донесение. Странно. – Почукваше с молив по масата, сякаш искаше да изпрати съобщение по морза. – Защото вие не сте преподавател, нали? Защо постъпвате така?

За да разчистя пейзажа. За да мога да се движа, без да ме следят любопитни погледи.

– От патриотизъм. Да живее Франко!

Станаха повече. Станаха трима или четирима. Всичките бяха каталонисти и комунисти. Напразно всички те се позоваваха на безусловната си подкрепа на режима и възклицаваха: Аз, комунист?

Не им послужиха виковете „Да живее Франко“ пред комисаря, защото важното беше да работи без почивка затворът „Модел“, където прибираха отреклите се от род и родина, които не благоволяваха да приемат великодушните предложения на генералисимуса и на инат не искаха да се поправят. Целесъобразните донесения разчистиха кръга около доктор Боск, който нищо не разбра и продължаваше да снабдява с информация този отракан мъж, който, по всичко личеше, се възхищаваше от него.

За кратко време след арестите на професорите Феликс Ардевол за всеки случай престана да се мярка в университетския кабинет и ходеше в дома на доктор Боск, за голяма радост на Карме Боск.

63 Става дума за Гражданската война в Испания (1936–1939). – Б. р.

64 По време на авторитарния режим на ген. Франко (1939–1975) използването на испанския език е било задължително във всички сфери с изключение на битовото общуване. – Б. р.

65 На тази улица се намира Главното управление на полицията, добило печална слава по времето на франкизма. – Б. пр.

66 Испански политически деец, основател на партията „Испанска фаланга“ (1903–1936). – Б. р.