Изповядвам

* * *

В кабинета на катедрата имаше три бюра за четирима преподаватели. Адриа нямаше бюро, защото се беше отказал още първия ден: струваше му се невъзможно да работи извън къщи. Имаше само място, където да остави чантата си, и едно шкафче. Всъщност имаше нужда от бюро и признаваше, че се беше отказал прибързано. Затова, когато Льопис не беше във факултета, заемаше неговото бюро.

Влезе готов на всичко. Но Льопис беше там, прег­леждаше коректури или не знам какво. Лаура вдигна глава от мястото си. Адриа остана прав. Никой не каза дума. Льопис вдигна предпазливо глава, погледна двамата, каза, че отива да пие кафе, и изчезна благоразумно от бойното поле. Седна на стола на Льопис точно срещу Лаура и пишещата й машина.

– Трябва да ти обясня нещо.

– Ама ти даваш ли обяснения?

Саркастичният тон на Лаура не предвещаваше спокоен разговор.

– Искаш ли да разговаряме?

– Е... Вече няколко месеца не ми отговаряш на телефона, тук ме избягваш, ако те сваря, казваш сега не мога, сега не мога...

И двамата мълчат.

– Може би на всичко отгоре трябва да кажа, че правиш голям жест, като се появяваш днес – добави със същото огорчение в гласа.

Неловки погледи встрани. Тогава Лаура премести машината „Оливети“, сякаш беше пречка между двамата, и като човек, който запрята ръкави, готов на всичко, каза:

– Има друга жена, нали?

– Не.

Да видим: ако нещо не мога да разбера у себе си, то е неспособността да хвана бика за рогата. Най-много да го хвана за опашката и така се обричам звярът да ми хвърли смъртоносен къч. Явно никога няма да се науча, защото казах не, не, не, мамка му, Лаура, няма никаква жена... Просто аз предпочитам да не...

– Жалък си.

– Не ме обиждай – каза Адриа.

– „Жалък“ не е обида. – Стана, позагубила контрол. – Кажи истината, по дяволите! Кажи, че не ме обичаш!

– Не те обичам – отвърна Адриа точно когато Парера отвори вратата, а Лаура избухна в плач. А когато каза какъв долен тип си, какъв долен тип си, какъв долен тип си, Парера вече беше затворила вратата и ги беше оставила сами.

– Използвал си ме като носна кърпа.

– Да. Извинявай.

– Разкарай се.

Адриа излезе от кабинета. До перилата към вът­решния двор Парера чакаше, пушейки цигарата на мира, и може би се опитваше да вземе страна, без да знае подробностите. Той мина покрай нея, но не посмя да каже нито благодаря, нито нищо.

Вкъщи Сара го погледна учудено, сякаш разправията и огорчението бяха полепнали по лицето или по дрехите му, но ти не каза нищо; бях сигурен, че си разбрала всичко, но има благоразумието да премълчиш и когато каза трябва да ти кажа нещо, Адриа веднага заподозря нова буря; но вместо да му покажеш, че знаеш всичко, ти сподели струва ми се, че трябва да купуваме хляб от друга фурна, този е като дъвка. Ти какво смяташ?

И така до деня, когато Сара вдигна телефона в столовата, говореше тихо, а когато надникнах там, видях, че плаче безмълвно и ръката й още стои върху апарата, след като беше затворила.

– Какво става? – Никакъв отговор. – Сара?

Тя го погледна, но не беше там. Дръпна ръката си от телефона, сякаш пареше.

– Мама е починала.

Боже мой. Не знам защо, но си спомних деня, когато баща ми беше казал прекалено много сък­ровища ни се насъбраха в тази къща, а аз бях разбрал прекалено много мъртъвци ни се насъбраха в тази къща. Вече бях възрастен, но ми беше трудно да приема, че животът се гради върху мъртъвци.

– Не знаех, че...

Погледна ме през сълзи.

– Не беше болна, станало е неочаквано. Ма pauvre maman338…

Вбесих се. Не знам как да се изразя, Сара, но се вбесих, че хората около мен умират. Вбесих се и въпреки че годините минават, нищо не се е променило. Вероятно просто не мога да приема живота. Затова се разбунтувах, беше безсмислено и опасно, но наруших обещанието. Като крадец, като Господ влязох в храма. Седнах на една дискретна пейка в дъното на синагогата. Видях отново баща ти, когото не бях виждал след онзи брутален разговор, когато ти беше изчезнала безследно, а аз можех да се вкопча единствено в отчаянието. Адриа можеше да гледа колкото си иска тила на Макс, който беше две педи по-висок от сестра си, горе-долу колкото Бернат. А Сара, притисната между двамата мъже и други роднини, с които никога няма да се запозная, защото ти не искаш, защото съм син на баща си и кръвта на неговите грехове ще се излива върху децата му и върху децата на неговите деца до седмото поколение. Бих искал да имам син от теб, Сара, си помислих. Без условия, си помислих. Но не посмях да ти кажа. Когато ти ми каза по-добре не идвай на погребението, Адриа осъзна колко голяма е омразата, която споменът за господин Феликс Ардевол събуждаше у семейст­во Епстейн.

Междувременно в отношенията с Лаура се очер­таваше трайно охладняване, въпреки че винаги съм си мислел горката Лаура, за всичко съм виновен аз. Почувствах се по-спокоен, когато ми каза насред двора заминавам за Упсала да довърша дисертацията. И може би ще остана там завинаги.

Пляс. Синият й поглед лежи върху мен като обвинение.

– Пожелавам ти много късмет, ти заслужаваш.

– Негодник.

– Наистина ти желая успех, Лаура.

Цяла година прекарах, без да я видя и без да мис­ля за нея, защото междувременно се вмъкна болката заради смъртта на госпожа Волтес-Епстейн. Не знаеш колко съжалявам, че трябва да наричам майка ти госпожа Волтес-Епстейн. Един ден, няколко месеца след погребението, си определих среща с господин Волтес в едно кафене близо до университета. Това никога не съм ти го разказвал, скъпа. Не се осмелих да ти кажа. Защо постъпих така? Защото аз не съм баща ми. Защото може да съм виновен за много неща. Но изобщо не съм виновен, че съм син на моя баща, макар понякога да ми се струва, че нося вина.

Не си подадоха ръка. И двамата си кимнаха с глава за поздрав. И двамата седнаха мълчаливо. И двамата се стараеха да не се гледат в очите.

– Съжалявам много за смъртта на вашата съп­руга.

Господин Волтес кимна в знак на благодарност за съболезнованията. Поръчаха два чая и изчакаха сервитьорката да си отиде, за да продължат да мълчат.

– Какво искаш? – попита господин Волтес след дълга пауза.

– Бих казал, да бъда приет. Бих желал да дойда за деня на чичо Хаим.

Господин Волтес го погледна изненадано. Адриа не можеше да забрави деня, когато тя му каза отивам в Кадакес.

– Идвам с теб.

– Не е възможно.

Разочарование, отново бариера.

– Но утре не е Йом Кипур, нито Ханука, нито нечий бар мицва339.

– Утре е годишнината от смъртта на чичо Хаим.

– А...

Семейство Волтес-Епстейн спазваха шабат, посещаваха синагогата на улица „Авенир“, но не бяха вярващи. И празнуваха Рош à-Шана или Сукот340 само за да си кажат ние сме евреи в земя на гои. И винаги ще бъдем евреи. А не за да... Баща ми не е евреин, ми каза Сара веднъж. Но все едно, че е, емигрирал е през трийсет и девета. Не вярва в нищо, винаги казва, че единствено се стреми да не причинява зло.

Сега господин Волтес седеше срещу Адриа и разбъркваше захарта с лъжичката. Погледна Адриа в очите, той се почувства задължен да реагира и каза господин Волтес, аз наистина обичам дъщеря ви. Господин Волтес престана да бърка захарта и безшумно сложи лъжичката в чинийката.

– Сара никога ли не ти е говорила за това?

– За чичото ли?

– Да.

– Малко.

– Какво по-точно?

– Ами това... Че един нацист го изкарал от газовата камера, искал той да го прегледа.

– Чичо Хаим се самоуби през хиляда деветстотин петдесет и трета година; винаги сме се питали защо, след като беше устоял на всичко, вече беше спасен и отново беше със семейството... с оцелелите от семейството, и за да отбележим това „защо“, искаме да бъдем сами. И Адриа, с дързостта, която те обхваща, когато неочаквано научаваш нещо поверително, отговори, че чичо Хаим може би се е самоубил, защото не е могъл да понесе, че е оцелял, защото се е чувствал виновен, че не е умрял.

– Виж го само колко е умен. Да не би той да ти го е казал? Да не би да си го познавал?

Защо не знаеш кога да мълчиш, мътните те взели?

– Извинете, не исках да ви обидя.

Господин Волтес взе лъжичката и отново започ­на да разбърква чая, вероятно за да си помага да мисли. Когато Адриа смяташе, че е настъпил краят на срещата, господин Волтес продължи монотонно, сякаш казваше молитва, сякаш това беше част от възпоминанието в деня на смъртта на чичото:

– Чичо Хаим беше образован човек, лекар с име, който, като се върна от Аушвиц след края на войната, не искаше да ни погледне в очите. Дойде вкъщи, защото бяхме единствените роднини, които имаше. Беше ерген. Брат му, дядото на Сара, беше умрял в един товарен влак през 1943 година. Влак, който бяха композирали французите от Виши341, за да допринесат за световната етническа чистка. Брат му. А снаха му не беше могла да преживее позора и беше умряла в затвора в Дранси, преди да тръгнат на път. А той, много по-късно, се върна в Париж при единствената роднина, която му беше останала, неговата племенница. Никога не пожела да се върне към лекарската практика. И когато се оженихме, го накарахме да дойде да живее при нас. Когато Сара беше на три годинки, чичо Хаим казал на Рашел, че отива да изпие един пастис в „Оберж“, взел Сара на ръце, целунал я, целунал Макс, който тъкмо се бил върнал от детската градина, сложил си шапката и излязъл от къщи, свиркайки си анданте от Седмата симфония на Бетовен. След половин час разбрахме, че се е хвърлил в Сена от „Пон Ньоф“.

– Много съжалявам, господин Волтес.

– Почитаме паметта му. Почитаме паметта на всички наши покойници, жертви на Шоата. Правим го на този ден, защото не ни е известна друга дата, свързана със смъртта на четиринайсетте близки роднини, за които знаем, че са били унищожени без капка съчувствие в името на един нов ред.

Господин Волтес отпи глътка чай и остана неподвижен, втренчил поглед пред себе си, гледаше към Адриа, без да го вижда, може би виждаше единствено спомена за чичо Хаим.

Мълчаха дълго, накрая господин Волтес стана.

– Трябва да тръгвам.

– Както желаете. Благодаря ви, че дойдохте на срещата.

Беше паркирал точно срещу кафенето. Отвори вратата на колата, поколеба се няколко секунди, после предложи:

– Мога да те оставя където искаш.

– Не, аз...

– Качи се.

Беше заповед. Качи се. Започнаха да обикалят без посока сред натовареното движение в Ешампле. Натисна едно копче и нежно зазвуча една соната за цигулка и пиано от Енеску. Не знам дали беше втората или третата. Неочаквано, когато бяха спрели пред един червен светофар, продължи да разказва това, което в главата му сигурно не беше прекъсвало:

След като се спаси от душовете, благодарение на това, че беше лекар, прекара два дни в барака двайсет и шест, където спяха шейсет души, мълчаливи и слаби, с отнесен поглед; когато отиваха на работа, го оставяха сам с един капò342 румънец, който го гледаше с недоверие отдалеч, сякаш се питаше какво да прави с новодошлия, който все още изглеждаше здрав. На третия ден един видимо пиян хаупщурмбанфюрер разреши проблема, понеже си завря носа в празната барака и видя доктор Епстейн, който седеше на нара и се опитваше да стане прозрачен.

– Какво прави тук?

– Заповед на щурмбанфюрер Барбер.

– Ти!

Ти беше той. Бавно се обърна и погледна офицера в очите.

– Изправи се, когато ти говоря!

Ти се изправи, защото му говореше един хаупщурмбанфюрер.

– Добре. Взимам го.

– Но господине – каза надзирателят, червен като рак. – Щурмбанфюрер Барбер...

– На щурмбанфюрер Барбер ще му кажеш, че съм го взел.

– Но господине!...

– Щурмбанфюрер Барбер да върви на майната си. Сега разбра ли ме?

– Да, господине.

– Хайде, Ти, тръгвай, ще се забавляваме.

Развлечението беше много хубаво, направо чудесно. Много силно преживяване. Разбра, че е неделя, когато офицерът му каза, че има приятели вкъщи, и го поведе към къщите на офицерите; вкараха го в нещо като изба, където десетина чифта очи го гледаха уплашено, и той попита какво, по дяволите, става? Не го разбраха, изглежда, бяха унгарки; той знаеше само köszönöm343, но никой дори не се усмихна. Изведнъж вратата на подземието се отвори, оказа се, че това не е подземие, защото беше на равнището на дълъг и тесен двор, и един унтершарфюрер с червен нос изрева на педя разстояние от ухото на Ти: когато извикам давай, бягате до стената в дъното. Който стигне последен, е педал! Давай! Десетината жени и Ти хукнаха да бягат като гладиатори в цирк. Зад тях се чуваха смехове на възбудени хора. Жените и Ти стигнаха до стената в дъното. Само една старица беше останала по средата на двора. Тогава изсвири нещо подобно на тромпет и се чуха изстрели. Старицата се строполи на земята, пронизана от половин дузина куршуми, наказана, за това, че е била последна, горката anyóka344, горката öreganyó345; така й се пада, защото не стигна дори до финала тая въшла. Ти се обърна ужасен. На една висока тераса трима офицери зареждаха пушките, а четвърти, също въоръжен, даваше на една видимо пияна жена да му запали пурата. Мъжете заспориха разпалено, един от тях даде рязко заповед на подофицера с червения нос, той им изкрещя, че сега трябва да се върнат бавно в скривалището, работата не е свършила, и деветте унгарки и Ти се върнаха разплакани, внимаваха да не настъпят трупа на старицата, с ужас видяха как един офицер се целеше в тях, докато приближаваха до подземието, очаквайки изстрела; друг офицер отгатна намерението на този, който се целеше, и го удари точно когато стреляше по едно много слабо момиче, куршумът се отклони и мина на сантиметри от главата на Ти.

– А сега отново ще тичате до стената. – На чичото, блъскайки го: – Застани тук, Ти, мамка му!

Погледна своя заешки екип с нещо като солидарна гордост и изкрещя:

– Копелето, което не тича на зигзаг, няма да стигне дотам. Давай!

Бяха толкова пияни, че успяха да застрелят само три жени. Ти стигна до другия край жив и виновен за това, че не бе закрил с тялото си нито една от трите жени, които лежаха насред двора. Една от повалените беше тежко ранена и доктор Ти веднага видя, че куршумът, пронизал шията й, е прекъснал вратната вена; сякаш за да потвърди, че е прав, жената остана неподвижна, докато локвата от кръв под нея растеше, служейки й за легло. Mea culpa. И други неща, които е разказвал само на мен и които не съм имал смелостта да разкажа нито на Рашел, нито на децата. Не можеше да издържа повече и изкрещя на нацистите, че са изроди, а един от тях, който не беше толкова пиян, взе да се смее и като се прицели в най-младата от оцелелите, каза млъквай или ще ги застрелям до една. Ти млъкна. Когато се връщаха в подземието, един от ловците взе да повръща и един колега му каза виждаш ли, виждаш ли? Така е, като смесваш толкова сладки ликьори, тъпако. Явно трябваше да прекъснат забавлението и подземието остана в мрак, само воп­лите след преживения ужас им правеха компания. Отвън сърдити викове и нервни заповеди, които Ти не можеше да разбере. Оказа се, че на другия ден започва евакуацията на лагера, защото руснаците наближаваха по-бързо, отколкото се предполагаше, и в суматохата никой не се сети за шестте или седемте заяка в подземието. Да живее Червената армия, каза Ти на руски, когато схвана какво става, една от жените го разбра и съобщи на другите зайци. Воплите спряха и на тяхно място дойде надеждата. Така Ти спаси живота си. Но често си мисля, че спасеният живот е по-лошо наказание от смъртта. Разбираш ли ме, Ардевол? Затова аз съм евреин, не по рождение, доколкото знам, а по собствена воля, както много каталонци, които се чувстваме роби на собствената си земя и сме преживели диаспора само защото сме каталонци. И от този ден аз разбрах, че също съм евреин, Сара. Евреин по съзнание, по принадлежност към народ, по история. Евреин без Бог, който се стреми да живее, без да причинява зло, както господин Волтес, защото да се стремиш да живееш, като вършиш доб­ро, е според мен прекалено претенциозно. И това не постигнах.

– По-добре не казвай за този разговор на дъщеря ми – това бяха последните думи, които господин Волтес изрече, когато слизах от колата. Затова до днес, когато пиша тези редове, не съм ти казвал нищо, Сара. Изневерих ти и с тази тайна. Но много съжалявам, че повече не видях господин Волтес, докато беше жив.

Струва ми се, че беше горе-долу по това време, когато ти си купи порон346.

И само два месеца, откакто живеехме заедно, Морал ми се обади по телефона и ми каза имам оригинала на El coronel no tiene quien le escriba347.

– Не.

– Да.

– Гарантирате ли?

– Господин Ардевол, не ме обиждайте.

И аз казах с нормален глас, без да се смутя, излизам за момент, Сара. От дъното на ателието гласът на Сара излиза от приказката за засмяната жаба и пита къде отиваш?

– В Атенеума (кълна се, това ми дойде на устата: отивам в Атенеума).

– А (тя откъде да знае, poveretta348).

– Да, връщам се веднага (maestro dell’inganno349).

– Днес е твой ред да приготвяш вечерята (innocente e angelica350).

– Да, да, бъди спокойна. Връщам се веднага (traditore351).

– Добре ли си? (соmpassionevole352).

– Да, добре съм (bugiardo, menzognero, impo­store353).

338 Горката мама (фр.). – Б. пр.

339 Йом Кипур – ден на покаянието и опрощаването на греховете; Ханука – празник на светлината, символизиращ победата на духовното над материалното; бар мицва – празник на религиозното пълнолетие на момчетата. – Б. р.

340 Рош à-Шана – Нова година според еврейския религиозен календар; Сукот – празник, напомнящ за прехода на еврейския народ през пустинята. – Б. р.

341 Става дума за колаборационисткия режим „Виши“. – Б. р.

342 Съкращение от Kamerad Polizei – привилегирован затворник в нацистките концентрационни лагери, служил като отговорник или надзирател. – Б. р.

343 Благодаря (унг.). – Б. пр.

344 Старица (унг.). – Б. пр.

345 Баба (унг.). – Б. пр.

346 На каталонски porrò – традиционен за Каталония стъклен съд с дълго гърло, от който се пие вино на струя от високо. – Б. пр.

347 „Няма кой да пише на полковника“ (исп.) – роман от колумбийския писател Габриел Гарсия Маркес. – Б. пр.

348 Горкичката (ит.). – Б. пр.

349 Майстор на измамата (ит.). – Б. пр.

350 Невинна като ангел (ит.). – Б. пр.

351 Предател (ит.). – Б. пр.

352 Състрадателна (ит.). – Б. пр.

353 Лъжец, мошеник, измамник (ит.). – Б. пр.