Изповядвам

* * *

Александър Роч поднесе лъжицата към устата й. Няколко секунди Гертруд не отваряше уста; само го гледаше в очите. Хайде, отвори устичка, казах й, за да не се налага да понасям този поглед. Накрая, слава богу, я отвори и успях да я накарам да поеме топличкия бульон с малко фиде и си помислих, че сигурно е по-добре да се преструвам, че не съм чул какво беше казала на Дора, когато си мислеше, че не съм вкъщи, и казах Гертруд, обичам те, защо не ми говориш, какво ти става, казват ми, че когато ме няма, говориш, защо, сякаш имаш нещо против мен. А Гертруд в отговор отвори уста. Професор Роч й даде още две лъжици и я погледна в очите.

– Гертруд. Кажи ми какво има. Кажи ми за какво мислиш.

След няколко дни Александър Роч вече беше в състояние да признае, че не му беше мъчно за тази жена, по-скоро се страхуваше от нея. Съжалявам, че не ми е мъчно за теб, но в живота се случват такива неща. Влюбен съм, Гертруд, имам право да устроя наново живота си и не искам да ми пречиш нито с жалби, нито със заплахи. Беше жизнена, стремеше се винаги да налагаш своето мнение, а сега можеш само да отваряш уста, за да ядеш супа. И да мълчиш. И да говориш на естонски. А как ще четеш твоите любими Марциал484 и Ливий485? Тоя тъпак доктор Далмау казва, че при пациентите се получавала регресия. Докато един ден Александър Роч, разтревожен, реши да внимава: това не е регресия, а мръсен номер. Прави го, за да ме измъчва... Иска само да ме измъчва! Ако иска да ми навреди, няма да й позволя. Но не иска аз да знам какво е намислила. Не знам как да парирам нейния ход. Не знам как. Бях намерил идеалния начин, но тя не се даде. Идеалния начин, макар и толкова рискован, не знам как успях да изляза от колата.

– Не бяхте ли си сложили колана?

– Да. Преполагам, че да. Не знам.

– Не е нито измъкнат, нито скъсан.

– Може би е така. Не знам, аз бях... Колата така страхотно подскочи, че вратата се отвори и аз излетях.

– За да се спасите ли?

– Не, не. Изхвърли ме самото подскачане. Когато паднах на земята, видях как колата потъва и повече не я видях, а тя викаше Сааааандреееее.

– Паднала е от три метра височина.

– Стори ми се, че я погълна самото място. И предполагам, че съм изгубил съзнание.

– Сандре ли ви наричаше?

– Да. Защо?

– Защо само предполагате, че сте изгубили съзнание?

– Не... Объркан съм. Как е тя?

– Зле.

– Ще се спаси ли?

Тогава инспекторът му каза онова, от което толкова се страхуваше; каза му не знам дали сте вярващ, или не, но е станало чудо: Господ е чул молитвите ви.

– Не съм вярващ.

– Жена ви няма да умре. Но...

– Боже мой.

– Да.

484 Марк Валерий Марциал (ок. 40 – ок. 102) – римски поет, автор на епиграми. – Б. пр.

485 Тит Ливий (59 пр.Хр. – 17 сл.Хр.) – римски историк. – Б. пр.