Изповядвам

* * *

– Кой е господин Фаленями?

Отново беше в манастира „Санта Сабина“. Отново бяха в коридора на поверителните разговори без ехо. Отец Морлен погледна часовника и поведе енергично Ардевол към улицата.

– Не виждаш ли, че вали, по дяволите, Морлен!

Отец Морлен отвори огромен селски чадър, хвана Ардевол под ръка и двамата закрачиха пред фасадата на манастира: все едно доминикански монах утешава и съветва нещастен простосмъртен с обременена съвест, вървяха напред-назад покрай фасадата на „Санта Сабина“, сякаш говореха за изневери, похот, за греховни чувства на завист и гняв, от толкова години не съм се изповядвал, отче, и за хората, които минаваха по улицата, това беше много поучително.

– Той е портиер на Ufficio della Giustizia e della Pace.

– Това вече го знам. – Две мокри стъпки. – Кой е, хайде, кажи. Откъде има толкова ценна цигулка?

– Значи, наистина е ценна...

– Ще си получиш комисионата за посредничеството.

– Знам колко иска.

– Предполагам. Но не знаеш колко ще му платя.

– Не се казва Фаленями, казва се Цимерман.

Погледна го изкосо. След няколко крачки в мълчание отец Морлен опипа почвата.

– Не знаеш за кого става дума, така ли?

– Убеден съм, че не е и Цимерман.

– По-добре да продължаваш да го наричаш Фаленями. Може да му предложиш една четвърт от това, което иска. Но да не почувства, че го притискат, защото...

– Защото е опасен.

– Да.

Един американски джип мина с бясна скорост през Корсо и изпръска полите на расото и панталона.

– Мамка му мръсна – каза Ардевол, без да повишава тон. Морлен поклати недоволно глава.

– Скъпи приятелю – каза с унесена усмивка, сякаш прозираше бъдещето, – твоят характер ще те погуби.

– Какво искаш да кажеш?

– Би трябвало да знаеш, че не си толкова силен, колкото си мислиш. Още по-малко в тези времена.

– Кой е този Цимерман?

Феликс Морлен хвана приятеля си под ръка. Шумът на дъждовните капки, които чукаха по чадъра, не попречи думите му да бъдат чути.

Навън, поради големия студ, проливният дъжд се бе превърнал в обилен тих снеговалеж. Вътре, загледан в преливащите цветове на виното във вдигнатата чаша, той каза да, роден съм в състоятелно и дълбоко религиозно семейство и благодарение на духовните устои на моето възпитание, по пряка заповед на фюрера, изразена в конкретните инструкции на райхсфюрер Химлер, поех върху скромната си личност тежкия товар да се превърна в непробиваема защита срещу вътрешния враг на родината. Това вино е отлично, докторе.

– Благодаря – отвърна доктор Фойгт, малко отегчен от толкова дрънкане. – За мен е чест, че можете да го опитате в този мой импровизиран дом – това му хрумна да отговори. С всеки ден все повече го отвращаваха гротескните личности без никакво възпитание.

– Импровизиран, но удобен – каза оберлагерфюрерът.

Още една глътчица. Навън снегът вече покриваше срамотите на земята с дебел свенлив чаршаф от мраз. Рудолф Хьос продължи:

– За мен заповедите са свещени, колкото и тежки да изглеждат, тъй като в качеството ми на офицер от СС трябва да бъда готов за пълна саможертва на моята личност в изпълнение на дълга към родината.

Дрън-дрън-дрън-дрън-дрън.

– Разбира се, оберщурмбанфюрер Хьос.

Тогава Хьос му разказа оная жалка случка с войника Бруно не знам кой си и се развика, като че ли беше Дитмар Келман в Берлинер театър, и приключи с прословутото махайте оттук тази мърша. Доколкото беше известно на доктор Фойгт, беше го разказвал на двайсетина души и винаги с този крясък накрая.

– Моите родители, които бяха ревностни католици в една предимно лутеранска и калвинистка Германия, копнееха аз да стана свещеник. Дълго време обмислях това.

Жалък завистник.

– Щяхте да бъдете добър свещеник, оберщурмбанфюрер Хьос.

– Мисля, че да.

И надут.

– Убеден съм: каквото и да правите, винаги го правите добре.

– Това, което току-що посочихте като моя доб­родетел, може и да ме погуби. Особено сега, когато райхсфюрер Химлер ще ни посети.

– Защо?

– Защото като оберлагерфюрер поемам върху себе си отговорността за всички пропуски в системата. Например от последното зареждане с бидони с газ „Циклон“ са останали само за две или най-много за три процедури, а на интенданта и през ум не му минава да ме предупреди или да направи поръчка. И хайде, молй за услуги, да докарат камиони, които може би са нужни на друго място, и се сдържай да не се скараш на интенданта, защото всички в Аушвиц живеят на края на силите си.

– Предполагам, че опитът от Дахау...

– От психологическа гледна точка разликата е огромна. В Дахау имахме затворници.

– Доколкото ми е известно, са умирали и продължават да умират много.

Този доктор е тъпак, помисли си Хьос. Нещата трябва да му се казват със собствените им имена.

– Да, щурмбанфюрер Фойгт, но Дахау е лагер за затворници. Аушвиц-Биркенау е лагер, замислен, планиран и разчетен за унищожаване на мишки. Ако не беше вярно, че евреите не са човешки същества, бих си помислил, че живеем в ад, който има една врата – газовата камера, и едно направление – към пещите за кремиране с техните пламъци, или към изкопаните ями в гората, където горим останалите единици, защото не можем да смогнем с количеството материал, който ни пращат. Досега не бях говорил за това с никого извън лагера, докторе.

Какво ли си въобразяваше този гнусен тъпак?

– Добре правите, че се разтоварвате, оберщурмбанфюрер Хьос.

Добре е човек да си излее всичко натрупано, макар и пред този прост и надут доктор, помисли си Хьос.

– Разчитам на вашето чувство за професионална тайна, защото райхсфюрерът...

– Разбира се. Вие сте християнин... Психиатърът е като изповедник. Като изповедник, какъвто вие можехте да бъдете.

– Моите хора трябва да бъдат много силни, за да изпълняват работата, за която са назначени. Онзи ден един войник на трийсет навършени години, не някой подрастващ, нали, се разплака в една от бараките пред колегите си.

– И какво се случи?

– Бруно, Бруно, събуди се!

Трудно е за вярване, но след втората чаша вино оберлагерфюрерът, оберщурмбанфюрер Рудолф Хьос, беше готов отново да разкаже цялата случка. След четвъртата или петата чаша погледът му стана стъклен. Тогава започна да говори несвързано и се изпусна да каже, че има едно еврейско момиче, което не му излиза от ума. Докторът не показа колко е скандализиран, но си помисли, че тази информация може да му послужи като оръжие при нужда. Затова на другия ден говори с ефрейтор Ханш и го помоли много учтиво да му обясни кого е имал предвид оберщурмбанфюрерът. Оказа се много просто: ставало дума за неговата прислужница. Записа си го в бележника, където си записваше нещата „за всеки случай“.