Изповядвам

* * *

Първото, което откриваш веднага щом пристигнеш в Бебенбелеке, е, че няма никакво селище с такова име. Така се казва само болницата, която е насред нищото, на много мили на север от Кикуит, на много мили на юг от Юмбу-Юмбу и доста далече от Киконго и Белеке. Болницата е заобиколена от колиби, които някои от пациентите са построили около здравния център и които без официално разрешение ползват роднините на болните, когато престоят в болницата се окаже по-дълъг; лека-полека се появяват нови колиби, в някои от тях се настаняват обитатели, които нямат нищо общо с болницата, и така с годините ще се създаде селото Бебенбелеке. За доктор Мюс това беше добре дошло. Както и за кокошките, които спокойно се разхождаха около болницата и макар че им беше забранено, често влизаха и в самите помещения. Бебенбелеке е село, направено от мъка, защото на половин километър от болницата, в посока към Джило, точно след бялата скала, е гробището на пациентите, които не са могли да се преборят с болестта. Показател за провалите на доктор Мюс.

– Напуснах ордена няколко месеца след това – каза Матиас Алпартс. – Постъпих с мисълта, че това е лекарството за мъката ми, и си тръгнах убеден, че е най-доброто лекарство. Но в манастира или навън, спомените си остават живи.

Доктор Мюс го покани да седне на зелената пейка до входа, която още не беше изцапана с кръв, и хвана ръката му, както преди трийсет години в болничния кабинет в абатството „Мариавалд“.

– Благодаря ви за желанието да ми помогнете, брате Мюс – каза Матиас Алпартс.

– Съжалявам, че не съм могъл да ви помогна достатъчно.

– Помогнахте ми много, брате Мюс. Сега вече съм подготвен и когато ме връхлети споменът, мога да се справя малко по-добре.

– Често ли ви се случва?

– По-често, отколкото бих желал, брате Мюс. Защото...

– Не ме наричайте брат, вече не съм монах – прекъсна го доктор Мюс. – Малко след нашата среща поисках разрешение от Рим.

Мълчанието на бившия брат Роберт беше толкова красноречиво, че бившият брат Мюс трябваше да го наруши и да му отговори, че е напуснал ордена, за да се покае и, да ме прости Бог, с твърдото убеждение, че мога да бъда по-полезен при болните, отколкото като се моля затворен в манастира.

– Разбирам ви.

– Не съм искал да критикувам монашеския живот, става дума за моята душевна нагласа и настоятелите разбраха това.

– Вие сте светец, изгнаник в тази пустиня.

– Това не е пустиня. И аз не съм светец. Аз съм лекар, бивш монах, и просто работя като лекар. И се стремя да поправям такива злини като болестите.

– Мене ме преследва самото зло.

– Знам. Но аз мога да се боря само срещу болес­тите.

– Искам да остана тук и да ви помагам.

– Много сте възрастен. Над седемдесет години сте, нали?

– Това няма значение. Мога да бъда полезен.

– Невъзможно е – отговори доктор Мюс.

Тонът му изведнъж беше станал сух. Сякаш събеседникът му беше нанесъл дълбока обида. Ръцете на Матиас Алпартс се разтрепераха и той ги скри в джобовете, за да не забележи докторът.

– Кога ви треперят така ръцете? – Доктор Мюс сочеше с глава скритите ръце; Матиас потисна неприятното чувство и протегна ръце пред себе си – трепереха много силно.

– Когато изскочат спомените. Понякога си мис­ля как е възможно да се движат така против волята ми.

– Не бихте могли да ми бъдете полезен при това треперене.

Матиас Алпартс го погледна в очите – коментарът беше най-малкото жесток.

– Мога да бъда полезен по много начини – отвърна обиден. – Да копая градината например. В манастира „Ахел“ се научих да обработвам земята.

– Брате Роберт... Матиас... Не настоявайте. Трябва да се върнете у дома.

– Нямам дом. Тук мога да бъда полезен.

– Не.

– Не приемам отказа.

Тогава доктор Мюс хвана Матиас Алпартс под ръка и го заведе да вечерят. Както всяка вечер единственото блюдо беше лепкава просена каша, която докторът стопли на едно котлонче. Седнаха да се хранят в самия кабинет, като използваха масата на доктора. Доктор Мюс отвори едно шкафче, извади две чинии и Матиас забеляза как скри нещо подобно на мръсен парцал зад едни пластмасови чаши. Докато ядяха без желание, докторът му обясни защо не може да остане да му помага нито като санитар, нито като градинар, нито като готвач, нито да обработва една земя, която само с цената на кървава пот можеш да накараш да роди плодове.

В полунощ, когато всички спяха, на Матиас Алпартс, не му се разтрепериха ръцете, когато влезе в кабинета на доктор Мюс. Отвори шкафчето до прозореца и с помощта на малко фенерче намери това, което търсеше. Разгледа парцала на слабата мъждукаща светлина. В продължение на една безкрайна минута се колебаеше дали наистина го е познал. Цялото треперене се беше съсредоточило в сърцето, а то напъваше да изскочи през гърлото. Чак когато пропя петел, се реши и върна парцала на мястото му. Усети сърбеж на върха на пръстите, същия сърбеж, който усещаше Феликс Ардевол и който започвах да усещам аз, когато желаният предмет ми се изплъзваше безвъзвратно. Сърбеж и треперене на върха на пръстите. Въпреки че болестта на Матиас Алпартс не беше като нашата.

Тръгна си, преди да изгрее слънцето, с камионет­ката, която докарваше от Киконго лекарства и храна, както и капчица надежда за болните в онази обширна област, която миеше нозете си в река Куилу.