Изповядвам

* * *

Сигурен съм, че бъркам нещо. Не знам дали бях на седем, осем или девет години. Но лесно учех езици; родителите ми надушиха това и не ме оставяха на мира. Започнах да уча френски, защото прекарах едно лято в Перпинян при леля Аурора, а там, само малко да ги притесниш, и минаваха от своя гърлен каталонски на френски; затова аз говорех френски с акцента du Midi56, който поддържам цял живот с известна гордост. Не си спомням на колко години бях. Немския започнах по-късно. Английския не си спомням кога. След това, струва ми се. Не че аз исках да ги уча. Те ме учеха. Сега, като премислям това, за да мога да ти го разкажа, виждам детството си като дълъг и много скучен неделен следобед, виждам как се мотая безцелно и гледам да се вмъкна в кабинета, като си мисля, че щеше да е по-забавно, ако имах брат, мисля си, че четенето от един момент нататък става скучно, защото ми беше дошло до гуша от Инид Блайтън, мисля си, че на другия ден ще трябва да ходя на училище, а това беше още по-лошо. Не се страхувах нито от училището, нито от учителите, нито от родителите, а от децата. В училище се страхувах от децата, защото ме гледаха, като че ли не съм съвсем наред.

– Лола Чика.

– Какво?

– Какво да правя?

Лола Чика преставаше да си бърше ръцете или да си черви устните и ме гледаше.

– Може ли да дойда с теб? – Адриа, с надежда в очите.

– Не, не, ще ти бъде скучно!

– Ама точно тук ми е най-скучно.

– Пусни си радиото.

– Много е тъпо.

Тогава Лола Чика взимаше палтото си и излизаше от стаята, която винаги миришеше на Лола Чика, и тихичко, никой да не чуе, ми казваше кажи на майка ти да те заведе на кино. А на висок глас казваше всичко хубаво, довиждане, отваряше външната врата, намигваше ми и си отиваше; тя можеше да се забавлява в неделя следобед, неизвестно как, а аз си оставах вкъщи да обикалям из апартамента тъжно като обречен.

– Майко.

– Какво?

– Не, нищо.

Майка вдигаше глава от списанието, допиваше последната глътка кафе и ме поглеждаше.

– Кажи, сине.

Боях се да я помоля да ме заведе на кино. Много се боях, още не знам защо. Родителите ми бяха прекалено сериозни.

– Скучно ми е.

– Чети. Ако искаш, да направим преговор по френски.

– Да отидем на Тибидабо57.

– О, да беше казал сутринта.

Така и не отидохме на Тибидабо нито една неделя, ни сутрин, ни следобед. Трябваше да си въобразявам, че съм там, когато моите приятели ми разказваха как е в Тибидабо, пълно с механични изобретения, загадъчни автомати, наблюдателни кули, коли, които се блъскат и... не знаех точно какво. Но беше място, където родителите водят децата си. Моите родители не ме водеха нито в зоологическата градина, нито на разходка по вълнолома. Бяха прекалено сухи. И не ме обичаха. Така ми се струва. Още се питам защо са ме родили.

– Да, ама искам да отида на Тибидабо.

– Какви са тези крясъци? – оплака се баща ми от кабинета си. – Не ме карай да те наказвам.

– Не искам да правя преговор по френски!

– Казах, не ме карай да те наказвам.

Черния орел отсъди, че всичко това е много несправедливо и така заяви пред шерифа и мен. И за да не умра от скука и най-вече за да не ме накажат, започнах да се упражнявам с арпеджите на цигулката, които имат предимството, че са сложни за изпълнение и затова е много трудно да постигнеш добро звучене. На мен звукът на цигулка никак не ми харесваше, докато не се запознах с Бернат. Зарязах упражнението по средата.

– Татко, може ли да посвиря на сторионито58?

Баща ми вдигна глава. Както винаги, разглеждаше с лампата лупа някакъв доста странен лист хартия.

– Не – отговори. И ми посочи това, което беше на бюрото. – Виж колко е хубав.

Беше един много стар ръкопис с кратък текст на непозната за мен азбука.

– Какво е това?

– Откъс от Евангелието от Марка.

– Ама на какъв език?

– Арамейски.

Чу ли, Черни орльо? Арамейски! Арамейският е много древен език. За папируси и пергаменти.

– Нали мога да го науча?

– Като му дойде времето. – Каза го със задоволство, това много му личеше на баща ми, понеже, общо взето, се справях добре, той, нали така, се гордееше с умния си син. Опитах се да се възползвам от благоразположението му:

– Може ли да посвиря на сторионито?

Феликс Ардевол го погледна мълчаливо. Отмести лупата. Адриа тропна с крак.

– Само веднъж. Моля те, татко...

Бащата, когато се ядоса, гледа страшно. Адриа издържа погледа му само няколко секунди. После се принуди да сведе очи.

– Не знаеш ли какво означава не? Niet, nein, no, ez, non59, ei, nem. Чувал ли си това?

– Еi и nem?

– Фински и унгарски.

На излизане от кабинета Адриа се обърна и ядосан заплаши:

– Тогава няма да уча арамейски.

– Ще правиш каквото аз ти казвам – предупреди го баща му със студенината и спокойствието на човек, уверен, че винаги се прави това, което той каже. И отново се зае със своя ръкопис, с арамейс­кия и лупата си.

Този ден Адриа реши да води двойствен живот. Вече си имаше тайни скривалища, но реши да разшири нелегалната зона. Постави си голяма цел: да разбере комбинацията на сейфа и когато баща му не е вкъщи, да се упражнява със сторионито – никой няма да му обърне внимание. И да го прибере в калъфа и в сейфа навреме, за да заличи следите от престъплението. За да не забележи никой нищо, отиде да учи арпеджите и не каза нищо нито на шерифа, нито на вожда арапахо, отдали се на следобедна дрямка върху нощното шкафче.

56 Южняшки (фр.). – Б. пр.

57 Увеселителен парк, разположен на едноименния връх, най-високата точка на Барселона. – Б. р.

58 Сториони – цигулка на Лоренцо Сториони (1751–1816), считан за последния лютиер от Кремонската школа. – Б. пр.

59 „Не“ на руски, немски, испански, баски, френски. – Б. пр.