Изповядвам

* * *

– Не провлачвай, малкия! Възпроизвеждаш нег­роидни ритми, епилептични, присъщи на духовите инструменти!

– Какво?

– Гледай, гледай, гледай!

Учителят Манлеу му отне цигулката и направи едно прекалено лошо портаменто, каквото аз никога не бях правил. И с цигулката на позиция ми каза това е боклук. Разбираш ли ме? Безумие, слабоумие, мръсотия и свинщина!

И на мен ми стана мъчно за Трульолс, а само преди десет минути бях започнал третия урок при маестро Манлеу. След това, явно за да го смае, му разказа, че на неговата възраст, ау, на твоята възраст аз наистина бях дете чудо. На твоята възраст свирех Макс Брух152, без никой да ме е учил.

Отново му грабваше цигулката и започваше соооооолсиресолсиииладиезфаасооол. Сиресолсииии и така нататък, колко красиво.

– Това е концерт, а не тези пикливи етюди, които учиш.

– Мога ли да започна с Макс Брух?

– Как искаш да започнеш с Брух, като още не можеш да си обършеш сополите, малкият? – Връщаше му цигулката, доближаваше се до него на половин педя разстояние и крещеше, че хубаво да го чуе: – Ако беше като мен, може би. Но аз съм неповторим. – Сухо: – Упражнение двайсет и две. И не се заблуждавай, Ардевол, Брух е посредствен композитор, постигнал успех по една случайност. – Поклати глава, огорчен от живота: – Ако бях имал възможност да посветя повече време на композирането...

С упражнение двайсет и две, dei portamenti153, трябваше да науча как се свири портаменто, но маестро Манлеу, като чу първото портаменто, отново се разгневи и заговори за своята ранна гениалност, този път за концерта на Барток, който той на петнайсет години владеел от горе до долу без сянка от колебание.

– Трябва да знаеш, че добрият изпълнител към обикновената памет прибавя и една специална памет, която му дава възможност да запомня не само всички ноти на солиста, но и нотите на оркестъра. Ако не можеш да го постигнеш, не те бива, хвани се да разнасяш лед по заведенията или да палиш уличните фенери. А след това не забравяй да ги гасиш.

Така че реших да правя упражненията за портаменто без портаменто и настъпи мир. Вкъщи ще уча портаменто. А Брух е посредствен. За да не остане нещо неясно, последните три минути на третия урок с маестро Манлеу прекарах в антрето на неговия дом, на крак, с шала на врата, докато той нападаше циганите цигулари, които свирят по баровете и нощните заведения и нанасят голяма вреда на младите, защото ги подтикват да правят ненужни и пресилени портаменти. Веднага ти става ясно, че свирят само за да привлекат вниманието на жените. Тези портаменти са допустими само за педали. До следващия петък, малкия.

– Довиждане, маестро.

– И помни така, сякаш е запечатано с нажежено желязо в главата ти, всичко, което съм ти казал и ще ти казвам по време на урок. Не всеки има честта да учи при мен.

Поне се убедих, че понятието „педал“ е тясно свързано с цигулката. Но справката в речника не ми свърши работа, защото думата я нямаше там и съмнението си остана. Брух трябва да е бил един посредствен педал. Предполагам.

По онова време Адриа Ардевол беше свят човек, безкрайно търпелив и затова уроците на маестро Манлеу не ми се сториха толкова лоши, както ми се струват сега, когато си ги припомням за теб. Бях изпълнителен и си спомням всяка минута от всички години, докато бях под неговото иго. Най-вече си спомням, че след два или три урока в главата ми започна да се върти проблемът, който така и не успях да разреша: от изпълнителя на музика се изисква единствено съвършенство. Може да е жалък тип, но трябва да е съвършен в изпълнението си. Като маестро Манлеу, който според мен имаше всички възможни недостатъци, но свиреше съвършено.

Работата е там, че като слушах него и слушах Бернат, като че ли схванах разликата между съвършенството на Манлеу и истинността на Бернат. А това ме накара да се интересувам малко повече от музика. Не разбирам защо Бернат не се задоволява с тази своя дарба, ами с болезнено упорство се стреми към лична неудовлетвореност и с всяка поредна книга се разбива в стената на явното си безсилие. И двамата много ни бива сами да си трупаме неудовлетворение от живота.

– Ама ти не правиш грешки! – каза ми преди петдесет години възмутено Бернат, когато му разказвах за моите съмнения.

– Но знам, че мога да направя грешка. – Недоумяващо мълчание.

– Не разбираш ли това?

Поради тази причина зарязах цигулката. Но това е друга история. Когато двамата с Бернат ходехме на училище, аз му разказвах най-подробно за уроците на Манлеу. И все не можехме да стигнем до училището, защото насред улица „Арагон“, сред пушека от локомотиви, който почерняше фасадите, Бернат се стараеше да имитира без цигулка онова, което Манлеу ми казваше, че трябва да правя, минувачите ни гледаха, а той после вкъщи го упражняваше и така в сряда и петък ставаше гратис нещо като втори ученик на великия Манлеу.

– Четвъртък следобед сте наказани. За трети път закъснявате за последните петнайсет дни, драги ми господа. – Байчото с русите мустаци на входа се усмихна доволен, че ни е хванал.

– Но...

– Няма но. – Размахва омразното тефтерче и вади молив от престилката си: – Име и клас.

Всеки четвъртък следобед от ерата Манлеу, вместо да си седя вкъщи, ровейки тайно в книжата на баща ми, Бог да го прости, вместо да учим заедно с Бернат у тях или у нас, се оказвахме задължени да се явяваме в класната стая на втори Б, където имаше още дванайсет или петнайсет нещастници като нас, които изкупваха закъсненията си с отворен учебник на чина, докато Herr Оливерес или учителят Родриго ни наглеждаха отегчени.

Когато се връщах вкъщи, майка ме разпитваше за уроците на Манлеу и ми задаваше подвеждащи въпроси относно възможностите бързичко да подготвя някой бляскав концерт, чуваш ли ме, Адриа?, с първокласни произведения, както явно Манлеу й беше обещал, че мога да направя.

– Като кое например?

– Кройцеровата соната. Сонатите на Брамс – отвърна майка веднъж.

– Невъзможно, майко!

– Няма нищо невъзможно – отговори, сякаш беше Трульолс, когато ми каза никога не казвай никога, Ардевол. Но макар да беше почти същият съвет, никак не ме убеди.

– Не мога да свиря толкова добре, колкото ти си мислиш, майко.

– Ти ще свириш съвършено.

Имитирайки съвършено умението на баща ми да не позволява да му противоречат, излизаше от стаята, така че аз не можех да й кажа, че мразя съвършенството, което се изисква от изпълнителя, и т.н., и т.н., и т.н., и се запътваше към владенията на госпожа Анжелета, а аз малко се натъжавах, защото, макар че майка отново ми говореше, почти не ме поглеждаше в очите и се интересуваше повече от училищния отчет за моя напредък, отколкото от неудържимото ми желание да видя гола жена и необяснимите петна по чаршафите, които, от друга страна, аз никак не исках да се превръщат в тема за разговор. А сега как да уча i portamenti вкъщи, без да свиря портаменти?

Вкъщи? Щом стигнах до входа, отново си спомних за моя ангел, който безмилостно бях изоставил на произвола на съдбата заради урока за нег­роидните ритми на Манлеу. Качих се, като вземах по две стъпала наведнъж и си мислех, че ангелът трябва да е отлетял, докато аз се размотавах по пътя, и си мислех, че никога няма да мога да си го простя, позвъних нетърпеливо, отвори ми Лола, отстраних я и погледнах към пейката. Червената усмивка ме посрещна с още едно прелестно чао154 и аз се почувствах най-щастливият цигулар на света. Три часа след нейната чудодейна поява пристигна майка с угрижено лице и щом видя ангела в антрето, погледна към Лола Чика, която беше излязла от кухнята да я посрещне, и на лицето й се изписа, че е разбрала за какво става дума, защото, без да я остави да се представи, я въведе в кабинета на баща ми. След три минути започнаха крясъците.

152 Немски композитор и диригент. Неговият Концерт за цигулка № 1 влиза в репертоара на виртуозните цигулари. – Б. р.

153 За портаменти (ит.). – Б. пр.

154 На италиански – поздрав при среща и раздяла. – Б. р.